- Как така с 66 процента точност?
- Представи си го така: мога да ти кажа три факта за теб, които няма как да знам. Два от тях ще се окажат верни, но нямам представа кои точно.
- Добре, заинтригувана съм. Давай!
Замисли се само за миг и изстреля първите три неща, които изплуваха в ума му.
- Не можеш да караш колело, избягваш думата „перманентен”, защото всеки път я произнасяш грешно, и като малка си имала хамстер.
Тя го изгледа продължително. На лицето ѝ все още се четеше подозрение.
- Брей, всъщност беше морско свинче, но за останалото си прав.
- Перманентен?
- Пернаментен, пернанетен… ох, остави.
Двамата се разсмяха. Тренираното му око забеляза любопитните пламъче в очите ѝ и промяната в стойката ѝ.
- Хайде да пробваме пак! Виждаш ли например онези тримата – тя посочи към трима седящи в едно сепаре мъже. - Кажи ми имената им!
- Високият с тъмносиния пуловер е Георги, пълничкият с карираната риза е Евтим, а момчето с очилата е Генади.
- Добре, отивам за проверя!
Гледаше внимателно как тя се приближи грациозно до масата на тримата неволни участници в експеримента и размени няколко думи с тях. Докато тя си играеше с косата си и небрежно флиртуваше, Алекс беше повече от 66 процента сигурен, че те биха си казали и пинкодовете на картите си, в случай, че това прекрасно женско създание ги помоли за това.
Минаха още няколко секунди, в които те явно ѝ споделяха имената си. Тя се засмя, притиснала ръка до гърдите си, благодари им и се върна при него.
- Генади, Евтим и Кристиян.
- Казах ти.
- Това нищо не означава, може да ги познаваш. Макар че в такъв случай са много добри актьори. – той се подсмихна. Отлично знаеше, че единственият начин да я убеди, е тя предложи нов тест, който да премине успешно. Затова и търпеливо изчака.
- Добре тогава – тя извади телефона си, - първите три неща, които ще ми излязат като постове в Инстаграм.
- Окей, приятелката ти Валентина се е снимала в кифленска поза на някакво стълбище, видео със сладко корги и реклама на някаква козметика за коса – почти механично отвърна Алекс.
Тя започна да скролва, за момент повдигна пръст, сякаш щеше да каже нещо, но се отказа. Пълните ѝ полуотворени устни се извиха в кратка усмивка.
- Добре, признавам си, че съм впечатлена. Или казваш истината, или това е някаква скрита камера, а аз се хванах на въдицата. – Огледа се театрално, нацупи се и продължи. – Да кажем, че ти вярвам. Но как придоби тази дарба? И как ти помага това в живота? Освен в забиването на жени в бар – добави тя закачливо.
- Честно казано, избягвам да го споменавам пред непознати, защото ме мислят за странен - излъга той без да му мигне окото. - А дарбата ми е следствие от един жесток удар по главата преди три месеца след падане от колело в планината. Каската и докторите ми спасиха живота. Скоро след това започнах да виждам разни неща стига да успея да насоча мислите си към въпрос, чийто отговор не знам. И странно защо винаги в два от три случая виденията се оказваха истина.
- Чувал ли си и за други като теб? И има ли лечение?
- Търсих в интернет, но няма данни. Самите доктори пък не ми вярват все още, а и не искам да настоявам, за да не ме изпратят в Карлуково. Така че гледам да не се набивам на очи и да се възползвам от дарбата си. Най-вече, за да очаровам красиви жени, разбира се.
Това я накара да се усмихне по-искрено, макар и леко смутено. Свалката вървеше добре.
- А с какво се занимаваш?
- Напоследък с малко хазарт естествено – започна той, напомняйки си от колко казина вече го изритаха. – А и всеки път като пусна тото, познавам 4 от 6 числа.
По традиция след тази реплика изчака, докато бурните сметки в главата ѝ доведат до резултат и тя отново да се засмее.
Виждаше все по-големия интерес, който думите му предизвикваха у нея. Вечерта се очертаваше да бъде много приятна. Преди инцидента дори и не би си помислил, че е от категорията на жени като Наталия, а сега беше на път към поредното си впечатляващо завоевание.
