Подаръкът

Дядо Коледа седеше в шейната си и наблюдаваше случващото се долу. Хората не го виждаха, което беше безценно преимущество в неговата работа. Не беше сигурен защо е така. Може би мозъците им отказваха да възприемат гледката на дебел белобрад старец, облечен в червено и бяло, седнал в шейна, теглена от девет елена, която се рее на двадесет метра над земята.

А в какво се състоеше работата му ли? Добре знаем, че не Дядо Коледа слага подаръците под елхата, но това, което не подозираме, е, че той е причината да изберем тези подаръци. Белобрадият старец имаше способността да чете детските мисли и да открива какво искат послушните момченца и момиченца за Коледа. Така че когато едно дете си пожелае конструктор или „Плейстейшън“ 4, Дядо Коледа е този, който насажда в главата на родителите му натрапчивата мисъл, че трябва да му купят съответния подарък. Разбира се, изпитваше и известни затруднения, тъй като мисълта за покупка на „Плейстейшън“ 4 покълваше доста по-трудно в родителската глава. Имаше смътен спомен, че май бяха правили филм на подобна тематика…

Днешната мисия беше много по-трудна. Там някъде имаше едно момченце, чието единствено желание за Коледа беше: „нов татко“. Живееше с майка си – любяща и отговорна жена, която едва свързваше двата края, но беше готова на всичко за детето си. Бащата ги беше напуснал много отдавна и дори не се интересуваше от тях. Дядо Коледа прие присърце това желание и накара джуджетата да намерят подходящ мъж за тази жена. След дълго издирване откриха идеалния кандидат – вдовец с добро сърце, който се нуждаеше от съпруга и деца, които да внесат отново светлина в живота му. Имаше обаче един голям проблем – Дядо Коледа не беше способен да манипулира чувствата на хората така, както го правеше с мислите им. Единственото, което можеше да направи за тези двамата, беше просто да нагласи нещата по такъв начин, че да се срещнат.

Първата част от плана беше готова – мъжът и жената щяха да се намират на едно и също място по едно и също време. За тази важна мисия избра Пепър – най-ловкото и хитро джудже, което понастоящем се облекчаваше до едно борче. Отдавна Дядо Коледа подозираше, че Пепър обича да прекалява с яйчения пунш, но това си беше в природата на неговия вид. Направи му знак и след миг уриниращото джудже се превърна във висок слаб мъж на средна възраст, носещ качулка на главата си. Естествено, не се беше лишил и от брадата си – джуджетата никога не го правят.

В новото си тяло Пепър се движеше с грацията на ранена чапла, но все пак успя незабелязано да приближи жената. Изчака удобен момент, пое си дълбоко дъх и с бързи движения изтръгна дамската чанта от ръцете й. Побягна, а зад него се разнесе вик „Крадец! Чантата ми!“ Пепър поначало не беше особено добър спринтьор, а положението му доста се влошаваше, като добавим въздействието на десетина яйчени пунша и наличието непривично дълги крака, с които трябваше да тича. За негов късмет избраникът беше съвсем близо. Пепър го фиксира и се насочи с непримиримостта на немски танк право към него. За щастие мъжът чу виковете, прояви смелост и го повали. Пепър изпусна откраднатата чанта, претърколи се няколко пъти, стана и се отдалечи, накуцвайки. Свърна зад един ъгъл, докато никой не го гледаше, и се изпари.

Дядо Коледа наблюдаваше със задоволство отгоре как жената се приближи до спасителя на чантата й и му благодари. След малко в шейната се появи и Пепър, с чаша яйчен пунш в ръката и с огромна тъпа усмивка на лицето си. Очевидно беше решил да се почерпи за успешно изпълнената мисия.

Не беше нужно на белобрадия старец да прониква в мислите на жената и мъжа, за да разбере, че между тях припламна искра. След като разбра, че ще е сам на Бъдни вечер, тя покани самотния мъж да прекарат празниците заедно. Той се съгласи. Нямаше да съжалява за решението си.

Дядо Коледа и Пепър се оказаха добри сватовници. Последваха най-щастливите коледни празници за малкото момче в целия му живот. Най-после имаше едно щастливо и сплотено семейство. Дядо Коледа гледаше зараждането на тази нова любов и не спираше да се усмихва:

– Честита Коледа, хлапе! – изрече накрая той. – И моля те, следващия път си пожелай нещо по-простичко – като например „Лего“.

