сряда, 19 ноември 2014 г.

Знаци



Беше хубав слънчев ден... да речем – сряда. Телефонът звънна:

- Ало, здрасти, мило, какво правиш? – попита ме очарователен женски глас.

- А, нищо особено, тренирам малко – излъгах приятелката си с хладнокръвието на български политик, докато посредством сложни еквилибристики се опитвах да си режа ноктите на краката и да говоря по телефона. - Ами ти?

- О, и аз нищо особено. Пробвам едно секси бельо, което си купих днес - отвърна ми тя с игриви нотки, въпреки че бях почти сигурен, че е с маска на лицето и разлиства Коспомополитън.

Явно това беше намек, от който трябваше да се възползвам:

- Ами да дойда и да си изкажа мнението? 

- Ами ела де! Айде чакам те. Целувкиии! – отговори ми мигновенно тя.

Смотолевих нещо като „до скоро“ и й затворих преди разговорът да стане твърде лигав. 

И така. Бил съм свидетел на това как една жена прекарва около два часа в гримиране, пробване на дрехи, пробване на други дрехи, разваляне на грима, ново гримиране и други подобни комплексни процедури, само за да излезе до кварталната кръчма. А пък там обикновено никой не се впечатлява дори и да имаш засъхнали парченца от обяда си по износения си потник.

На един мъж обикновено не му е нужно много – да се изкъпе и да открие някоя дреха, захвърлена на стола, която не издава твърде подозрителен мирис. Всичко това ми отне около 20 минути. Последва бърза проверка в огледалото, намигване към собственото ми отражението тип "Брато, ти си човекът!" и отправяне към другия край на квартала.

Времето се беше заоблачило, но какво пък – разходката щеше да ми отнеме 15 минути и щях да изпреваря дъжда. След три минути започна да капе, а след още две се изля потоп, на който дори Ной би гледал с тревога. През това време тичах към някакъв подслон, все едно участвах в „Спасяването на редник Райън“ и немците ме обстрелваха. Намерих го, но лошото беше, че за компания имах две момчета, които си развъртаха цигара с марихуана и ме гледаха със смесица от подозрение и неодобрение, сякаш им бях пуснал песен на Анелия. Те ме гледаха, аз ги гледах, и общо взето никой не смееше да каже нещо. Неловка ситуация. 

- Накъде си тръгнал, пич? – най-накрая се престраши единият.

- Към гаджето. Ама заваля – отговорих аз и посочих към дъжда, все едно това е природно явление, което те не познават или не са забелязали.

- Искаш ли да си дръпнеш? – реши да се включи в интригуващия разговор и другият пич.

- А, не, не пуша – реших да бъде честен и да не увъртам като шеф на БНБ, когото го питат за едни изчезнали милиарди. Настъпилата тишина след тези мои думи беше доста изнервяща, така че приех, че е време да разчупя дебелия лед, който беше обхванал отношенията с новите ми приятели:

- Искате ли да ви разкажа един виц? - предложих им аз и те се съгласиха. Повиках на помощ цялото си актьорско майсторство и започнах бавно, защото знаех, че в момента им е трудно да ме слушат внимателно:

- Значи, хан Аспарух пуши марихуана - разказвам им аз и правя съответните жестове. - Влиза съгледвач и с тревога му съобщава: "Ювиги, византийците наближават. Над 250 хиляди!" След което Аспарух замислено дръпва от цигарата и му вика: "Много бе...“ 

Двамата се спогледаха за миг и прихнаха да се смеят. Кашляха толкова здраво, че бяха напът да си изплюят някоя важна част от белите дробове. 

- Мноо як виц бе, пич! – реши да даде експертната си оценка единият от тях, след като едва успя да си поеме дъх. – Мноо ми хареса!

