Странник

"Страхливците умират много пъти преди смъртта си; смелият вкусва смъртта само веднъж."

- Уилям Шекспир, „Юлий Цезар“

Стъмни се. Гъсти облаци покриваха нощното небе. Луната не се виждашe. В непрогледния мрак един мъж се движеше внимателно по тясна пътека, минаваща по стръмен сипей. Една грешна стъпка и щеше да полети към почти сигурна смърт. Малки камъчета се ронеха изпод краката му и започваха дългото си пътуване към дъното на пропастта. Крачка. Още една. Залитане. Въздишка. Още малко. Готово!

Странникът излезе на по-широка пътека, където можеше да си почине и да помисли. Природата спеше спокойно. Чуваше се единствено песента на щурците. Знаеше, че за да стигне до селото, ще му се наложи да мине през гората. Опасно беше, защото можеше да се натъкне на патрули, но реши да поеме този риск. Продължи напред с по-бърза и сигурна крачка.

Някъде в далечината припяваше сова. Нещо изшумуля в храстите на няколко метра от него. Лисица? Змия? Вълк? Навлезе в гората, стъпвайки колкото се може по-безшумно. Спъна се на няколко пъти в коренища. Мракът го обгръщаше като одеало, но той продължаваше все напред.  И тогава иззад един стар дъб видя светлина. Идваше от фенер, който се поклащаше неравномерно в далечината. Различи три силуета. Приближаваха се.

Трябваше да се скрие бързо преди да го усетят. Опря гръб зад един по-дебел ствол и се опита да диша колкото се може по-тихо. Тримата носеха пушки и крачеха мълчаливо. Приятели или врагове? Не знаеше и не искаше да разбира. Усещаше стъпките все по-близо. Сърцето му започна да бие по-бързо, звукът от пулсиращите му удари нахлу в главата му. Отправи безмълвна молитва към Господ и затаи дъх. Отминаха.

Изчака да се отдалечат достатъчно, изправи се и продължи към селото. Скоро видя светлините на по-близките къщи. Трябваше да стигне до църквата. Огледа внимателно обстановката и се насочи към най-тъмната част на селото. Гледаше да не вдига шум, за да не разлае кучетата и мисията му да се провали. Не само неговият живот беше заложен на карта.

Най-после безлунната нощ му беше от полза. Ако имаше караули, едва ли щяха да го видят в този мрак. Беше сянка, дух и привидение, изплъзващо се от чуждия поглед. 

Достигна неголямата църква. На входа й различи младия Димитър Стойчев:

- Радвам се да те видя. Влизай - чакат те!

Вътре в църквата се беше настанило половината село. Десетки лица впериха очи към него. Деца, младежи, възрастни, жени и мъже, отрудени работници и занаятчии, чираци и майстори, майки и бащи с техните синове и дъщери. Всички бяха притихнали в очакване на този човек, който с думите и делата си щеше да ги вдъхнови и поведе напред. 

А той внимателно оглеждаше всяко едно лице, с цялата болка и тревога, изписано по него. От него се очакваше да вдъхне надежда на тези хора, а дори не знаеше какво да им каже. Само да можеше да им помогне и да заличи всички неправди, на които тези изстрадали лица са били свидетели. Би дал живота си за това! 

Стойчев се обърна към събралото се множество:

- Слушайте сега какво ще ви каже Дякона.

Левски застана до молитвеника, впери поглед, изпълнен с решителност към иконата на св. Иван Рилски, след което се обърна към събралите се хора и изрече: 

- Близо е времето вече — българинът не ще бъде роб, а свободен!

18 юли 2014г. – 177 години от рождението на Васил Левски

Автор: Павел Апостолов

Туристи

Стивън и Джон са туристи от Англия, дошли в България, защото чули, че тук има много забележителности, вкусна храна, евтин алкохол и хубави жени. Забележителностите определено не ги интересуваха чак толкова.