Шейната на Дядо Коледа се понесе над света. Имаше да върши още много работа…


Автор: Павел Апостолов

Снимачна площадка

- Смятам да напиша текст, свързан с „Междузвездни войни“, но ще ми трябва вдъхновение.

- Добре. Мисля, че историята трябва да разказва за междугалактически котки, яздещи розови еднорози-киборги, с магически сили да акат бонбони, и биещи се с лошите вегани-термити, които искат да завземат планета Марципан.  Техният вожд ще се казва графиня Череша МакЧушкова.

За ваше успокоение не успях да напиша разказ по така зададените от приятелката ми параметри, но ако някой някога се навие - има моята благословия. После като стане богат и известен, да почерпи!

Започвам историята с предупреждението, че приликите с реални лица и събития не са особено случайни. Дано не ме съдят после...

В една не-чак-толкова далечна галактика с тихичко проскърцване на ставите Харисън Форд се сгромоляса на стола си.„Твърде стар съм за този шит“ – рече човекът, чиято кариера след филма „Беглецът“ бележеше плавен, но за сметка на това постоянен, спад. Всичко в неговото 73-годишно тяло го болеше. С лека носталгия си спомни за случката отпреди няколко месеца, когато с пилотирания от него самолет смути голф играта на няколко калифорнийски зъболекари, аварийно кацайки нейде до дупка №9. Даже успя да уцели дърво. В момента едва успяваше да си уцели репликите.

На всичкото отгоре трябваше да играе пред зелен екран, заради специалните ефекти. Мразеше всички тези технологични новости. Отнасяше се към тях, както Супермен към криптонит – гледаше да ги избягва. Всъщност, по негово време нямаше специални ефекти. Тогава още ги наричаха обикновени ефекти.

Марк Хамил и Кари Фишър седнаха наблизо. Радваше се да ги види, все едно му носеха бира. И двамата се оплакваха, че са ги накарали да отслабнат за ролите си. Мис Фишър, естествено, се оплакваше повече. 

Около тях припкаха заблудени асистент-оператори, специалисти по визуални ефекти, експерти по декорите, гримьори, статисти и други идиоти.

- Харисън, защо се оплакваш? Нали участва в онзи филм с каубоите и извънземните. Как се наричаше? 

- „Каубои и извънземни“, Марк. Така се казваше. А ако не ме лъже изтормозената ми памет, по това време ти участваше в нещо наречено „Суши гърл“. 

- Наистина не се гордея с някои неща – отбеляза примирено Марк Хамил.

- О, я стига. Аз пък съм участвал в епизод на „Сексът и градът“. Голям праз! – заяви Кари Фишър, изненадващо използвайки типичен български идиом.  

Питър Мейхю се приближи и свали косматата глава на Чубака.

- Знаете ли, винаги съм си мислел, че на героя ми му липсва дълбочина.

Последва дружен смях.

- А питаш ли го Кени Бекър? – включи се Харисън. – Човекът е на 81, висок е малко повече от метър и играе робот, който издава пискливи звуци. 

Всички осъзнаха, че са безнадеждно остарели, а младите актьори бяха амбициозни като сперматозоиди. 38 години бяха минали от Епизод 4 - „Нова надежда“. Много от нещата се бяха променили. С изключение на точността на стормтрупърите във филма. Или липсата на такава. Тя си е константа.

Режисьорът на всичко това беше Джей Джей Ейбрамс, който можеше да е син на г-н Форд. Последният искрено се надяваше това да не е така. Ейбрамс обичаше експлозиите, сините отблясъци в камерите и безсмислените диалози, което явно го правеше идеален за задачата. А задачата беше да се опита да заличи травмиращите спомени на обикновения зрител от съвременните епизоди  1, 2 и 3 на Джордж Лукас. 

- Мислите ли, че филмът ще се получи? 

- Не знам, Кари, но със сигурност ще е по-добър от „Невидима заплаха“. Всеки филм е по-добър от Епизод 1.

- С изключение на Епизод 2, Марк.

Последва мълчание, което беше равнозначно на съгласие. Питър Мейхю го наруши.

