Прощално

- НЕ ЗНАМ ЗА ТЕБ, НО АЗ ЗА ПРЪВ ПЪТ ИЗПИТВАМ ОНОВА ЧУВСТВО, КОЕТО ХОРАТА ВЕРОЯТНО НАРИЧАТ „ВЪЛНЕНИЕ“ – заяви Смърт с глас на стържещи се една в друга каменни плочи.

- ПИСУК?

- НЕ СЕ ЛИ ВЪЛНУВАШ, ЧЕ ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ СЪС СЪЗДАТЕЛЯ СИ?

- ПИСУК!

- ДА ЗНАМ, ЧЕ МУ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО – въздишката на Смърт беше като стон на многовековна камбана. Костеливата му ръка се пресегна към един пясъчен часовник. В бездънните бездни, които представляваха очите му, сякаш се четеше тъга.

- ВСЕ ПАК СИ МИСЛЯ, ЧЕ МОЖЕМ ДА НАПРАВИМ ЕДНО ПОСЛЕДНО НЕЩО ЗА НЕГО.

***
Около леглото се бяха струпали безплътните образи на множество хора. Всъщност имаше и един орангутан. Както и нещо, което се наричаше Ноби Нобс.

Всички бяха дошли, за да си вземат последно сбогом с Твореца. Сър Самюъл Ваймс пушеше нервно пура, а по бузата му се търкулна една сълза. Сержант Колън и ефрейтор Нобс се престориха, че не забелязват това. Керът ридаеше неудържимо в прегръдките на Ангуа, а Коен Варварина шумно си изсекна носа в една мърлява кърпичка.

Баба Вихронрав и Леля Ог се втренчиха в Лу Цзе. Метачът поклати глава. Дори и той беше безсилен.

- О, И ТИ СИ ТУК. – Смърт погледна Ринсуинд и за един много кратък миг синкавите пламъци в очите му придобиха червен оттенък. – НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ, ТОЗИ ПЪТ НЕ СЪМ ДОШЪЛ ЗА ТЕБ.

Магьосникът се успокои, приближи се бавно до леглото и свали островърхата си шапка:

- Всичко, което ми се случи, е било заради теб значи. Някой път ще трябва да си поговорим по този въпрос – отбеляза той с леко сърдит тон, но накрая му се усмихна и побърза да се отдалечи.

Муструм Ридкъли се беше приготвил да изнесе реч, но се отказа. Никой нямаше нужда от това в момента. Диблър се опитваше да продаде няколко от своите наденички, но засече строгия поглед на лорд Ветинари и реши, че това не е чак толкова добра идея. Багажът все пак си предложи услугите и наденичките заминаха на незнайно пътешествие във вътрешността му.

- На добър час, Създателю, и не забравяй, че човек не умира, докато името му все още е изговаряно – сподели му мило Мойст фон Липуиг.

Дори Патрицият на Анкх-Морпорк показа наченки на чувства:

- Позволете ми, сър, да изразя своята безкрайна тъга с оглед на предстоящата ви кончина – започна той с глас като скалпел. - Длъжен съм и да отбележа, че се възхищавам от работата ви.

Това в общи линии беше най-големият комплимент, на който беше способен. Ваймс приседна на леглото и целуна стареца по челото:

- Ако можех да арестувам този, който ти е причинил това, щях да го направя – състрадателно му каза той. – Сбогом, приятелю!

Вещиците се приближиха неспокойно. Тифани застана до умиращия и докосна ръката му нежно:

- Благодаря ти за всичко! – прошепна му тя, а някъде долу се чуваха тъжни вопли „Уфф, кривунциии!“ Сюзън положи ръка на рамото й и кимна на стареца, лежащ на смъртния си одър.

- И помни, че за нас ни си умрел – добави Баба Вихронрав, подсмърчайки.

Последен беше унилият орангутан. Библиотекарят прегърна силно умиращия и остави един банан под възглавницата му.

Старецът ги изгледа всички до един и на лицето му разцъфна огромна усмивка. Беше готов и даде знак на Смърт, който измъкна изпод плаща си величествен меч. Замахна.Острието разцепи въздуха с тих звук, все едно някой прокарваше пръст по ръба на мокра чаша Тери се изправи и погледна за последен път тялото си:

- Добра работа – намигна той на закачулената фигура.

- ДОВОЛЕН ЛИ СИ, ЧЕ ВСИЧКО СВЪРШИ?

- Да. А и явно трябва да ти благодаря, че доведе всички тях – изрече той и посочи към многобройните усмихващи му се лица. – Знам, че практиката не е такава...

- ЗА СПЕЦИАЛНИ СЛУЧАИ СЪМ СПОСОБЕН ДА НАПРАВЯ ИЗКЛЮЧЕНИЯ.

- И сега какво следва? Не трябва ли да избледнея и да изчезна?

 - ТВОЯТ СЛУЧАЙ Е ПО-РАЗЛИЧЕН – отвърна му Смърт, а ако имаше устни, вероятно краищата им щяха да се повдигнат в нещо като усмивка. - ЗНАЕШ ЛИ, ОТДАВНА СИ ТЪРСЯ ДОБЪР ПРОТИВНИК НА ШАХ. ЩЕ МИ ПРАВИШ ЛИ КОМПАНИЯ?

- Добре, съгласен съм. А ще се срещна ли най-после и с Албърт?

- ДА.

- Мисля, че ще трябва да го питам за някои неща, свързани с живота и смъртта – мъдро заключи Тери.

- ВЕДНЪЖ КАЗАХ, ЧЕ НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ЖИВЕЕ ВЕЧНО И ЧЕ В ТОВА Е СЪЩИНАТА НА ВСЕЛЕНСКАТА МЪДРОСТ – изрече Смърт, докато двамата се качваха на гърба на Бинки под веселите възгласи на събралите се хора... и орангутан.

- ГРЕШАЛ СЪМ.

В памет на Тери Пратчет, пристигнал на този свят 28 април 1948 и напуснал го на гърба на Бинки на 12 март 2015. Той е един от хората, които ме вдъхновиха да започна да пиша и ако можех да му кажа нещо, то щеше да е: „Благодаря ви за всичко, сър! За мен ще живеете вечно!“

И огромни благодарности на брат ми, който ми отвори вратата към Света на Диска.

Автор: Павел Апостолов