Никола е типичен млад български левент, който по случайност се превърна в техен екскурзовод, защото поназнайваше английски. Бяха го спрели на улицата и му се примолиха да ги заведе в някоя хубава българска кръчма. Английски туристи в София не се срещаха толкова често, така че Никола реши да им помогне. Нищо, че според него „турист“ беше синоним на „идиот“. В случая той беше техният Ринсуинд.

Двамата го питаха какво трябва да посетят в България, какво да опитат и от какво да се пазят. Следваха стандартни отговори – посетете музеите, старинните църкви и крепости; обиколете Витоша, Рила и Пирин; опитайте ракия с шопска салата; не ходете на твърде малки групи в Студентски град и определено гледайте да не се озовете в някоя циганска махала.

Докато Стивън и Джон чертаеха маршрути по картата и оглеждаха жените в кръчмата, Никола набързо им разправи с какво още е известна България – започвайки от киселото мляко и розовото масло, минавайки през Тервел, Борис, Симеон Велики, Калоян, Стоичков и Бербатов, и завършвайки с красивите ни и презастроени планински и черноморски курорти. Бирите обаче му се насъбраха, патриотизмът в него отстъпи място на песимизма и накрая започна да говори за това, за което говори всеки типичен българин на маса:

- Вижте сега, мейтс – започна той. - Досега все хубави неща ви наговорих за България, но истината е, че тука е гадно. Аз, например, ако искам да си намеря работа по специалността, след един куп интервюта и откази ще ме вземат в някоя пробита фирма и ще ми плащат 600 лева. Това са 300 евро, май френдс. Представяте ли си?! Че то вашите пенсионери взимат в пъти повече! – Стивън и Джон просто кимаха с глава. 

И знаете ли как се оцелява с 300 евро на месец? Не знаете естествено, как ще знаете...  След като си платите наема, храната и всички сметки, ще ви останат толкова, колкото да излезете един-два пъти в месеца и да се напиете до безпаметност, за да забравите колко преебани от живота сте. А пък ако се появят непредвидени разходи, ще изпаднете в ситуацията да имате твърде малко пари и твърде много останал месец до следващата заплата... Накрая спирате да виждате смисъл в бачкането по 8 часа за тези кинти и си намирате работа в някой кол център за повече пари.

- Ник, парите не са най-важното в живота – реши да го успокои Стивън.

- Е, не са. Може и да не те правят щастлив, но ти отварят възможности и ти решават проблеми. Бедни сме, мейт. И финансово, и умствено. Населението си избира да го управляват идиоти и престъпници; прекланя се пред звезди, които са завършени олигофрени; вярва в психотронни оръжия, врачки и конспирации; мрази Европейския съюз, щото не му е направил живота по-хубав с магическа пръчка и още куп тъпотии.

- Че то и в Англия е така – включи се Джон.

- Бро, далеч си от истината. Тука сме на първо място по демографски срив в Европа, минималната заплата е по-ниска от тая в Тринидад и Тобаго, хората са нещастни, отчаяни, вечно недооценени и с промити мозъци. Повечето от младите и кадърните емигрираха. Бизнесът крета, инфраструктура липсва, никой не инвестира в образование и здравеопазване, за да ни поддържат глупави и болни...

- А ти защо не си емигрирал досега? - обади се Стивън.

Никола погледа халбата си с бира, замисли се и рече:

- Не знам точно. Вероятно мога да ти изброя десетки тъпи причини – заради семейството и приятелите; заради неприятното чувство да си чужденец в друга държава; заради красивата природа и още по-красивите жени; заради хората, които колкото и да са нещастни, знаят как да се забавляват; заради уюта, който ти създава родното място; заради сляпата вяра, че нещо ще се промени към по-добро...