- Очите ли ме лъжат или виждам две котки с човешки ръст в компанията на розови еднорози.

Всички драматично бавно проследиха накъде сочи пръста му. Двете котки видяха това, спогледаха се, изсъскаха и се изнизаха.

- Сигурно са статисти, набарали кофти реквизит – изтъкна г-н Форд, който вече беше в настроение за фиеста. Или поне – за сиеста. 

- Вчера видях двама идиоти в костюми на термити – добави Марк. - Не знам за какво са му на Джей Джей подобни изродщини. Един Джар Джар Бинкс ни стигаше.

- В моята гримьорна пък влезе една мацка, облечена цялата в розова – сподели Кари. - Изгледа ме от глава до пети, изсумтя, фръцна се и изчезна. Имаше нещо котешко в нея, като се замисля.

- И аз забелязвам хора в някакви странни костюми напоследък, а пък не съм видял някой от тях да участва във филма. Все едно снимачната площадка е средище на някаква извънземна сбирщина.

Нямаха време да помислят над тези думи, тъй като ги извикаха за още снимки.

Харисън мина през мястото, където преди минутка бяха стояли двамата особняци в котешки костюми. Настъпи нещо.

Беше бонбонче.

Автор: Павел Апостолов

Екзистенц

Отскочи встрани, избягвайки на сантиметри острото жило на гадната твар. Наведе се, бързо се завъртя на един крак и стовари цялата мощ на меча си върху змийската глава. Със задоволство чу предсмъртния крясък на чудовището. Срита трупа му за всеки случай, претърси го за артефакти и продължи напред.

„По дяволите! Колко още!?“  

Вече близо час кръстосваше тъмното, влажно и твърде смрадливо помещение, в което се бяха просмукали ароматите от отделителната система на един куп насекомоподобни и влечугоподобни гадинки. Както и вероятно от техните жертви от човекоподобен произход. 

Подпря се на меча си и изпи една колбичка. Щракна с пръсти и изведнъж тъмният коридор се озари от синкава светлина. Малко по-напред се виждаше нисък свод и вход към по-обширно помещение. Прекрачвайки го, някъде отгоре се разнесе гърлен смях, а от земята започнаха да се надигат с потракване някакви хора. Или по-скоро скелетите на някакви хора. 

Изведнъж всичко застина. Времето спря и някакъв зелен обект започна да кръжи над главата му. Беше телефонна слушалка.

Самюъл Питърсън свали очилата си, взе телефона и прие обаждането. Не се учуди, когато разбра, че го търсят по работа. В малките часове на нощта някой се беше разделил с живота си и детектив Питърсън трябваше да разследва случая. 

Сипа си едно малко ирландско уиски, изля го в гърлото си, облече се набързо и пое към въздушата мотриса. 

Единствените, които не спяха по това време, бяха пияниците, няколко влюбени двойки, лекарите и ченгетата нощна смяна. В мотрисата се натъкна и на редовните двама-трима бездомници. За няма и 15 минути се добра до местопрестъплението. Патологът вече беше там. Не можеше да не забележи, че отпиваше кафе от порцеланова чаша с надпис „Най-добрият патолог в района“.

- Какво имаме, Чарли?

- Тук имаме тяло, Сам. Малко по-надолу ще намериш главата на тялото, а това висящото от онова дърво навярно е една от ръцете на тялото.

- Разбирам. Какво можеш да ми кажеш за този нещастник?

- Чернокож мъж на средна възраст, който положително изглежда доста мъртъв. Ти си детективът, но ако питаш мен, сигурно е част от войната за новия наркотик.

- Екзистенц ли?

- Мда, тези червенички хапченца са толкова добри, че наркопласьорите се избиват за честта да ги предлагат на улицата. Което не е непременно лошо според мен.

- Три трупа за седмица. Малко са ми множко. Ще трябва да си поговоря с момчетата от наркоотдела. 

Детектив Питърсън огледа местопрестъплението, направи снимки, даде заповеди на местните патрули и заповяда на Чарли докладът му да е готов още днес. После се запъти към най-близкия бар. Но не стигна. В една по-тъмна пресечка някой го удари по тила и той изгуби съзнание.