Миговете на задоволство бяха прекъснати от странно схващане, което за секунди премина в остра болка - сякаш във врата му се забиха стотици малки иглички. Игличките постепенно се насочиха към темето му. Направи болезнена гримаса и премигна няколко пъти. Светлините около него станаха по-приглушени, образите губеха очертанията си, а ушите му долавяха единствено глухи звуци.
- Чуваш ли това? – успя с огромна трудност да изрече.
След миг го обгърна непрогледен мрак.
***
- Трепери, демоне! Ти си мой слуга!
- Ъъъ, к’во? - успя с мъка да отрони Алекс. Главата го цепеше, чувстваше се адски отпаднал, но беше сигурен, че това не е гласът на прекрасната Наталия.
- Трепери, демоне! Ти си мой слуга! – повтори с малко повече апломб същият нестроен младежки глас.
Макар и отворил очи, Алекс все още не можеше ясно да фокусира каквото и да е пред себе си. Имаше обаче непогрешимото усещане, че вече не се намира в бара, макар спареният въздух и миризмата на пот и влага да говореше за противното.
- Ама ти не приличаш на демон… Или това е измама?! Изпитание? Говори, рогати!
Алекс най-после успя да свикне с мъждивата светлина и присвил очи различи по-ясно човека срещу себе си. Беше някакъв пъпчив тийнейджър с дълга мазна коса и наболи мустачки, облечен твърде старовремски, вероятно от майка си. С дрехи останали от брат му.
- Къде съм?
- В земите человечески, о, създание от пъкъла! – това, че гласът на момчето все още мутираше, разваляше цялостното му представяне.
- Това да не е някаква пиеса? Колко точно пих снощи? – изникналите въпроси бомбардираха сякаш преминалия през центрофуга мозък на Алекс.
- Никаква пиеса не е това, демоне! Аз те призовах, изричайки думите от Кеноупанишада! Ти си мой слуга!
- Добре, добре, пауза – изрече, правейки универсалния знак за таймаут. - Може ли малко вода?
Тези думи съвсем объркаха младежа. Все едно го беше помолил да реши тригонометрично уравнение на челна стойка. Видя напиращата паника, примесена с разочарование и щипка гняв във воднистите очи на пъпчивия тийнейджър и малко го съжали.
- Наистина добре се справи. Сигурно пиесата ще се получи чудесно, макар че нямам никакви спомени защо и аз участвам в нея. Нека продължим по-късно. Искам малко да си почина и да си събера мислите. А и съм много жаден.
Момчето се почеса по брадичката, измънка нещо под носа си и излезе от стаята. Алекс успя да се огледа. Имаше десетина свещи, които едва успяваха да разсеят мрака. Беше влажно и студено и липсваха прозорци, така че предположи, че се намира в мазе. Ракла, един стол, няколко черджета и нещо, което приличаше на буркани със зимнина. На пода пред него имаше три свещи и паничка с някаква гадост, разположени до странни знаци, нарисувани с тебешир.
Преди да може да ги разгледа по-обстойно пъпчивецът се върна с ведро вода. У Алекс започна да се поражда много неприятно подозрение.
- Как се казваш, приятел? – реши да разчупи леда, докато отпиваше от ледено студената вода.
- Явор – бързо отговори момчето, след което настъпи кратка пауза, в която то очевидно обмисляше нещо. – Абе ти верно ли не си демон?
- Не съм, имаш думата ми. Или ако съм, то съм най-лошият демон, който земите человечески са виждали.
- Е, аз хвърлих малко светена вода у ведрото за всеки случай. Кат’ гледам не си се изпарил, та май ти вервам.
- Супер! А би ли ми казал къде сме и коя година сме?
- Е у назе сме, село Подуяне. А годината е 1823-а.
Настъпи неловка тишина. Чувствата на съмнение и притеснение се опитаха да привлекат вниманието на мозъка му, но бяха удавени от дълбок шок.
- Може ли да изляза на чист въздух?
- Оф, добре, но бъди тих, че нашите спят.