Поговориха още няколко часа, размениха си координатите и се разделиха. Стивън и Джон прекараха още две седмици в България, обиколиха всякакви прекрасни кътчета в страната, запознаха се с различни хора и опитаха много неща. След време написаха пътепис за странстванията си и го изпратиха на Никола със съобщението: „За нашия любим екскурзовод – усмихвай се повече и бъде по-позитивен!“ , на което той отговори с: „Пичове, аз съм българин и като такъв не бих могъл да бъде по-позитивен. Иначе се радвам, че тук ви е харесало повече, отколкото на мен.“

След което погледна през прозореца и се усмихна. После поклати глава и изрече с лек присмех една-единствена дума:

 - Туристи.


Автор: Павел Апостолов

Случайности

- Защо не напишеш някоя любовна история? – попита ме веднъж преди години Дани. Той е добро и състрадателно момче, лесно влюбчив веселяк, който вижда винаги доброто у хората, безкраен оптимист. Накратко – абсолютен наивник.

- Защото не съм нито достатъчно депресиран, нито пък съм домакиня на средна възраст. А и нямам подходящо вдъхновение – отговорих му напълно откровено.

- Търсиш вдъхновение ли? Нали съм ти разказвал как се запознах с Дани.

- Даниеле, историята, в която си поръчваш кафе, а после си объркваш чашата с тази на Даниела, защото и на двете пише „Дани“, не е чак толкова романтична.

- Да, но виж как съдбата ни събра.

- Това не е съдба, а чиста случайност.

- Не вярваш ли в Съдбата? – по такъв начин го изрече, че наистина чух главното „С“.

- Естествено, че не вярвам. А и намирам за твърде потискаща идеята, че животът ти е предначертан от някаква всемогъща сила, която ти наричаш Съдба.

Имам се за реалист, атеист и в известна степен циник, но в очите на Дани съм „ебаси песимистът“. 

- Искаш да кажеш, че дори и в най-невероятните съвпадения не виждаш пръста на Съдбата?

- Да. Това, че шансовете едно нещо да се случи са едно на милион, не означава, че то никога 

няма да се случи. И при това Съдбата и нейният пръст, пък бил той и средният, нямат никаква роля... Всъщност това ме подсеща за нещо. Искаш ли да ти разкажа една история, която е може би точно обратното на любовна?

- Какво е „обратното на любовна история“?

- Ами слушай внимателно и си води бележки – прочистих си гърлото, събрах си мислите и започнах един разказ, едновременно невероятен и ужасяващ:

Имало едно време един брат и една сестра. Били близнаци и полусираци – познавали единствено майка си. Но дали наистина я познавали? 

Когато майка им починала, братът и сестрата получили по едно запечатано писмо. Инструкциите били прости: едното писмо трябвало да бъде предадено на отдавна изгубения им брат, а другото – на баща им, когото смятали за мъртъв. Двамата тръгнали на дълго пътешествие, по време на което щели да разкрият страховити семейни тайни, напоени с кръв и сълзи.

Корените на майка им били в страна от Близкия изток. Била християнка, но се влюбила в неподходящ човек – мюсюлманин-бежанец. Семейството й било опозорено и двамата решили да избягат. За нещастие обаче, братята й ги намерили, а гневът им бил толкова жесток, че убили младия мъж. Били готови да екзекутират и собствената си сестра, но старата им баба ги възпряла.Младото момиче признало на старицата, че е бременно и след няколко месеца то дало живот на момченце. Бебето било предадено в дом за сираци, а майката заминала да учи в голям град. 

След няколко години избухнала гражданска война между християнското и мюсюлманското население. Отчаяната майка не забравила сина си и тръгнала да го търси сред руините на войната. По пътя станала свидетел на редица нещастия, но така и не открила детето си. Изгубила всякаква надежда и с единствената цел да отмъсти на хората, започнали войната, тя се присъединила към радикална групировка, заставайки на страната на ислямското население. Убила един от влиятелните християнски политически лидери, но била заловена и вкарана в затвора.

