вторник, 17 юни 2014 г.

Краят на войната




Сержант Пиърс запали нервно цигарата си.

- Каква е процедурата? – попита и издиша гъст дим.

- Ще включа диктофона и вие ще разкажете за събитията, довели до инцидента на 18 май. Готов ли сте?

- Откъде искате да започна?

- Може би с малко предистория. Ще бъде интересно за читателите ни.

Репортерката включи диктофона и му даде знак да започне:

- Малко предистория значи... – сержант Пиърс дръпна повторно от цигарата си и се загледа замислено в тавана. – Както знаете, войната започна преди 7 години. Един атентат доведе до друг, етническият конфликт се превърна в икономически и накрая вече нямаше връщане назад. Като в сценарий на долнопробен екшън, с изключение на това, че лошите постигат целта си.
Скоро целият свят пламна. 

Когато ме мобилизираха в 62-ри пехотен полк, бях асистент по финанси в Бостънския университет. Минахме бърз подготвителен курс, но той беше напълно безполезен. Нищо не може да те подготви за гадостите, които ще ти се наложи да вършиш по време на война. Офицерите ни знаеха, че който воюва по-мръсно, той печели. Женевските конвенции им бяха непознати. Накрая, естествено, го отнасяше цивилното население. Пред очите ми умираха хора. Умираха деца.

Сержант Пиърс направи пауза и впери очи в отсрещната стена, сякаш видя нещо на нея. Беше празна:

- Хм, „деца умират“ – не мислите ли, че в тези две думи е събрана най-голямата трагедия на света? Само две думи, а притежават по-голяма сила и от най-тъжния разказ. 

Последва неловко мълчание, което репортерката реши да прекъсне с въпрос:

- Как ви повлия всичко това? 

- Вижте, в армията по време на война всеки с малко повечко ум в главата или полудява, или си пръсва мозъка – започна сержант Пиърс, а цигарата му димеше в пепелника. - На мен ми липсваше смелост сам да си пръсна мозъка, така че реших да дам шанс на враговете да го направят и се записах доброволец за самоубийствена мисия. За мой късмет, се върнах жив и решиха да ме направят сержант. Дори ми повериха малък взвод от кретени. Бяха родени за войници...

- Как се справихте със самоубийствените си влечения?

- Много просто – започнах да се друсам. Като сержант можех лесно да се снабдя с каквото си поискам. Опитах от всичко. Чели ли сте Хъксли? В „Прекрасен нов свят“ той пише за един наркотик, който те кара да забравиш за всичките си проблеми и общо взето те превръща в едно щастливо мушкато. Без други странични ефекти. Оказа се, че китайците са изобретили нещо подобно и аз се възползвах... Както и да е. Предполагам искате да чуете повече за ефрейтор Стоун?

- Да. Кога се присъедини към вашия взвод?

- Около две седмици преди инцидента. Беше мълчаливец, затворен в себе си. Животът ме е научил, че всеки си носи своето бреме, всеки е преживял някаква травма в миналото, но дори и не искам да си представям на какво се е нагледал ефрейтор Стоун. Бяха го преместили в 137-ми полк, който действаше в Северна Африка. Носеха се слухове, че са заличавали цели селища, заради подозрения, че там се криели врагове. Копеленцата може би са избили няколко десетки хиляди невинни.  – изтръска пепелта от цигарата и всмука пак от дима.

- Ефрейтор Стоун беше умен младеж. Не се друсаше, дори не пиеше. Нямам представа как беше оцелял до този момент в съжителство с демоните в главата му, които го измъчваха.

- Говорили ли сте си с него за това?

- Единственият ми по-продължителен разговор с него беше на 17 май. Охранявахме Световната мирна конференция в Брюксел. Политици от цял свят вече трети месец се опитваха да сложат край на войната, но безрезултатно. Пушехме по цигара, когато той реши да ме попита нещо от рода на: „Сержант, ако имахте възможност да прекратите войната, но за целта трябва да убиете едно напълно невинно дете, ще го направите ли?“ Не очаквах подобен въпрос, но му отговорих с „да“. „Ами ако децата са 10?“ – продължи той. Вече виждах накъде бие. „Ами ако са 100, 500 или 1000? Къде е границата?“ Не знаех какво да му отговоря. Знаех само, че заради това, което го бяха карали да върши, той отдавна беше преминал всякакви граници.

Явно и той го знаеше. На 18 май ефрейтор Стоун нахлу в конферентната зала с огромна табела „Не искам да убивам повече деца“, насочи оръжие към сърцето си и сложи край на живота си. Нямаше медии и целият случай остана скрит досега. На следващия ден беше подписан мирният договор, който сложи край на войната.

Това е.

Репортерката остана безмълвна, вгледана в снимката на ефрейтор Стоун. Сержант Пиърс загаси цигарата си, пресегна се и изключи диктофона.


Автор: Павел Апостолов

Няма коментари:

Публикуване на коментар