Мнозина вярваха, че в
близкото бъдеще ще се появи нова глобална валута. Малцина от тях предполагаха,
че тази валута ще бъде красотата.
Винсънт не харесваше този свят. Навярно защото собствената
му красота се криеше някъде из 120-те му килограма месо, кости и органи, и хич
не искаше да се покаже. Когато в небесната работилница са раздавали от
най-хубавите телесни части, той вероятно е стоял отстрани и е нагъвал сладолед,
капещ по двойната му брадичка. Като малък беше стигнал до извода, че този,
който го е създал, е използвал остатъците от най-непотребните чарколяци,
свършил е работата набързо, защото е наближавала обедната му почивка, и е
излязъл да пуши цигара.
Когато си 120 килограма, може да изглеждаш добре, ако си
висок и мускулест, но Винсънт не беше. Все пак непосилната жестокост на битието
го беше научила на няколко трика, които отвличаха вниманието на околните от
факта, че той всъщност е нисък шишко, който дори и в компютърна игра би изпитал
дискомфорт да изкачва стълби.
Трик номер едно: прикривай колкото се може по-голяма част от
лицето си. Това означаваше да носи големи тъмни очила, шапка с козирка и
чат-пат по някоя и друга хирургическа
маска. Мислеше си, че по-този начин е загадъчен, но по-скоро приличаше на
човек, който е имал неуспешно прослушване за злодей в хорър филм.
Трик номер две: носи колкото се може повече крещящо нелепи
аксесоари, които да отклонят вниманието от останалата част от тялото ти. Така
Винсънт несъзнателно се превърна в един от най-ревностните последователи
на поп културния феномен „ултрахип“, в
който залепяш по дрехите си всевъзможни боклуци като капачки от шишета, обелки
от банани или снимки на бивши президенти. Към тях вървяха гривни от арматурно
желязо и пръстени от рибени кости.
Трик номер три: обличай се в черно. „Черното те прави
по-слаб“ беше фразата, изричана най-често от майка му, наред с: „Ти кога ще си
намериш приятелка?“ , „Синът на съседката се ожени и има внуци. Ами ти?!“ и
естествено „Гладен ли си???“.
Винсънт обаче не беше обикновен човек. И то не само защото
можеше да изяде десет хот-дога за 3 минути и 22 секунди. Смяташе се за
най-добрия частен детектив в света. Мнение, споделяно само от него и от майка
му. Детективските му методи се основаваха на принципа на всеобщата
взаимосвързаност. Тоест пеперуда размахва крила някъде в Северна Америка и след
два дни акциите на „Самсунг“ се понижават с няколко пункта. Общо взето, това
беше логически принцип, към който се придържа всяка средностатистическа жена по
света.
Винсънт имаше нов случай. Миа Уолъс - една от най-големите
звезди в социалните мрежи, беше внезапно починала , вследствие на сърце, което
е спряло да бие, както с отличен професионализъм беше установил патологът. За
всичко това навярно беше спомогнало изпразненото от съдържание шишенце с
антидепресанти, намерено до тялото й. Преди да спре да диша, а вероятно и дълго
след това, Миа се радваше на огромна популярност – снимките й събираха по над сто хиляди лайка, канеха я на всякакви хайлайф събития и всяко заведение плащаше
луди пари за честта тя да се тагне от него.
Лайковете те правеха звезда – те значеха отстъпки в
магазини, частни партита, фотосесии, подаръци от обожатели, медийно внимание.
Красотата в пакет с младостта се осребряваха по всякакъв начин, а хората бяха
готови на разнообразни, да ги наречем „компромиси“, за да получат още малко от
новата валута и от одобрението на другите. Мъже и жени се излагаха на показ и продаваха,
а глобалната мрежа беше тяхната сергия.
Причината Миа да отнеме живота си оставаше забулена в тайна,
все едно е индийска булка в уреден брак. По-голямата мистерия обаче беше
фактът, че до този момент никой не беше открил телефона й. В опит да рареши
случая, Винсънт се насочи към последния клуб, от който тя се беше отбелязала.
Клубът беше използвал смъртта на Миа и фасадата му се
озаряваше весело от огромен неонов надпис: „Последният клуб, от който Миа Уолъс
се тагна“. Разбира се, фейсконтролът беше сериозен и вътре се допускаха само
отбрани персони. Жените влизаха, ако покрият три критерия - красота,
предизвикателно облекло, което да показва колкото се може повече от тази
красота, и поне по 2000 лайка на последните им снимки. За мъжете критериите
бяха занижени – пари, приемлив външен вид и едва 500 лайка.
Винсънт беше подготвен за случая. Налудничавото му облекло
му позволяваше да се преструва на моден дизайн, фотограф или режисьор с
генерализирано тревожно разстройство, а един познат хакер и няколкостотин фейк
профила се бяха погрижили за лайковете.