Петнадесет години била подлагана на нечовешки мъчения, но не се пречупила. Накрая за неин мъчител бил извикан един същински демон, носещ името Абу Тарек – хладнокръвен убиец, садист и звяр с печална слава. Насилвал я многократно и след време затворничката родила близнаци. 

Така двете пораснали деца разбрали кой е техният истински баща, но не могли да намерят повече данни за него. Затова тръгнали да търсят брата, когото не познавали. Научили, че той се казвал Нихад и по време на войната постъпил във въоръжен отряд като снайперист. Бил безжалостен и безразсъден, но все пак оцелял и дълги години търсел родната си майка...

В този момент прекъснах разказа си, докато Дани ме гледаше очаквателно. 

- Знаеш ли, - казах му – в този момент винаги се сещам за „1984“ на Оруел и властта на Партията, която е способна да те накара да повярваш, че две плюс две е равно на пет. Там главният герой се чуди дали ако всички повярват в една лъжа, това я превръща в истина... Ако питаш мен, истината понякога е толкова жестока, че на човек му се иска просто да повярва в една удобна лъжа.

- Добре де, но как завършва историята?

- О, историята завършва с драматичен обрат, когато истината излиза на сцената. В този случай се оказва, че едно плюс едно е равно на... едно.

Последва кратка пауза, в която Дани се опитваше да осмисли това умозаключение. Накрая все пак успя да се досети:

- Н-н-н-е, да не искаш да ми кажеш, че...

- Точно така – в тази история Абу Тарек и Нихад са един и същи човек. В началото се сражавал за мюсюлманите, но по-късно бил пленен от християните и минал на тяхна страна, превръщайки се в кръвожаден мъчител. И един ден, далеч след края на войната, той получил двете писма, които му разкрили стореното от него... А сега ми кажи, според теб всички тези събития съдба ли са или поредица от случайности?

Дани не знаеше какво да каже и затова реши да отговори на въпроса с въпрос:

- Чакай малко, а това истинска история ли е?

- Всъщност не, но това няма значение. Истинска е дотолкова, доколкото вярваш, че е възможно да се случи. Това, което ти разказвах в последните минути, беше просто сценария на един филм.

- Кой?

- Това няма да ти кажа. Нека тази история да ти остане за спомен. След време, докато разцъкваш каналите на телевизора, по някаква случайност ще попаднеш на този филм и ще се сетиш за този разговор. Тогава ще ми се обадиш и ще ми кажеш дали още вярваш в Съдбата или всичко е сбор от случайности и съвпадения.

Дани се съгласи и след две години наистина ми се обади. Бяха се разделили с Даниела и новият му подход към живота беше някаква смесица от депресивен реализъм и сардоничен непукизъм. Не знам дали го беше прихванал от мен, но беше по-различен човек. 

Разказа ми как излязъл на среща с една симпатична девойка, но изпитвал съмнения, че това е жената, с която иска да има сериозна връзка. Впоследствие разбрал, че и тя си мислела същото. Все пак двамата излезли и на втора среща. Отишли на кино, в което давали стари филми и си избрали един напълно случайно. Не щеш ли, оказал се същият, за когото му бях разказал преди две години. Дани споделил всичко това с нея и двамата се съгласили, че това е знак от Съдбата, която се опитвала да им покаже, че трябва да бъдат заедно. Ако питате мен, тези знаци явно си ги тълкуват, както им изнася. Аз, от своя страна, му казах, че този разговор няма да го водя втори път, пожелах му успех и му затворих. 

Оказа се, че нещата са сериозни и двамата ще се женят. Даже ме възприемат като човекът, дал своя безценен принос в това Съдбата да ги събере. Това ме кара да изпитвам смесени чувства, но какво пък - няма да тръгна да ги разубеждавам...

В крайна сметка този разказ се превърна в нещо като любовна история. И това ако не е случайност!


Автор: Павел Апостолов