събота, 19 октомври 2019 г.

Ничия земя



- Дъхнете ми моля! Хмм, усещам, че снощи малко сте попрекалил с червеното вино. Май ще трябва да ви изчакаме да изтрезнеете. И тези ботуши, тц, тц, въобще не отговарят на изискванията на член 6...

Граничарят избълва това с най-неодобрителния си възможен тон под бурните хихикания на останалите. 

- Ами този кон? Вижте го само! Подковите – за смяна, опашката – твърде дълга, цветът – твърде светъл, за седлото няма и да отварям дума! Позовавайки се на член 7 от Наредбата за кралските вестоносци, разпореждам този кон да се отведе в конюшнята на поделението и да се подложи на измервания!

Мамка му, поне веднъж граничарите от пограничната дупка, наричана град Гхаас, можеха да не му правят номера. Добре знаеха кой е и каква работа върши, но в крайна сметка ги разбираше – беше другоземец, подчиняваше се на крал, с когото техния владетел беше във вражда. А и той самият вероятно беше най-забавното нещо, което им се е случвало тази седмица. Не за пръв път му цитираха прословутата Наредба за кралските вестоносци, в която подробно се описваше как трябва да изглежда един вестоносец и дори какви пропорции е нужно да притежава конят му при преминаване през Тулва.

- Хайде, хайде, добре знам какво следва – започна Базил с най-дружелюбния си възможен тон. - Ще вкарате този напълно годен за дълъг път кон в конюшнята и след около час ще изкарате от там дръглива кобила, на която това може да е последното пътуване в живота. И така ще ми се наложи да прекосявам по тъмно Ничията земя, търсейки подслон. Знам, че на вас и на колегите ви е забавно, но нека поне този път да пропуснем цялото това представление!

Граничарят обаче не отстъпваше и сантиметър.
- Да не би току-що да обвинихте граничното поделение на град Гхаас в измамни действия спрямо кралски вестоносец? Не вярвам на ушите си! Разочаровате ме, господине, наистина ме разочаровате! Единствено безкрайното ми уважение към вашата професия ми пречи да ви арестувам.

Той правеше неистови опити да не се разсмее, докато изричаше тези думи. Базил беше в безизходица. Не разполагаше с пари, отделно от тези за нощувка в някой долнопробен хан, така че ако се опиташе да ги подкупи, най-много да го тикнат в ареста. А и за разлика от долнопробните ханове, граничарите не издаваха разписки.

Преходът с негоден кон щеше да бъде опасен. Ничията земя се беше появила вследствие на алчността и безхаберието на двамата крале, които не успяха да си поделят един от най-безполезните райони на вече бившето кралство Антел. Докато през три четвърти от него минаваше пълноводна река, разделяйки го почти наполовина и улесняваща подялбата му между крал Драйг и крал Юнт, останалата част беше заета от планина и обширен хълмист регион, пресичан от малката рекичка на име Озва. Изненадващото ѝ пресъхване преди четири години развърза ръцете на двете скучаещи армии да си погаждат номера. Започна безкрайно местене на пограничните стълбове, от което само пострадаха селищата около реката, които се оказваха ту в Тулва, ту във Фелайн. На селяните хич не им хареса плащането на двоен данък и боя, прераснал постепенно в мародерства и изнасилвания. Малко по малко всички напуснаха домовете си. Къщите биваха плячкосани и подпалени, а животните - избити. Областта се превърна в пепелище и получи неофициалното название „Ничия земя. Макар тя да беше вече напълно безплодна, двете кралства не спираха да враждуват за нея, а Драйг и Юнт – да си разменят обиди и неприлични епитети. Всеки от тях чакаше някой от другите съседи на противника да се активизира и да му създаде проблеми, за да може най-после да сложи необезпокоявано ръка над тази безполезна земя. 

А на него му предстоеше дълъг и труден преход. Омразата му към Гхаас нарасна още повече. Мразеше боклуците, калните улици, просяците, миризмата на кенеф, развалена риба и повръщано, отношението към чужденците. Времената му на оживено търговски средище бавно отминаваха и градът все повече събираше най-долната утайка от съседните региони.
Не се учуди, когато след час от конюшнята излезе престарял кон, който уж отговаряше на всички изисквания в наредбата. Добър кон прекосяваше Ничията земя за осем часа. На този щяха да са му необходими поне дванадесет, а вероятно и цялото време на света нямаше да му стигне с този вид на ветеран от войната. По-дългият и безопасен път означаваше опасност от дисциплинарно уволнение или поне няколко удара с камшик. Кралските вестоносци не можеха да си позволят забавяне по-голямо от четири часа. Естествено никой не си беше направил труда да включи в Наредбата за кралските вестоносци наказание за умишленото им забавяне.

