Златната маска на Апокалипсиса

Влезе в тъмната задушна стая. На пода се търкаляха бутилки, а от единия ъгъл се чуваше тихо хъркане:

- Д-р Джоунс, събудете се!

Никаква реакция. Внимателно заобикаляйки празните шишета, вдигна щорите и отвори един прозорец. Отвън видя човек в бяло, яхнал породист кон, който изнасяше реч пред събралото се множество. Май го наричаха Лорънс Арабски.

- Индиана! – опита отново Лара, леко побутвайки спящия за рамото. Пак нищо:

- Ставай бе, бастун! – извика накрая тя и силно го разтърси. Този прийом имаше магически ефект върху опорно-двигателната система на Индиана Джоунс и той се събуди. Изгледа я едновременно с неприязън и обожание:

- Ооо, госпожице Крофт, на какво дължа тази визита?

- Накратко: тръгнала съм да търся Златната маска на Апокалипсиса и по някаква причина реших, че можеш да ми помогнеш – с известно колебание му отговори тя.

- Чакай малко, това да не се пазеше от един дракон?

- Не, Индиана, това е от друг филм.

- Нали не трябва да се сражавам с един, такъв - без нос и с дървена пръчка?

- Пак не позна – отегчено му отвърна Лара Крофт.

- Добре, нави ме! – изрече д-р Джоунс по пътя си към тоалетната. Облекчи се, намери си шапката и взе любимия си камшик. След което й хвърли поглед, изпълнен с надежда. - Ако искаш, първо може да изрепетираме някоя сцена от „50 нюанса сиво“.

Лара на свой ред му хвърли поглед, който можеше да накара дори Ганди да се почувства неудобно от това, което е казал:

- Само това ли ще вземеш? – попита го тя. - Очакват ни опасности по пътя!

- Честно казано, скъпа моя, не ми пука! 

- Не ми се преструвай на много смел, Индиана Джоунс – каза му тя.

- О, аз не се преструвам на нещо, което не съм. Като изключим, че няколко пъти съм се преструвал на трезвен.

Излязоха и се отправиха към местния бар, където щяха да се срещнат с информатора. Той щеше да им даде карта, която да ги отведе до Златната маска на Апокалипсиса.  Индиана влезе в бара със самочувствието на собственик на мол или поне на просперираща птицеферма в Меричлери. Чувстваше се като у дома си. Информаторът беше еднокрак пират на име Джон Силвър:

- Г-н Силвър, - започна Лара – ще ви направим предложение, на което не можете да откажете. Давате ни картата, ние намираме маската и после делим печалбата на три.

Дългият Джон се прокашля и я изгледа надменно:

- Миличка, светът щеше да е голям бардак, ако всеки получаваше това, което иска.

В този момент в бара нахлу смешен дългокос, мустакат мъж, с шпага в ръка:

- Здравей, името ми е Иниго Монтоя. Ти уби моя баща. Приготви се да умреш!

След което прободе все още недоумяващия пират в сърцето и също толкова бързо си излезе. Индиана взе картата от безжизненото тяло и погледна Лара:

- Е, предполагам това означава, че ще делим само на две. 

Тръгнаха към вратата, когато ги спря дрезгавият глас на облечен в бял костюм мъж, пиещ уиски недалеч от тях:

- От всички барове във всички градове по целия свят, ти избра да влезеш точно в моя...

Лара се обърна, този глас й беше до болка познат: 

- О, Рик, сега не е моментът...

- Знам, Лара. Но винаги ще си имаме Париж!

Г-ца Крофт излезе тичешком, а Индиана я последва. Очите й бяха пълни със сълзи:

- Какво беше всичко това? 

- Няма значение – отвърна му сурово тя. – Трябва да намерим транспорт.

В този миг зад тях се разнесоха странни заплашителни звуци. Един глас им изкрещя с груб австрийски акцент:

- Ръъън! Гет ту дъ чопа!