Аз си стоях кротко и се усмихвах тъпо, все едно съм на партийно събрание, на което ме гласят за кмет на някое село. Другите двама бяха като излезли от „Ананас експрес“ и продължиха да се хилят и да си пушат. Накрая единият промълви:

- Пич, чичо Пешо - Бакшиша е спрял малко след оня блок. Ако искаш, тичай до там и му кажи да те хвърли, докъдето трябва.

Речено-сторено. Чичо Пешо, по прякор Бакшиша, беше типичен българин на средна възраст – едър, навъсен и четящ вестник за 50 стотинки. Но зад осанката му на болярин, имал лош ден, явно се криеше добро сърце, защото реши да ме хвърли до другия край на квартала:

- За къде си тръгнал в това време, момче? – попита ме той с нескрито любопитство.

- Да се видя с приятелката си – отвърнах му.

- Браво бе! Хубаво е младите да се обичат! – вика ми той развълнувано. – Не като мене и жена ми... - след като направи кратка замислена пауза и продължи.

- Ха, знаеш ли кво, ей сега прочетох във вестника нещо интересно - мъжките плодови мушици, отхвърлени от женските, пиели много повече алкохол от  тези, които са имали успешна среща - информира ме чичо Пешо и същевременно ми намигна.

- Ха! – изрекох аз, докато разсъждавах върху екзистенциалната връзка между алкохола и депресията в животинския свят.

Тези мой мисли бяха моментално прекъснати като с нокаут в петия рунд, когато колата пред нас спря рязко и чичо Пешо натисна спирачките. Заради мокрия асфалт обаче таксито плавно се заби в задната броня на Клиото пред нас. С ръмжене тип „Е ся му е*ах майката“ и завидна пъргавина чичо Пешо изскочи от таксито и се насочи към злощастния шофьор на другата кола. Злощастният шофьор обаче се оказа не по-малко едър българин на средна възраст, който явно не изпитваше удовлетворение от това да му мачкат задната броня на Клиото. Имаше размяна на реплики, за чието съдържание не беше необходим жестомимичен превод. Всичко това под дъжда, който все така продължаваше да си вали напоително. Накрая, явно вдъхновени от мача между Кличко и Пулев, двамата не издържаха да поддържат единствено словесен дуел и започнаха да си разменят не особено прецизни крошета в областта на главата и торса. 

Седях си аз в таксито, гледах ги с интерес и неразбиране, както Матю МакКонъхи гледа черната дупка в „Интерстелар“, и се чудех какво да правя. Абе неловка ситуация. Все пак реших да не проследявам развръзката на боя, а да се изнижа незабелязано, подобно на български футболист след хикс с Малта. Оставих три лева на чичо Пешо, пожелах му мислено успех и се затичах към блока на любимата.

Същият този блок не беше чак толкова близо, а и аз не бях кой знае колко добър спринтьор. Всъщност съм толкова бавен, че ако бях влак, вероятно щяха да ме използват в БДЖ.
Отдъхнах си под един малък заслон до оградата на някаква къща. В този миг от кучешката колибка в двора на къщата подаде муцуната си огромен черен доберман и започна бясно да ме лае. Ако бях религиозен, вероятно щях да сравня очите му с тези на Луцифер, ама не съм. Хубавото е, че беше вързан, така че на този етап лаят му не ме притесняваше. Лошото е, че след миг спря да лае, а единственото, което чух беше звук от скъсан синджир и стъпки в неизвестна посока.

В такива моменти се замислям за Бръснача на Окам. Съгласно този принцип, от множеството теории, които обясняват един и същ проблем еднакво добре, за предпочитане е най-простата, т.е. тази, която използва най-малко предположения. Останалите се изрязват като с бръснач. Демек, когато един доберман те лае, след това скъса синджира си и изчезне в неизвестна посока, то е логично да се предположи, че търси начин да стигне до теб. Това се потвърди и от обстоятелството, че собственикът на кучето се показа на входната врата, погледна скъсания синджир, погледна ме и мене, и недвусмислено ми извика „Махай се от там!“ 

В следващия миг иззад ъгъла се подаде муцуната с двете сатанински очи, вперени в мен - така де, в такива напрегнати ситуации един атеист може изведнъж да стане дълбоко религиозен и да започне да се моли, надявайки се да е сбъркал в убежденията си, както би казал Пратчет. Затичах се да си спасявам кожата и със задоволство установих, че спринтьорските ми качества внезапно се бяха подобрили.