Когато се събуди, не можеше да си държи главата изправена. Умът му се рееше неконтролируемо, а светът никак не му помагаше, като шеметно се въртеше. Повърна, но и от това нямаше полза. Някой го беше натъпкал със свръхдоза екзистенц и хапчетата вече се бяха просмукали в кръвоносната му система. Виждаше същества във всякакви странни и бързо променящи се форми. Чу познатия гърлен смях, идващ от твар, която приличаше на дракон с прасешка муцуна. Залитна, удари си главата в нещо твърдо и отново припадна.

Сам свали очилата, на които му бяха прожектирали последните му ясни спомени. Въздъхна. До този момент никой не беше оцелял след толкова голяма доза екзистенц. Психиката му отдавна не беше същата, умът му беше размътен и често блуждаеше. Лекарите решиха, че е невъзможно да преживее абстиненцията и затова лечението му се състоеше в ежедневно поглъщане на контролирани дажби от червените хапчета. 

Наля си чаша вода и изпи едно. Намираше се в градската лудница. Днес щяха да го пуснат. В главата му все пак беше успяла да се намърда една кристално ясна мисъл, която не му даваше покой  - със сигурност щеше да отмъсти на гадните копеленца, които го бяха подредили по този начин. 

Една харпия прелетя с оглушителен писък над главата му. Малко жълтеникаво гоблинче се блъсна в крака му, усмихна му се с криви зъби и подскачайки се насочи към стената. Изчезна в нея. 

Да, и с това трябваше да се справи някак...

(Може би следва продължение...)

Автор: Павел Апостолов

Последна среща

Първите слънчеви лъчи нахлуха през полуспуснатите щори, заиграха се със стелещия се като буреносен облак цигарен дим, потанцуваха по по-тъмните кътчета на стаята и осветиха тясното пространство между четирите празни бели стени. На етажерките нямаше книги, кухненските шкафове пустееха, уредите, с което всяко домакинство трябва да разполага, липсваха. Целият живот в тази малка стая беше съсредоточен в два стола, една маса, почти празна бутилка и пепелник, пълен с угарки.  

За последните няколко часа в този миниатюрен свят живееха двама души със своите терзания, спомени, надежди, разочарования и мечти. Беше им уютно. Наслаждаваха се на последната си възможност за това. Едва ли щяха да се видят отново скоро, защото единият от тях заминаваше в търсене на по-добър живот в чужбина. 

В момента и двамата се питаха един и същи въпрос: „Колко дълго можеш да си говориш с един човек, без да си кажете най-важното?“

- Леле, слънцето изгря! От колко време си говорим?

- Ако съдя по броя на цигарите, които си изпушила – вероятно от една седмица. 

- Забелязах същото по количеството алкохол, което изпи.

- Амии, не смятам да се кача на онзи самолет трезвен.

Той наля от уискито в двете стъклени чаши, погледна я в очите, каза й наздраве и отпи. 

- „И керванът от хиляда камили зависи от едно единствено магаре, което върви отпред.” Надявам се един ден това магаре да съм аз.

- Ако спре да те мързи толкова, може и да успееш. 

Тя се засмя с онзи свенлив смях, който пази за моментите, когато се опасява да не е засегнала събеседника с шегата си.

- Хубаво е, че оставям някои неща зад гърба си. Като например тъпите си фейсбук статуси от близкото и далечно минало.

Смях. Нова наздравица.

- Дали наистина отговорът е 42? – изведнъж изстреля тя.

- Хах, само смисъла на живота не сме обсъждали – той се облегна на стола, завъртя глава, загледа се в празното пространство в кухнята, заемано някога от хладилник и продължи. – Ако питаш мен, смисълът на живота е в това да преживеем колкото се може повече мигове, в които сме щастливи.

- Ах, колко мъдро...

- Замисли се, да, наистина е хубаво да оставиш нещо след себе си – дом, деца, произведение на изкуството, дърво, лошо име – каквото се сетиш, но в края на живота си ще си спомняш именно за тези моменти. 

- Както и за разочарованията.

- Доста скептично, но си права. 

- А съжаляваш ли за нещо?

Той я погледна в кафявите очи, които биха били възпяти от „Мастило“, търсейки онзи знак, който се надяваше да открие още много отдавна. 