Двамата побягнаха. Хеликоптерът беше наблизо, качиха се, а след тях това стори и мускулестият мъж, който беше надал този смущаващо комичен вик. В новото им превозно средство имаше още двама пасажери – зловещо на вид момченцe и малко момиченце, държащо в ръце рунтаво кученце:

- Тото, имам чувството, че вече не сме в Канзас – изтърси изведнъж момиченцето, обръщайки се към грозноватото си куче.

Лара се отказа да дълбае в тази история и отиде да си поговори с пилота. Индиана се обърна към момченцето:

- Здравей, ами ти как попадна тук?

- Виждам мъртви хора – отговори му то със страховит детски глас, а погледът му се беше зареял някъде отвъд хоризонта.  Индиана реши, че няма смисъл да го разпитва повече и го игнорира толкова силно, че момченцето започна да се съмнява в собственото си съществуване. Накрая д-р Джоунс се опита да размени няколко думи и с най-мълчаливия от спътниците им:

- Ами вие? От какво бягахте? 

- Трябва да намеря Сара Конър – беше единственият му отговор. 

- А аз трябва да пийна нещо – на свой ред констатира д-р Джоунс. 

Хеликоптерът остави Лара и Индиана на няколко километра от мястото, където се намираше Златната маска според картата. Пилотът на име Люк им пожела „Силата да бъде с тях“, каквото и да значеше това, а мускулестият мълчаливец на сбогуване намигна на г-ца Крофт и й извика: „Аста ла виста, бейби!“

Намираха се в някаква военна база. Нуждаеха се от лодка, която да ги транспортира до дестинацията им. Както подобава на една военна база, наблизо се разхождаше гол до кръста мъж, с налудничав поглед и смешна каубойска шапка. Движеше се бавно и без ясна посока, подобно на подпийнал студент в 4 сутринта.  Пое си дълбоко въздух и изрече:

- Обожавам мириса на напалм сутринта.

Решиха, че вероятността да им помогне е колкото Уве Бол да спечели Оскар, така че се насочиха към близките складове. Отвориха първата врата. В слабата светлина се виждаха двайсетина мъже, събрали се в кръг. В средата един от тях изнасяше реч:

- Първото правило в Боен клуб е: „За Боен клуб не се говори!“

- Да пробваме следващата, а? – предложи Лара.

В нея чернокож мъж с тъмни очила седеше в кресло. Извади от малка кутийка две хапчета и започна:

- Взимате синьото хапче и историята свършва. Събуждате се в леглото си и вярвате в каквото искате да вярвате... Избирате червеното хапче и оставате в Страната на чудесата, а аз ще ви покажа колко дълбоко стига заешката дупка...

- Добре, добре, неспирното говорене не е непременно комуникация! – отвърна му Индиана и затръшна вратата. – Това определено се нарежда в топ три на най-странните неща, които са ми се случвали...

- А кое е най-странното? – полюбопитства Лара.

- Веднъж един плашещ на вид пич с кофти прическа се приближи до мен, показа ми една монета и ме попита: „Кое е най-ценното нещо, което си губил някога на ези-тура?“ Мисля, че искаше да ме убие.

- Наистина?

- Винаги казвам истината, дори и когато лъжа... – проникновено заключи Индиана.

В далечината видяха малко корабче и се отправиха към него. Капитанът му се оказа ловец на акули, тръгнал по следите на голяма бяла акула с печалната слава на майстор в закусването с небрежни туристи. Съгласи се да ги закара до уреченото място срещу част от печалбата. 

Индиана огледа скептично скромния и тихо проскърцващ плавателен съд:

- Ще имаш нужда от по-голям кораб – сподели той на капитана. Той му се усмихна и му отговори простичко.

- Не се тревожи, „Орка“ ще се справи с нашето малко пътешествие.

Пътуваха в мълчание. Корабчето беше толкова бавно, че ако беше влак, вероятно щяха да го използват в БДЖ. На борда му имаше още един пътник, който по някаква причина носеше глупав заешки костюм:

- Защо носиш този глупав заешки костюм? – отправи въпрос към него Лара.