Алекс се насочи бавно и несигурно към вратата, неуспешно опитвайки се да потисне пулсиращата болка в слепоочията си. Вратата проскърца като я отвори, преодоля две стъпала и се намери на малък спретнат двор. Тревата беше прясно окосена, вляво се виждаше изстрадала дървена маса с четири стола и старинна каменна чешма под нещо кафеникаво, което много приличаше на асма. Вдясно се виждаха редичка от десетина овощни дръвчета, но не можеше да познае плодовете по тях. Беше необичайно светло, въпреки че очевидно беше късна нощ и нямаше запалена лампа. Може би пълнолуние? Погледна нагоре и дъхът му секна.
В небето имаше две луни.
***
- Абе ти какво точно се опитваше да правиш тук? – попита Алекс, след като се върна при своя домакин.
- Виках демон, страннико – започна да се оправдава Явор, – нищо лошо не съм направил.
- Що пък ти е демон на теб?
- Ами бедни сме, както виждаш, а аз съм и мъж за женене.
Алекс стисна устни и реши да не коментира. Но картинката се изясняваше.
- Имам лоша новина за теб - нещо със сигурност се е объркало и сега ще трябва да открием какво. За първи път ли викаш демон?
- Е, много пъти съм опитвал, но досега не ставаше. Сестра ми вика, че това са бабини деветини, ама ще види тя… като те види.
- Дай да почнем отначало. Какво използва за ритуала?
- Ммм, смеска от мандрагора, орлови нокти и феркохтен, престояла на пълнолуние, кръв от девица и думите от Кеноупанишада.
Алекс беше сигурен, че за такова нещо като феркохтен не е чувал, но реши, че е някаква особеност на местната флора. Явор твърдеше, че се намира на Земята, в България и конкретно в село Подуяне. Така че или сънуваше, или беше попаднал в паралелна реалност. И в двата случая изглежда трябваше да следва логиката на този свят, за да се опита да се измъкне от него.
- И всичко ли направи, както е написано? Сигурен ли си, че сместа е правилна?
- Разбира се. Три пъти я проверих. Да не ти приличам на глупак?
- Ъъъ, не точно. Нещо да си объркал при четенето от книгата?
- Аман, всичко съм изрекъл точно.
- Кръвта откъде я взе?
- От сестра ми, взех достатъчно, даже май в повече…
Алекс шумно въздъхна. Ако демоните съществуваха, някой от тях в момента се заливаше от смях.
- Ами тогава имам лоши новини относно сестра ти.
***
- В наше село нема много девици, Сашо – тъжно отбеляза Явор. Неочакваният му гостенин вече му беше разказал накратко, че идва от друг свят и възнамерява да се върне там. Странно, но момчето му вярваше напълно и дори не задаваше много въпроси. Май беше повече ядосан на сестра си.
- Не смятам да чакам до следващото двойно пълнолуние или там както му викате, така че нямам избор – мнимият демон нервно потропваше с пръсти по раклата. - Не се ли сещаш за някоя, която би се съгласила да участва в сатанинския ти ритуал? Обещай ѝ голяма зестра и охолен живот или нещо такова.
- Аз не си хортувам много с момите в селото.
- Не се учудвам, но съм отчаян, разбираш ли? Друга сестра нямаш ли?
- Не. Може би леля ми, ама и тя нема се съгласи.
- Тази твоя леля раждала ли е?
- Е да, барем седем пъти.
- Значи е девица, колкото и сестра ти. Мамка му! Моля те, кажи ми, че поне едно от седемте ѝ деца е момиче.
- И седемте са момичета, боже опази. Ама ‘ич не са стока, да знайш.
***
Според думите на Явор двете най-големи братовчедки се бяха омъжили и автоматично отпадаха. Явно в книгата му имаше и някакво възрастово ограничение, така че и най-малките две бяха игнорирани. Оставаха три и на Алекс тези шансове му допаднаха.
Обсъдиха плана, Явор донесе чаршаф и две тежки одеяла за злополучния „демон“ от бъдещето и обеща, че ще го събуди рано. Сутринта трябваше да се измъкнат по терлици и да се насочат към къщата на леля Васка и чичо Стоян. Алекс щеше да се представя за училия във Франция син на софийски чорбаджия, развеждан из селото от Явор. На външен вид го докарваше, все пак още беше в костюм и хубави обувки. Прибра ръчния си часовник, за да не предизвиква въпроси и да не бъде мишена за местните джебчии. Телефонът му остана някъде върху бара при Наталия.