                                                                ***


Часовникът удари десет, когато Базил излезе от западната порта на град Гхаас, пришпорвайки клетото животно. Започна в тръс, докато конят свикне с тежестта му, по-късно се опита да го накара да премине в лек галоп, но с незадоволителен резултат. След почти два часа в това бледо подобие на галоп, задникът на вестоносеца започна да изтръпва и той си взе почивка. Последните къщи с някакъв признак на живот отдавна останаха зад гърба му. Пред очите му се разкриваше безкрайна гледка на изпепелена земя, почернели от огъня камъни и скелети на къщи. Вятърът се засилваше, навявайки прах и мръсотия в сълзящите му очи

„Кажи на твоя крал, че предложението му е обидно. Няма да приема нищо по-различно от гранична линия по протежението на Веразките хълмове и северния край на Ринта.

Естествено това беше цензурираната версия на съобщението, което Базил трябваше да предаде от краля на Тулва до този на Фелайн. По правило кралският вестоносец беше длъжен да възпроизведе дума по дума изпратеното съобщение и получения отговор, но опитът в тази професия учеше, че пунктуалността на вестоносците е едно качество, което не оцелява дълго, подобно на притежателя му. Базил Гринкот, по прякор Стрелата, се специализира в умението да предава най-вече есенцията от съобщенията между крал Драйг и крал Юнт, с което най-вероятно спомогна да се успокои конфликта между двамата и да не избухне нова кръвопролитна война. Абсолютно неблагодарна работа.

Всичко беше толкова по-просто в армията – скука, игра на карти, стрелба по мишени, фехтовка, задяване на жени и пиене. Като най-малкия син на нисш благородник от двора на крал Драйг за Базил нямаше по-добър избор от това да стане част от кавалерията. Бяха спокойни и безгрижни времена, а военните конфликти се разрешаваха още преди да започнат поход към вражеските позиции. Или поне всички без един.

Преди шест години кралете на Тулва и Фелайн сключиха пакт и заедно нападнаха лежащото между тях малко кралство Антел. Спомни си за вълнението от предстоящата битка, за нетърпението най-после да се окъпят в слава и почести, за възхищението, което щяха да породят, когато триумфират над врага.

Всичко тези очаквания  бяха набързо унищожени при обсадата на Ингрен. Врагът се оказаха хора, които се биеха за земята, в която бяха отраснали и която скоро щеше да бъде опустошена. В тези отчаяни хора обаче имаше много повече ярост, отколкото в многобройната разглезена пасмина, която представляваше съюзената войска.

На третата нощ от обсадата защитниците на крепостта извършиха неочаквано настъпление срещу лагера им, изскачайки навярно от скрит портал в някоя от стените или друг таен проход. Хаосът беше всепоглъщащ, за минути видя някои от най-добрите си приятели да умират или да биват осакатени. Конете хвърляха отчаяно опитващите се да се покачат на тях кавалеристи, отвсякъде мушкаха копия и мечове, свистяха стрели. Не знаеше дали се бие срещу свои или срещу чужди. В него се блъскаха тела на приятели и врагове в един мрачен танц на смъртта. Успя да се измъкне от мелето, намери кон и го яхна, едва задържайки се на седлото. Неволно се превърна в свръзката между армията и командния щаб, но и една изключително удобна мишена за вражеските стрели.

Тази самоубийствена авантюра завърши с две стрели в десния хълбок на коня му, който не престана да препуска лудешки, докато не се спря пред палатката на висшите офицери. За беда, трета стрела се беше забила в задните части на Базил и никакво количество адреналин не беше способно да му попречи да почувства този факт. В крайна сметка, със стърчаща стрела от задника, той доложи пред самия крал, че силите му се нуждаят от моментални подкрепления след неочаквано нападение по най-дясната част на лагера им. Армията на Драйг успя да се прегрупира и да отблъсне антелците, извоювайки трудна победа. Младият Гринкот пък се извоюва доживотен прякор. 

Цялата сцена толкова впечатли обикновено равнодушия крал на Тулва, че Базил беше провъзгласен за кралски вестоносец. Бащата му беше безкрайно благодарен, но не и задните части на новоизлюпения вестоносец, които щяха от този момент нататък да извършват редовни дванадесет часови преходи на кон.

                                                                ***

След още шест часа пейзажът не се промени. Единствените обитатели на Ничията земя бяха бегълци от закона, но дори и те рядко се навъртаха около главния път, тъй като по него обикновено поемаха твърде добре охранявани търговски кервани. Беше изминал малко повече от половината разстояние, когато започна да се смрачава. На небето се появиха страховити черни облаци, а бурните повеи на вятъра намаляваха.. Къщите в тази част на Ничията земя бяха твърде порутени, за да му осигурят покрив над главата и заслон при евентуална буря. Щурците бяха замлъкнали, земята беше притихнала в очакване небето да се разтвори.
Преди да се отчае напълно видя на около километър от пътя малка раззеленила се горичка и дим, идващ от комина на една неугледна кирпичена къщичка. Колебанието му трая кратко. Всичко беше по-добре от черната пустош наоколо.

