- Уилям Шекспир, „Юлий Цезар“
Стъмни се. Гъсти облаци покриваха нощното небе. Луната не се
виждашe. В непрогледния
мрак един мъж се движеше внимателно по тясна пътека, минаваща по стръмен сипей.
Една грешна стъпка и щеше да полети към почти сигурна смърт. Малки камъчета се
ронеха изпод краката му и започваха дългото си пътуване към дъното на
пропастта. Крачка. Още една. Залитане. Въздишка. Още малко. Готово!
Странникът излезе на по-широка пътека, където можеше да си почине и да
помисли. Природата спеше спокойно. Чуваше се единствено песента на щурците. Знаеше,
че за да стигне до селото, ще му се наложи да мине през гората. Опасно беше,
защото можеше да се натъкне на патрули, но реши да поеме този риск. Продължи
напред с по-бърза и сигурна крачка.
Някъде в далечината припяваше сова. Нещо изшумуля в храстите
на няколко метра от него. Лисица? Змия? Вълк? Навлезе в гората, стъпвайки
колкото се може по-безшумно. Спъна се на няколко пъти в коренища. Мракът го
обгръщаше като одеало, но той продължаваше все напред. И тогава иззад един стар дъб видя светлина.
Идваше от фенер, който се поклащаше неравномерно в далечината. Различи три
силуета. Приближаваха се.
Трябваше да се скрие бързо преди да го усетят. Опря гръб зад
един по-дебел ствол и се опита да диша колкото се може по-тихо. Тримата носеха
пушки и крачеха мълчаливо. Приятели или врагове? Не знаеше и не искаше да
разбира. Усещаше стъпките все по-близо. Сърцето му започна да бие по-бързо,
звукът от пулсиращите му удари нахлу в главата му. Отправи безмълвна молитва
към Господ и затаи дъх. Отминаха.
Изчака да се отдалечат достатъчно, изправи се и продължи към
селото. Скоро видя светлините на по-близките къщи. Трябваше да стигне до
църквата. Огледа внимателно обстановката и се насочи към най-тъмната част на
селото. Гледаше да не вдига шум, за да не разлае кучетата и мисията му да се
провали. Не само неговият живот беше заложен на карта.
Най-после безлунната нощ му беше от полза. Ако имаше
караули, едва ли щяха да го видят в този мрак. Беше сянка, дух и привидение,
изплъзващо се от чуждия поглед.
Достигна неголямата църква. На входа й различи младия
Димитър Стойчев:
- Радвам се да те видя. Влизай - чакат те!
Вътре в църквата се беше настанило половината село. Десетки
лица впериха очи към него. Деца, младежи, възрастни, жени и мъже, отрудени
работници и занаятчии, чираци и майстори, майки и бащи с техните синове и
дъщери. Всички бяха притихнали в очакване на този човек, който с думите и
делата си щеше да ги вдъхнови и поведе напред.
А той внимателно оглеждаше всяко едно лице, с цялата болка и
тревога, изписано по него. От него се очакваше да вдъхне надежда на тези хора,
а дори не знаеше какво да им каже. Само да можеше да им помогне и да заличи
всички неправди, на които тези изстрадали лица са били свидетели. Би дал живота
си за това!
Стойчев се обърна към събралото се множество:
- Слушайте сега какво ще ви каже Дякона.
Левски застана до молитвеника, впери поглед, изпълнен с
решителност към иконата на св. Иван Рилски, след което се обърна към събралите
се хора и изрече:
- Близо е времето вече — българинът не ще бъде роб, а
свободен!
18 юли 2014г. – 177 години от рождението на Васил Левски
Автор: Павел Апостолов
Няма коментари:
Публикуване на коментар