-  Естествено, че съжалявам. За пропуснатите възможностите, за грешките, за всичко онова, което ме е карало в малките часове на нощта да лежа в леглото и да се питам „защо, по дяволите, направих или не направих това?“ 

- Разбирам те. Чакаме удобното време, удобния шанс, удобните обстоятелства, а те вероятно никога няма да дойдат.

- Четеш ми мислите. И колкото да ми е болно, трябва да си призная, че щастливите мигове са повече, когато имаш любим човек до себе си. 

Размяна на погледи и неловки усмивки. Той се чудеше дали все пак има неща, за които никога не бива да говорят.  И докато се чудеше, моментът дойде, разходи се из стаята и си тръгна.

Телефонът му звънна. Баща му го чакаше пред блока, за да го откара до летището. Тя упорито отказваше да дойде. Остави й ключа, за да го върне на хазяйна. Подозираше, че щеше да изчисти целия апартамент преди това.

Бяха вече в коридора, където го чакаха двата му огромни сака с най-ценното, което беше събрал в 25-годишния си живот. Старото, леко напукано в горния край огледало отрази силната им прегръдката. Както и целувката им. Онази целувка, в която се съдържаха всички неизказани думи и неизразени чувства.

Устните им най-после се разделиха. Последва нова прегръдка, тихите „Приятен полет“ и „Пак ще се видим“, бавното отключване на вратата. Той взе саковете, погледна я за последен път и излезе.

Тя затвори след него и поспря, облегната на вратата. Разгледа с интерес отражението си в огледалото. 

Две сълзи се търкулнаха по бузите й...

Автор: Павел Апостолов

Първа среща

Поглеждам се в огледалото. Приличам на човек, който е участвал в десанта на Нормандия, оцелял е на косъм, успял е да плени цял немски гарнизон и в края на деня се е сбил с бесен бобър за последната си дажба шоколад...

Четири часа по-рано

Имам среща. Свалихме се във фейсбук. По-скоро аз я свалях, де. Не е лесна тази работа, ако не изглеждаш като излязъл от корицата на модно списание или поне на списание за автомобили и авточасти. С други думи – ако не си много убав, трябва да си нестандартен, да импровизираш и най-вече да се правиш на клоун, но същевременно е важно да си сериозен и да демонстрираш алфа мъжкаря у себе си. Не ме питайте как става номерът. Обикновено не става.

Та така. Разхождам се аз с избраницата си, която може и да не е най-острият инструмент в кутията, но притежава задник, за който произволен древногръцки скулптор би дал лявата си ръка, само заради шанса да го увековечи за бъдните поколения. Разказвам й истории, в които се представям в добра светлина – едва ли не готов самоотвержено да спасява малки котенца или поне малки дечица, попаднали в беда.

Играем на „никога не съм“, разбирам, че е малко смахната и че със сигурност е доста по-интересен човек от мен. Споменавам й за няколко весели пиянски истории. Описвам й как съм свалял жени с фразата: „Извинете, да сте виждали един изгубен еднорог?“, как са ме гледали тъпо и аз с най-сериозния си възможен тон съм им казвал: „Беше транспортът ми за вкъщи.“ Тя не спира да смее. И то не от куртоазия, защото познавам онзи смях – често съм го чувал.

Разговорът си върви, докато не ме пита пагубния въпрос: „Ти коя зодия си?“ Ех, колко ли потенциални връзки са разрушили тези четири думи? Жени, ако се чудите защо мъжете мразят астрологията – ей затва е. Аз обаче финтирам умело с: „Ами роден съм в годината на свинята.“ Което дори не е вярно, защото съм роден в годината на змията, но това го проверих по-късно. Тя ме поглежда изпитателно и отронва: „Е, не ти личи.“ Егати, тя била и забавна!

Влизаме в едно заведение. Пием. Отъркваме си краката един в друг. Ставаме да играем дартс. Бия я първата игра, а тя ме гледа леко осъдително. Сигурно е разбрала, че съм овен. Великодушно й пускам втората игра. Тя е доволна и ме прегръща. Аз имам шанс да сложа ръка на задника й. Чувствам се щастлив.