- Защо носиш този глупав човешки костюм? – отвърна на въпроса с въпрос човекът в заешки костюм. Г-ца Крофт се примири, че е очевидно безсмислено да си говори с второстепенни персонажи в тази история.  

Скоро след това Индиана и Лара слязоха от кораба и навлязоха в джунглата. В сенките се спотайваха същества, сякаш излезли от пещерите на Средната земя. Дебнеха ги хищници, достойни за „Джурасик парк“. Усещаха леденото дихание на Смъртта... И изведнъж пред тях изникнаха двама хобити:

- Извинете, - провикна се по-къдравият от тях, махайки с ръка – знаете ли как да стигнем до Ородруин? Май се изгубихме. 

- Сори, мъник, но ние сме от друг филм – отговори му Индиана.

- Сър, вие не сте никакъв джентълмен! – продължи къдрокосият хобит.

- А ти пък очевидно не си никаква дама...

„Иска ми се Пръстенът никога да не беше попадал в мен“ смотолеви накрая мъникът, докато Индиана и Лара се отдалечаваха от тази странна двойка. Вече усещаха, че наближават. Тъй като авторът на този текст го мързеше да им измисля някакви изпитания, те стигнаха до Златната маска без повече перипетии.

Там горе, на нещо като трон, те я видяха. Беше се настанила върху лицето на смахнатия полковник Курц, който в този момент шумно хъркаше. Лара вдигна рамене и свали от него Златната маска на Апокалипсиса. Полковник Курц изхриптя, отвори очи, изпъна тежко ръка и промълви: „Безценното ми!“ Опита се да стане, но беше твърде дебел. Пък и беше жега. А и му се спеше твърде много.

- Вече не правят злодеите като едно време – въздъхна Индиана. – Да се махаме от тук!

Махнаха се. Намериха кораба, който се поклащаше небрежно във водата, подобно на първокурсник в дискотека в Студентски град. На връщане си имаха и нов спътник:

- Защо носиш този глупав костюм на прилеп? – попита го Лара.

- Защото това е героят, който Готъм заслужава – отговори той.

Тя поклати глава:

- Казват, че животът е като кутия шоколадови бонбони и никога не знаеш на какъв ще попаднеш. В моя случай попадам все на такива, които ме карат да се хвана за главата.

Индиана я погледна с разбиране:

- Знаеш ли, този със смешния костюм ме накара да се запитам кое е по-лошо – да живееш като чудовище или да умреш като добър човек?

- Всеки човек умира, но не всеки човек живее наистина  - отговори му тя. 

Индиана я изгледа с мъничка доза разочарование:

- Честно казано, не беше нужно да ми цитираш „Смело сърце“.

***

След известно време се добраха до летище. Най-после щяха да се приберат у дома. Лара се загледа в капките дъжд, стичащи се по прозорчето на самолета. Пасажерът, седящ до нея, реши да я заговори:

- Удивителното на водните капки е, че те винаги избират пътя с най-малко съпротивление. Докато хората правят точно обратното.

- Доста точно наблюдение – отвърна му Лара и му се усмихна.

- Какво ви мъчи? – попита я той.

- Ърнест Хемингуей веднъж написал, че светът е добро място и заслужава да се бориш за него. Ако питате мен, съгласна съм само с втората част.

Той й кимна, а тя го огледа внимателно и му подаде ръка:

- Лара Крофт, приятно ми е!

- Д-р Джак Шепърт. 

Лара се замисли за момент. Самолетът започна плавното си издигане:

- Извинявам се, но на кой точно полет сме?

- Полет 815 на „Океаник“ – отговори й д-р Шепърд.

Споменът връхлетя върху нея подобно на пенсионер върху банани на промоция. Този полет щеше да завърши по-фатално и от сватба в „Игра на тронове“... Тя се облегна назад, въздъхна тежко и тихо промълви на себе си:

- Определено мразя сценариста на тази история.

The end

 

Автор: Павел Апостолов