Стивън и Джон са туристи от Англия, дошли в България, защото
чули, че тук има много забележителности, вкусна храна, евтин алкохол и хубави
жени. Забележителностите определено не ги интересуваха чак толкова.
Никола е типичен млад български левент, който по случайност се
превърна в техен екскурзовод, защото поназнайваше английски. Бяха го спрели на
улицата и му се примолиха да ги заведе в някоя хубава българска кръчма.
Английски туристи в София не се срещаха толкова често, така че Никола реши да
им помогне. Нищо, че според него „турист“ беше синоним на „идиот“. В случая той
беше техният Ринсуинд.
Двамата го питаха какво трябва да посетят в България, какво
да опитат и от какво да се пазят. Следваха стандартни отговори – посетете
музеите, старинните църкви и крепости; обиколете Витоша, Рила и Пирин; опитайте
ракия с шопска салата; не ходете на твърде малки групи в Студентски град и определено
гледайте да не се озовете в някоя циганска махала.
Докато Стивън и Джон чертаеха маршрути по картата и
оглеждаха жените в кръчмата, Никола набързо им разправи с какво още е известна
България – започвайки от киселото мляко и розовото масло, минавайки през
Тервел, Борис, Симеон Велики, Калоян, Стоичков и Бербатов, и завършвайки с
красивите ни и презастроени планински и черноморски курорти. Бирите обаче му се
насъбраха, патриотизмът в него отстъпи място на песимизма и накрая започна да
говори за това, за което говори всеки типичен българин на маса:
- Вижте сега, мейтс – започна той. - Досега все хубави неща
ви наговорих за България, но истината е, че тука е гадно. Аз, например, ако
искам да си намеря работа по специалността, след един куп интервюта и откази ще ме вземат в
някоя пробита фирма и ще ми плащат 600 лева. Това са 300 евро, май френдс.
Представяте ли си?! Че то вашите пенсионери взимат в пъти повече! – Стивън и
Джон просто кимаха с глава.
И знаете ли как се оцелява с 300 евро на месец? Не знаете
естествено, как ще знаете... След като
си платите наема, храната и всички сметки, ще ви останат толкова, колкото да
излезете един-два пъти в месеца и да се напиете до безпаметност, за да
забравите колко преебани от живота сте. А пък ако се появят непредвидени
разходи, ще изпаднете в ситуацията да имате твърде малко пари и твърде много
останал месец до следващата заплата... Накрая спирате да виждате смисъл в
бачкането по 8 часа за тези кинти и си намирате работа в някой кол център за повече
пари.
- Ник, парите не са най-важното в живота – реши да го
успокои Стивън.
- Е, не са. Може и да не те правят щастлив, но ти отварят
възможности и ти решават проблеми. Бедни сме, мейт. И финансово, и умствено.
Населението си избира да го управляват идиоти и престъпници; прекланя се пред
звезди, които са завършени олигофрени; вярва в психотронни оръжия, врачки и
конспирации; мрази Европейския съюз, щото не му е направил живота по-хубав с
магическа пръчка и още куп тъпотии.
- Че то и в Англия е така – включи се Джон.
- Бро, далеч си от истината. Тука сме на първо място по
демографски срив в Европа, минималната заплата е по-ниска от тая в Тринидад и
Тобаго, хората са нещастни, отчаяни, вечно недооценени и с промити мозъци. Повечето от младите и кадърните
емигрираха. Бизнесът крета, инфраструктура липсва, никой не инвестира в
образование и здравеопазване, за да ни поддържат глупави и болни...
- А ти защо не си емигрирал досега? - обади се Стивън.
Никола погледа халбата си с бира, замисли се и рече:
- Не знам точно. Вероятно мога да ти изброя десетки тъпи
причини – заради семейството и приятелите; заради неприятното чувство да си чужденец
в друга държава; заради красивата природа и още по-красивите жени; заради
хората, които колкото и да са нещастни, знаят как да се забавляват; заради
уюта, който ти създава родното място; заради сляпата вяра, че нещо ще се
промени към по-добро...
Поговориха още няколко часа, размениха си координатите и се
разделиха. Стивън и Джон прекараха още две седмици в България, обиколиха
всякакви прекрасни кътчета в страната, запознаха се с различни хора и опитаха
много неща. След време написаха пътепис за странстванията си и го изпратиха на
Никола със съобщението: „За нашия любим екскурзовод – усмихвай се повече и бъде
по-позитивен!“ , на което той отговори с: „Пичове, аз съм българин и като такъв
не бих могъл да бъде по-позитивен. Иначе се радвам, че тук ви е харесало повече,
отколкото на мен.“
След което погледна през прозореца и се усмихна. После поклати
глава и изрече с лек присмех една-единствена дума:
Автор: Павел Апостолов
Няма коментари:
Публикуване на коментар