Става късно и решавам да я изпратя до тях. Добре, че не живее далече – 20-минутна разходка е. През това време ми говори за диети, здравословно хранене, асценденти, теории на конспирациите и псевдонаука. Изключвам си мозъка преди някои от мозъчните ми клетки да са извършили ритуално сепуко и само промълвявам по някое „аха“ и „да“. Скришом оглеждам бедрата и гърдите й. Добре де, казвам си, заслужава си да се разделя с малко мозъчен материал заради тази жена.

Стигаме до входа на блока й. Тя се забавя, играе си с ключовете. Хвърля ми срамежливи погледи и промълвява тихо: „Ами беше ми много приятно.“ Колкото и голям ръб да съм, схващам намека, приближавам се и я целувам. Тя ми пуска език, аз й пускам още повече. Натискаме се около минута преди да спре и да изрече: „Мама и татко ме чакат.“ След подобна фраза целият квартал можеше да чуе предсмъртните вопли на романтиката и сексуалното напрежение между нас.

Тя се запътва към вратата и си отключва, а аз за последен път я оглеждам и й пожелавам „Лека нощ!“ Отдавна не съм имал толкова хубава първа среща, изпълнена с положителни емоции, серотонин, допамин, ендорфин и окситоцин. От щастие решавам да се разходя до вкъщи. Ще стигна за не повече от половин час. Каква груба грешка...

Следващите около 5 минути си минават безметежно, докато не навлизам в територията на някакъв уличен пес. По принцип не ме е страх от кучета. Страх ме е от глутница кучета. Започна да се чува лай от няколко страни, което пък предвещава, че нещо много кофти е на път да ми се случи.

Наоколо ни жива душа в човешки облик. Около мен - твърде много живи души в кучешки облик. В такъв напрегнат момент човек решава да изпробва беговите си възможности в пресечена местност. Успявам да дръпна на псетата, но тогава се спъвам в някакво коренище и прелетявам такова разстояние, че ако имаше рефери, вероятно щяха да ми признаят европейски рекорд на дълъг скок. Озовавам се в някакъв храст. Бодлив храст. Мама му стара, кой отглежда розови храсти в София, бе?!

Започвам да псувам кучетата и роднините им. Дори евентуалните им такива от Симитли. После подхващам храста, храстовата майка и храстовата сестра. Обещавам им да извърша с тях редица нерационални и физиологически невъзможни неща. Единственото хубаво на ситуацията е, че сквернословията ми явно са поуплашили кучетата и те са се оттеглили от мястото на моето падение.

Оглеждам се. Целият съм изподран и в тръни. Тениската ми скъсана. Ама така е скъсана, че под нея се подава дясното ми зърно, все едно изпитвам непредолимо желание да накърмя някое пеленаче. Еуфорията от това, че съм жив, се изпарява по-бързо и от надеждата на току-що дипломиран студент от УНСС за намиране на високоплатена работа. 

Продължаваме напред - цивилизация, светофар. На светофара жена в предизвикателно облекло пуши нервно цигара. Предлага ми орални ласки. Разбира се, не с тези думи. Аз я поглеждам така, сякаш ме е накарала да реша квадратно уравнение с четири неизвестни. Тя ме оглежда по-внимателно и ме пита добре ли съм. Отговарям й с: „Да, що?“ Последва онова неловкото мълчание между двама души, които са си казали всичко, което са имали да си кажат. Пожелавам й приятна вечер и пресичам.

Още малко ми остава. По пътя ме задминава каруца, защото светът е голям и каруци дебнат отвсякъде. Нищо, че съм почти в центъра на София. На последния светофар преди дома ми ме спира още един човек и ми иска 2 лева. После вижда на какво приличам и как светлините на града осветяват показващото се изпод тениската ми зърно, махва с ръка в стил „абе на теб май тези 2 лева ти трябват повече“ и се отдалечава.  

Най-после се прибирам. Поглеждам се в огледалото и тъжно се насочвам към банята, за да си взема душ. После промивам една по-сериозна рана с ракия. Малко ми е жал, че така злоупотребявам с алокхола, но нямам избор. Жив и почти цял си лягам. Малко преди да заспя Месинджърът на Фейсбук изквичава. Поглеждам го и прочитам съобщение: „Прибра ли се без проблеми?“ Замислям се за кратко. Е, какво пък – явно връзката ни ще започне със сравнително безобидна лъжа.

„Да :) Лека нощ!“


Автор: Павел Апостолов