Разпита Явор относно историята на този свят, но момчето отговаряше уклончиво. Алекс се съмняваше, че е попаднал на най-острия камък в село Подуяне, но все пак от неясните му отговори разбра, че религията е много подобна на християнството и само някои от имената бяха различни. И тук България е била със статут на империя в миналото, но малко по малко е била разрушена и покорена. Освобождението се беше случило преди 33 години след успешно въстание и известна доза чужда помощ. Чуваше познати имена – Левски, Ботев, Бенковски, Раковски и някои непознати. Странно как имаше толкова много прилики и все пак чувстваше този свят ужасно чужд.
Спа зле и се будеше на няколко пъти от неприятен кикот. Не помнеше кошмарите, макар да имаше усещането, че е преследван. Надяваше се да получи някакво провидение или знамение насън, но такова нямаше. Или пък по ирония на съдбата го бе забравил. Придремваше когато Явор се появи, след като беше помогнал на родителите си с работата по двора. За щастие, никой не слезе в мазето и двамата тихомълком се измъкнаха.
Стояновата къща не беше далеч, така че не срещнаха особени затруднения или преценяващи погледи от безделничещи подуянци. Явор нахълта пръв и подготви почвата, докато чорбаджийският син чакаше пред оградата на добре поддържаната къща. Леля Васка, освен гръмогласна, явно беше и съобразителна жена, нетърпяща възражения, така че за по-малко от пет минути беше издала всичките си заповеди към домочадието и мъжа си, а след още пет къщата вече беше готова за посрещането на важния гост.
Алекс влезе с възможно най-напетата си походка и се запозна със семейство Стоянови. Нарочно обърна по-голямо внимание на трите щерки на възраст за женене – Райна, Гергана и Катя. Докато си разменяха любезности с домакините, момичетата не спираха да си шушукат и кикотят, както подобава на 18-19 годишни фльорци. Леля Васка за миг прецени, че любезният и префинен „французин“ е сгодна партия, така че след кратката гощавка тихо размени няколко думи с Явор и съвсем безцеремонно намигна на госта. Братовчедът даде знак на момите и каза на леля си, че ще се поразходят.
Алекс нямаше много време да обмисли как да подходи. Явор го беше предупредил да внимава най-вече с Гергана, която се явяваше нещо като тартор на квачките. Реши да кара без заобикалки и директно да стовари вината за положението им върху Явор. Спряха при едно дърво далече от хорските погледи и той им изложи набързо каква е работата.
- Девойки, идвам от друго място и друго време, но заради малоумния ви братовчед попаднах във вашето село. Мога да ви разказвам много и да отговоря на всичките ви въпроси, но се боя, че нямам достатъчно… ами време. Искам много да се върна у дома, но за целта ще трябва да ми помогнете като участвате в един мъничък ритуал. Напълно безопасен, както ме увери братовчед ви.
Райна и Катя го гледаха със смесица от страх и неразбиране, но Гергана взе нещата в свои ръце.
- Яворе, пак ли ти и глупавите ти демони – сгълча тя гледащия в земята младеж. – Не разбра ли, че така няма да си намериш жена, бе, хърсъзино! – После вирна брадичка, заповяда на сестрите си да се върнат вкъщи и да залъжат с нещо майка им, и погледна право в Алекс – Добре, французино, казвай сега какво ви трябва! Песнопение? Танци по пълнолуние? Кръв на девица?
***
- Седем капки и нито една повече! Това чисто ли е? Оф, дай на мен! – Гергана заповядваше на многострадалния Явор. Алекс беше сигурен, че тази мома е изпреварила епохата си. Чудно дали щеше да се намери достоен мъж, с който да се задоми.
- Мъжете в твоя свят хубавки като теб ли са? – реши да полюбопитства.
- Ами повечето се поддържат, ходят на фитнес, спортуват, бръснат си космите на краката, такива работи.
- Фитнес?
- Едно място, което замества копането и работата по полето за гражданчетата, които искат да правят мускули.
Тя кимна.
- А защо им е да си бръснат космите на краката? Да не са толкова дълги, че се оплитат?
