четвъртък, 3 юли 2014 г.

Случайности




- Защо не напишеш някоя любовна история? – попита ме веднъж преди години Дани. Той е добро и състрадателно момче, лесно влюбчив веселяк, който вижда винаги доброто у хората, безкраен оптимист. Накратко – абсолютен наивник.

- Защото не съм нито достатъчно депресиран, нито пък съм домакиня на средна възраст. А и нямам подходящо вдъхновение – отговорих му напълно откровено.

- Търсиш вдъхновение ли? Нали съм ти разказвал как се запознах с Дани.

- Даниеле, историята, в която си поръчваш кафе, а после си объркваш чашата с тази на Даниела, защото и на двете пише „Дани“, не е чак толкова романтична.

- Да, но виж как съдбата ни събра.

- Това не е съдба, а чиста случайност.

- Не вярваш ли в Съдбата? – по такъв начин го изрече, че наистина чух главното „С“.

- Естествено, че не вярвам. А и намирам за твърде потискаща идеята, че животът ти е предначертан от някаква всемогъща сила, която ти наричаш Съдба.

Имам се за реалист, атеист и в известна степен циник, но в очите на Дани съм „ебаси песимистът“. 

- Искаш да кажеш, че дори и в най-невероятните съвпадения не виждаш пръста на Съдбата?

- Да. Това, че шансовете едно нещо да се случи са едно на милион, не означава, че то никога 
няма да се случи. И при това Съдбата и нейният пръст, пък бил той и средният, нямат никаква роля... Всъщност това ме подсеща за нещо. Искаш ли да ти разкажа една история, която е може би точно обратното на любовна?

- Какво е „обратното на любовна история“?

- Ами слушай внимателно и си води бележки – прочистих си гърлото, събрах си мислите и започнах един разказ, едновременно невероятен и ужасяващ:

Имало едно време един брат и една сестра. Били близнаци и полусираци – познавали единствено майка си. Но дали наистина я познавали? 

Когато майка им починала, братът и сестрата получили по едно запечатано писмо. Инструкциите били прости: едното писмо трябвало да бъде предадено на отдавна изгубения им брат, а другото – на баща им, когото смятали за мъртъв. Двамата тръгнали на дълго пътешествие, по време на което щели да разкрият страховити семейни тайни, напоени с кръв и сълзи.

Корените на майка им били в страна от Близкия изток. Била християнка, но се влюбила в неподходящ човек – мюсюлманин-бежанец. Семейството й било опозорено и двамата решили да избягат. За нещастие обаче, братята й ги намерили, а гневът им бил толкова жесток, че убили младия мъж. Били готови да екзекутират и собствената си сестра, но старата им баба ги възпряла.Младото момиче признало на старицата, че е бременно и след няколко месеца то дало живот на момченце. Бебето било предадено в дом за сираци, а майката заминала да учи в голям град. 

След няколко години избухнала гражданска война между християнското и мюсюлманското население. Отчаяната майка не забравила сина си и тръгнала да го търси сред руините на войната. По пътя станала свидетел на редица нещастия, но така и не открила детето си. Изгубила всякаква надежда и с единствената цел да отмъсти на хората, започнали войната, тя се присъединила към радикална групировка, заставайки на страната на ислямското население. Убила един от влиятелните християнски политически лидери, но била заловена и вкарана в затвора.

Петнадесет години била подлагана на нечовешки мъчения, но не се пречупила. Накрая за неин мъчител бил извикан един същински демон, носещ името Абу Тарек – хладнокръвен убиец, садист и звяр с печална слава. Насилвал я многократно и след време затворничката родила близнаци. 

Така двете пораснали деца разбрали кой е техният истински баща, но не могли да намерят повече данни за него. Затова тръгнали да търсят брата, когото не познавали. Научили, че той се казвал Нихад и по време на войната постъпил във въоръжен отряд като снайперист. Бил безжалостен и безразсъден, но все пак оцелял и дълги години търсел родната си майка...

В този момент прекъснах разказа си, докато Дани ме гледаше очаквателно. 

- Знаеш ли, - казах му – в този момент винаги се сещам за „1984“ на Оруел и властта на Партията, която е способна да те накара да повярваш, че две плюс две е равно на пет. Там главният герой се чуди дали ако всички повярват в една лъжа, това я превръща в истина... Ако питаш мен, истината понякога е толкова жестока, че на човек му се иска просто да повярва в една удобна лъжа.

- Добре де, но как завършва историята?

- О, историята завършва с драматичен обрат, когато истината излиза на сцената. В този случай се оказва, че едно плюс едно е равно на... едно.

Последва кратка пауза, в която Дани се опитваше да осмисли това умозаключение. Накрая все пак успя да се досети:

- Н-н-н-е, да не искаш да ми кажеш, че...

- Точно така – в тази история Абу Тарек и Нихад са един и същи човек. В началото се сражавал за мюсюлманите, но по-късно бил пленен от християните и минал на тяхна страна, превръщайки се в кръвожаден мъчител. И един ден, далеч след края на войната, той получил двете писма, които му разкрили стореното от него... А сега ми кажи, според теб всички тези събития съдба ли са или поредица от случайности?

Дани не знаеше какво да каже и затова реши да отговори на въпроса с въпрос:

- Чакай малко, а това истинска история ли е?

- Всъщност не, но това няма значение. Истинска е дотолкова, доколкото вярваш, че е възможно да се случи. Това, което ти разказвах в последните минути, беше просто сценария на един филм.

- Кой?

- Това няма да ти кажа. Нека тази история да ти остане за спомен. След време, докато разцъкваш каналите на телевизора, по някаква случайност ще попаднеш на този филм и ще се сетиш за този разговор. Тогава ще ми се обадиш и ще ми кажеш дали още вярваш в Съдбата или всичко е сбор от случайности и съвпадения.

Дани се съгласи и след две години наистина ми се обади. Бяха се разделили с Даниела и новият му подход към живота беше някаква смесица от депресивен реализъм и сардоничен непукизъм. Не знам дали го беше прихванал от мен, но беше по-различен човек. 

Разказа ми как излязъл на среща с една симпатична девойка, но изпитвал съмнения, че това е жената, с която иска да има сериозна връзка. Впоследствие разбрал, че и тя си мислела същото. Все пак двамата излезли и на втора среща. Отишли на кино, в което давали стари филми и си избрали един напълно случайно. Не щеш ли, оказал се същият, за когото му бях разказал преди две години. Дани споделил всичко това с нея и двамата се съгласили, че това е знак от Съдбата, която се опитвала да им покаже, че трябва да бъдат заедно. Ако питате мен, тези знаци явно си ги тълкуват, както им изнася. Аз, от своя страна, му казах, че този разговор няма да го водя втори път, пожелах му успех и му затворих. 

Оказа се, че нещата са сериозни и двамата ще се женят. Даже ме възприемат като човекът, дал своя безценен принос в това Съдбата да ги събере. Това ме кара да изпитвам смесени чувства, но какво пък - няма да тръгна да ги разубеждавам...

В крайна сметка този разказ се превърна в нещо като любовна история. И това ако не е случайност!


Автор: Павел Апостолов

Няма коментари:

Публикуване на коментар