Върза коня за едно от странно останалите непокътнати от пожарите дръвчета и се запъти към входната врата, от която изведнъж излезе старец с къса бяла рехава брада, голям нос и сияеща усмивка. Базил никога не беше виждал толкова прави и бели зъби в притежание на толкова възрастен човек.

- Базил Гринкот, кралски вестоносец. Ще ви помоля за подслон и малко храна за коня.
- Разбира се, господине, – отговори старецът с дружелюбен тон. – Базил Гринкот... Името ми е познато. Вие не сте ли героят от Ингрен? Ама разбира се, че сте, - продължи той и се плесна по колената. - само като видя униформата на вестоносец и тази осанка... Няма съмнение в това! Знаете ли, подвигът ви спаси много хора.

И уби немалко биещи се за земята си антелци, помисли си Базил.
- Да, макар че заслугата беше по-скоро на коня ми.
- Ах, конете, тези наши най-ценни животински приятели. Какво стана с него след битката?

Базил се усмихна. Никой преди не го беше питал за онзи кон, който спаси живота му, както и този на стотици други.
- Успях да издействам да не го приспиват въпреки раните му. След няколко месеца си беше като нов, но после му изгубих следите. Предполагам все още е на служба в кралския двор. И той беше сивичък като този древен индивид отвън...
- Благородно дело, господине. Уважавам хората, които се грижат добре за конете си. Заповядайте до камината да се постоплите. За нещастие, мога да ви предложа за ядене единствено каша от коприва. За кончето също ще се намери нещичко.
- Напълно е достатъчно. Благодаря!

Вътрешността на измазаната от кал къща се състоеше от маса с два стола, малко огнище, над което къкреше гърненце, грубо изковано легло и множество градински инструменти. Подът беше осеян с пръст и изсъхнали листа. 

За Базил беше озадачаващо да намери приятелски настроена жива душа, която живееше в тази пустош. Освен любезен, старецът на име Ден се оказа и добър разказвач. Започна да разправя за живота си в Ничията земя, за избягалите близки и за зверствата на армията и разбойниците. В думите му липсваше упрек към Базил, че е на страната на завоевателите.
- Земята ще се възстанови, - обичаше да вмята. – Аз само ѝ помагам.

Часовете минаваха неусетно, но вестоносецът започна да усеща тежестта на съня върху клепачите си. Тъкмо щеше да помоли Ден за постеля, когато разговорът им беше прекъснат от конски тропот. Явно светлината от камината привличаше още неканени гости. Базил бързо се изправи, докато през главата му минаваше неприятната мисъл, че ножът му беше останал отвън. Погледна към Ден и установи, че старецът е необичайно спокоен. Изпълни се с надежда, че този път неприятностите може би щяха да му се разминат. Вратата беше грубо изблъскана и вътре нахълтаха четирима мърляви бандити, които изглеждаха така все едно в свободното си време обичат да плуват в градския канал и да дерат кожите на невинните си жертви.

- Я, какво си имаме тук... - изрече ниският, сух и с най-набито телосложение главатар на бандата, докато очите му шареха из бедно обзаведената къща. - Ти пък кой си? – запъна се леко, виждайки Базил.

Надеждата на Базил, че тази неприятна среща ще мине без инциденти бързо се изпари. Четиримата го обградиха за нула време, нямаше накъде да бяга.
- Кралски вестоносец. Аз...
- Грег, удари го! 

Базил беше обучен да реагира мигновено на всякакви опасности, но имаше един проблем: не знаеше кой е Грег. Моментното му стъписване беше достатъчно за високия мършав грозник отляво на него, който му нанесе светкавичен удар в тила. Последното нещо, което видя преди да изгуби съзнание, беше усмивката на стареца.

                                                                    ***


Стрелата се събуди с гадна болка в тила до кротко пасящия си кон. Нямаше следа от къщурката и стареца. На тяхно място се бяха появили нови четири дръвчета. Базил се изправи и се подпря на десния хълбок на коня. Там забеляза два отдавна зараснали белега. Погали ли го нежно по главата и се покачи на него, вглъбен в мислите си. Търсеше някакво логично обяснение на случилото се, но не го намираше. Беше сигурен, че не беше сънувал. 

Знаеше, че ще често ще разправя тази история, докато почива от дългия път в някоя странноприемница. Щяха да го помислят за луд или твърде пиян, но щеше да има и такива, които ще му повярват. Дали всички легенди се раждаха по подобен начин? Дали имаше повече истина в приказките за магьосници, вещици, чудовища и древни митични създания, отколкото си мислеше?  

Странно, но дори седлото като че ли беше по-удобно. Хвърли последен поглед към дръвчетата и се усмихна. Нямаше нужда да пришпорва коня - след миг той вече беше започнал да галопира, разгадавайки намеренията му.  

Чакаше го работа. Трябваше да предаде поредното съобщение.

Няма коментари:

Публикуване на коментар