- А, знам ли, сигурно си мислят, че така са по-неустоими.
Този път Гергана поклати глава. Задаваше му още въпроси за бъдещето, на които Алекс се опитваше да отговори максимално неясно, за да не вземе да се обърка нещо с времевия континуум. Беше гледал достатъчно филми по въпроса. Превъзмогна напиращото желание да остане още някой и друг ден и да опознае по-добре Гергана. Прецени, че колкото се бави повече, толкова по-трудно ще му е да се върне. А и майка му щеше да се тревожи.
Всичко като че ли беше готово. Явор направи същата смес от непреседяли на пълнолуние билки, имаше истински кръв на девица и трябваше да произнесе същите слова от книгата. Алекс седна на стола и зачака магията да се случи. Повдигна вежда, слушайки бавния мутиращ глас на Явор. Размърда се неспокойно в стола, но нищо не се случи. Подпря глава на свития си юмрук и зачака някакво изтръпване или иглички по врата.
Подейства.
***
Алекс отвори очи. Замъгленият му поглед успя да различи очертанията на болнична стая. Една фигура, вероятно медицинска сестра, бързо излезе. Отново силно главоболие, но усещаше, че се е завърнал в правилното време. Още преди да успее да се огледа в стаята влетя лекар, последван от медицинска сестра.
- Ах, господин Василев, радвам се да ви видя буден! Аз съм доктор Спасов. Как се чувствате?
- Имам чувството, че някой е стиснал в менгеме главата ми и съм ужасно жаден, но иначе съм добре. Какво точно се случи?
- Изпаднали сте в безсъзнание вчера вечерта. Не успяхме да установим причината, но разбрах от майка ви, много мила жена между другото, че сте претърпели травма на главата преди около три месеца – избълва набързо доктора. – Нека направим няколко бързи теста – продължи той, приближи се до него и светна с фенерче в очите му. – Помните ли трите си имена и коя дата беше вчера?
- Александър Методиев Василев, а вчера беше 3 април.
- Добре, погледнете насам, моля. А сега насам. Много добре. Помните ли какво почувствахте преди да припаднете?
- Едно странно изтръпване и иглички във врата.
Докторът написа няколко неща в бланка, продължавайки да задава въпроси за предишни заболявания, консумирани лекарства и други медикаменти, нива на стрес и така нататък. Разпитът продължи още около минути, но накрая май остана доволен
- Чудесно, не забелязвам поражения – каза докторът с известно разочарование. Явно се беше поровил в картона му. - По-късно ще ви направим още няколко теста, но засега си почивайте. Ще извикаме и майка ви. Дотогава сестрата ще се грижи за вас.
Докторът излезе, а Алекс изпи наполовина шишето с вода, което намери до леглото си. Е, върна се обратно. И сега какво? Трябваше да измисли достатъчно добра версия за пред майка си, която сигурно си умираше от тревога. Едва ли имаше смисъл да търси Наталия – гледката на мъж, губещ съзнание, докато разговаряте, със сигурност не е сред нещата, които една жена очаква на първа среща. Все пак малко съжаляваше, че не успя да ѝ вземе телефона.
Реши да започне с важните неща. Усмихна се на младичката сестра и завърза разговор:
- Знаете ли, много ме бива в налучкването на имената на хора, които не познавам. Даже е нещо като дарба. Вие, например, ми приличате на Лидия Георгиева Маркова.
- Налучкахте само бащиното ми име – весело отвърна тя. – Василена Петрова, приятно ми е!
- И на мен! Чакайте тогава, мога и по-добре. Нека се опитам на позная часа с абсолютна точност – Алекс направи кратка пауза, за да се натрупа повече съспенс. - 8 и 39?
- 9 и 19 – отвърна тя след като погледна часовника си. – Всъщност не бяхте много далече.
- Но не и достатъчно близо – констатира Алекс омърлушено.
- Да не би нещо да не е наред? Как се чувствате?
- По дяволите – на лицето на Алекс се появи крива усмивка. – Чувствам, че ще трябва да започна нов живот.
33 процента не беше чак толкова зле. Реши да се възползва от новите си шансове.
- А какво ще кажете след като ме изпишат да ви поканя на кафе?