Охраната го допусна да влезе след трисекунден размисъл,
който за човек, съвместяващ длъжностите охрана
и бияч в клуб, беше цяла вечност. Вътре се намери сред още по-странно облечени
хора, твърде силна музика и бясно примигващи светлини, които биха отключили
нови неподозирани форми на епилепсия у редовния посетител. Успя да си пробие път през десетките
индивиди, които в този момент си правеха селфита, няколкото компании, застанали
в нелепи пози за групови снимки, и останалата част от забили глави в телефоните
си, тагващи се или пишещи „уникална си“ под снимки в нета купонджии.
Винсънт презираше всички тях. Те не подозираха какви
късметлии са да се родят нормални и здрави, да разполагат с покрив над главите
си, родители, които по някаква причина ги обичаха, и достатъчно пари, за да
поддържат този стандарт на живот. Цялата информация в света беше на няколко
клика разстояние, животът им беше предоставил условията да извършат нещо
велико, за което са нужни само мъничко талант, трудолюбие и упоритост, но те не
се възползваха. Вълнуваха ги единствено външният вид и лайковете. Спомни си за онзи лабораторен експеримент, в който за голяма група мишки се създава същински рай, само за да се наблюдава как те постепенно се самоунищожават. Явно краят не беше далече.
Докато гледаше как животът на тези хора бавно се изцежда
между пръстите на фалша, безпогрешният детективски нюх на Винсънт му подсказа,
че ВИП купонът се случва някъде другаде. Свали тъмните си очила и огледа за
небрежно подпрял се на стена мускулест мъж, който обикновено беше универсалният
знак за вход към ВИП парти. Намери го, а зад него фиксира и тясно стълбище,
водещо към своеобразната Валхала.
Изчака две приятно едрогърди блондинки да отвлекат
вниманието на пазача и се шмугна незабелязано зад гърба му, въпреки
съпротивлението на собствените мугабарити. За негово щастие, в този момент
пазачът не би му обърнал внимание, дори и Винсънт да беше дошъл директно от
Дивия Запад върху расовия си жребец.
Най-добрият детектив в света се изправи срещу най-стария си
враг – стълбите. След обилно потене и силно пуфтене той се пребори с него, за
да открие, че пътят му е преграден от завеса. Разтвори я и от другата страна го
лъхна потискащата атмосфера на университет по време на сесия. Пред него се
разкриваше тесен коридор, а от двете му страни се нижеха редици от затворени червени
врати. Пробва първата вдясно от него. Зад нея се разстилаше интериорът на малка
стаичка. В приглушената светлина Винсънт различи огромно легло, което запълваше
по-голямата част от пространството, както и два кокетни метални пилона. Не беше
нужно да е феноменален детектив, за да се досети за приложението на всичко
това.
Подозираше, че и зад останалите врати се крие подобна
гледка. Тук поне беше спокойно и нямаше никого, което му позволи да
поразсъждава за секунда като един истински професионалист, облегнат на метален пилон. Трябваше да
предприеме друг подход. Запита се: „Ако бях телефон, къде бих искал да отида?“
и се насочи към края на коридора, където традицията повеляваше да се намира
тоалетната. Нахълта в нея.
Помещението беше изненадващо чисто и просторно. Ако
телефонът беше тук, вероятно някой вече щеше да го е открил, но шестото му
чувство се появи изведнъж, миришещо на бъчва, хвана го за смешната риза и му
кресна в лицето да се огледа наоколо. Вгледа се в огледалото, откъдето
надзърташе екстравагантно облеченото му пухкаво тяло. Вгледа се още веднъж,
по-внимателно. Пресегна се. Огледалото беше издадено няколко сантиметра от
стената и от другата страна ръката му успя да напипа тъничък телефон, залепен с
дъвка. Очаквано батерията му беше паднала, но Винсънт имаше в себе си
преносима. Свърза го към нея и изчака няколко неловки секунди, докато екранът
светне. Имаше парола. Пробва наслуки с “onlygodcanjudgeme” и телефонът се отключи. На екрана се показа
кратко текстово съобщение, което гласеше:
„Миличка, постави си по-високи цели. Преследвай по-големи
мечти. Ти си млада и хубава, но това не е вечно и скоро хората ще те забравят.
Не си специална!“ .
Под него се намираше и неизпратеният от Миа отговор: „Ще
направя така, че хората да ме помнят дълго!“
За съжаление, това обясняваше всичко. Самоубийство в търсене на внимание и
слава. Какво разочарование...
Винсънт се огледа отново, сложи шапката и очилата си и се
сля с множеството, изпълнило клуба.
Автор: Павел Апостолов