Чували сте легендата за Орфей и Евредика, в която нашият човек слиза в царството на Хадес, за да си върне обратно мъртвата съпруга. Хадес се съгласява, но при условие, че Орфей няма да се обръща, за да я види, преди да излязат на горния свят. По пътя певецът не издържал и се обърнал назад и Евридика отново се върнала в подземното царство. 

Та мисълта ми беше, че ако ви подгони доберман, не се обръщайте назад! За съжаление, някои неща обаче са по-силни от нас и аз се обърнах. След това се спънах и паднах в една локва. Поне инстинктът ми за самосъхранение все още не си беше взел почивен ден и се свих на топка. Доберманът ме настигна с няколко крачки и без да се церемони ме захапа за маратонката. Зад него чувах как мъжът, тичащ също след нас му вика „Рекс! Не!“ „Естествено, че ще се казва Рекс...“ – мислех си аз, докато се въргалях в локвата. 

Най-накрая всичко приключи щастливо за десния ми крак и стопанинът на кучето го усмири. Започна да ми се извинява, ама разкаянието му беше по-изкуствено и от македонския език. Накрая се отдалечи от мен все едно съм преносител на ебола, а на мен не ми оставаше нищо друго освен, накуцвайки под проливния дъжд като един същински д-р Хаус, да се отправя към блока на възлюбената. Имах време да поразсъждавам над живота. Не съм суеверен, нито пък вярвам в съдбата, но вече имах чувството, че стеклите се събития от последните минути трябва да ги възприема като знак. Какъв точно знак обаче, все още не бях установил.

И така в тъжни размисли, вир вода, изкалян, със скъсан крачол и маратонка, най-после достигнах крайната си дестинация. Позвъних на вратата, приятелката ми я отвори и ме изгледа с изненада, към която беше добавила солидно количество погнуса:

- Ама какво ти се е случило? - пита ме тя, а аз с изтерзан поглед като на малко дете, което е разбрало, че трябва да ходи на зъболекар, я моля да вляза.

Пусна ме вътре с известно колебание и аз започнах да й разказвам премеждията си, докато тя ме прекъсваше с „Ей всичко изкаля!“, „Не там, ще измокриш!“ или „Ами да си беше купил кола!“ Спрях да говоря и я погледнах – мръщи ми се, а веждите й са придобили такава форма, сякаш е спонсорирана от "Найк". По лицето й нито белег от съжаление. В такива моменти човек разбира доста неща за другия, а и за връзките като цяло:

- Ами аз по-добре да си вървя – казах й накрая.

- Добре, оправи се и ела пак – предложи ми тя с очевидно безразличие.

- Не смятам да се връщам – изрекох съвсем спокойно и хлопнах вратата след себе си. 

Мда, явно трябваше да обръщам повече внимание на знаците, които ми поднасяше живота и най-вече на тези от хората около мен. Едно различно чувство напираше в мен и добре разбрах какво им е на отхвърлените плодови мушици. Пиеше ми се.

Излязоха навън, а дъждът вече беше спрял – приех го за добър знак номер едно. Дори и слънцето се опитваше да пробие облаците.

Едно момиче се спря недалече от мен и затвори чадъра си. Погледна ме с недоумение и ме попита:

- Добре ли сте? Имате ли нужда от помощ?

В красивите й очи се четеше състрадание и съпричастност. Добър знак номер две.


Автор: Павел Апостолов

Няма коментари:

Публикуване на коментар