сряда, 3 септември 2014 г.

Утопия


Майката гледаше спящата си тригодишна дъщеря и тихо плачеше. Детето беше олицетворение на блаженото спокойствие и чистата невинност, тъй като все още не знаеше колко жесток може да бъде животът. Напоследък тази сцена се повтаряше често. Съпругът беше безсилен и вече дори не се опитваше да успокои жена си. Отчаянието беше обхванало и двамата.

Изведнъж телефонът звънна и той проведе кратък разговор. Затвори и повика тихо жена си, за да не събудят спящото момиченце. Размениха няколко думи, тя го прегърна и спря да плаче. Трябваше да бъде силна.

След половин час на вратата се почука. Съпругът отвори и покани гостенина в хола. Беше на тяхната възраст - в началото на 30-те, скромно облечен и със сенки под очите. Представи се като доктор Спасов. След като се настани, майката с треперещ от вълнение глас го попита:

- Кажете ми, наистина ли има надежда за дъщеря ни?

Докторът започна бавно, внимателно подбирайки думите си:

- Г-жо Попова, лечението е все още експериментално, но досега е дало добри резултати. Намерихме подходящ донор, колкото и трудно да беше. Правил съм и други подобни операции, така че бъдете спокойни. Не се притеснявайте и за цената – ще трябва да платите само някои консумативи, а за останалото ще се погрижа аз.

След кратко мълчание бащата събра сили и му зададе въпроса, който мъчеше и двамата:

- Но защо го правите? Кой ви каза за нашия случай? 

- Това бих предпочел да запазя в тайна – рече им той, навеждайки поглед. - Да речем, че просто дължа една услуга.

- Моля ви, кажете ми, че това ще я спаси! – обърна се към него майката, едва сдържайки сълзите си.

Докторът не беше способен да даде подобни гаранции, но осъзнаваше, че това от което се нуждае тази жена, беше просто малко зрънце надежда:

- Знаете ли – започна той, - в природата се среща един вид медузи, които са общо взето безсмъртни, защото притежават способността да обърнат процеса на стареене и да стават все по-млади и по-млади. След като се върнат в началния етап на живота си, те могат отново да започнат да стареят по нормалния за нас начин. И при тях този кръговрат на живота е възможно да продължи безкрайно. Обичам да разказвам тази история, защото ми напомня, че щом една медуза може да измами смъртта, то това със сигурност е по силите и на човека. Така че, моля ви, никога не губете надежда!

Майката го хвана за ръката и с насълзени очи искрено му благодари. След като поговориха още малко и уредиха подробностите, докторът се сбогува с двамата съпрузи. Щом излезе, той се огледа, извади един молив от джоба си и нарисува на входната врата на семейството малък знак, представляващ котва със сърце по средата и кръст на върха.

Когато по-късно се прибираше вкъщи, той спря погледа си върху същия леко избледнял символ на собствената си врата и се усмихна.

***

На вратата се позвъни. Старецът се учуди, защото единственият, който ги посещаваше, беше домоуправителят, а дори и той престана, тъй като му беше гузно да им взима пари. Стана с мъка от изтърбушеното канапе и с бавни и несигурни крачки се придвижи до входната врата, за да отключи. Изненадата му беше огромна, когато видя, че на прага му са застанали трима усмихващи му се младежи – две момчета и едно момиче, нарамили по една торба. Момичето заговори:

- Здравейте, г-н Георгиев. Дошли сме да помогнем. Доброволци сме.

Старецът ги гледаше невярващо и не знаеше как да реагира. Красивите им и лъчезарни лица най-после го склониха да ги пусне в дома си. 

- Носим ви лекарства, хранителни продукти и дрехи. Не е много, но е от сърце – изрече едно от момчетата и внимателно го потупа по рамото.

- Къде е жена ви? – попита момичето.

Г-н Георгиев им посочи малката спалня, където на едно възстаро и печално скърцащо легло лежеше жена му. Горката старица беше преживяла инсулт след смъртта на единствения им син, загинал в катастрофа преди повече от 30 години. Изпитваше трудности да се движи и да говори и сякаш кротко дочакваше края на дните си. Младежите внимателно я изкъпаха и преоблякоха, почистиха скромното жилище и напълниха малкия хладилник. Действаха енергично. Не поискаха нищо в замяна. Накрая казаха на благодарния старец, че ще ги навестяват всяка седмица и ще им помагат с каквото могат. 

Семейство Георгиеви нямаха близки и роднини, а пенсиите им едва стигаха да си платят лекарствата. Старецът вече не можеше да се грижи за съпругата си и се беше примирил, че смъртта скоро ще ги прибере от този свят, когато тези млади ангели се появиха и възвърнаха вярата му в доброто. 

Тримата младежи си тръгнаха без да кажат кой ги е изпратил и защо. На излизане момичето се спря за момент и нарисува на вратата малък знак, представляващ котва със сърце по средата и кръст на върха.

***

Беше от онези дни, в които слънцето сякаш се чуди дали си заслужава да изгрее над тази разнебитена от нещастия планета, но в крайна сметка се престрашава да го направи. Някъде в един малък панелен блок в столицата 15-годишният Александър се връщаше от пазар, когато видя, че пред вратата му го чака 15-годишната Глория:

- Благодаря ти! – каза му тя мило.

- Моля?! – реши да симулира неразбиране Александър.

- Ти ни каза за онзи ветеринар, който излекува Хектор. Затова ти благодаря. 

Александър се изчерви. Хектор беше лабрадорът на Глория, който един ден се разболя тежко и никой не знаеше причината. Оказа се, че само един човек в София можеше да му помогне и Александър успя да го намери.

- Откъде го познаваш? – попита го Глория. 

Не искаше да ѝ разкрива тайната, но нямаше как – 15-годишните и без това трудно опазват тайни. С леки запъвания той ѝ обясни:

- Има един уебсайт, в който можеш да публикуваш истории за различни хора, които имат нужда от помощ. Хората там са добри и все някой ще се отзове. Написах какво му има на Хектор и така намерих ветеринаря.

Глория му се усмихна:

- А какво означава знакът?  

- След като направиш нещо хубаво за някого, трябва да нарисуваш този знак на вратата му. Котвата е символ на надеждата, кръстът – на вярата, а сърцето – на любовта. Мисля, че го рисуват, за да ни напомнят, че доброто все още съществува.

Последва кратък миг, в който те просто се гледаха – двама млади, които все още се бояха да разкрият чувствата си един към друг. Тя се приближи до него и плахо го целуна. 

- Защо най-после не ме поканиш на среща? – попита го изведнъж.

- Кога? Сега ли? – отвърна на свой ред Александър, който все още изпитваше затруднения да се отърси от ступора, предизвикан от толкова просто нещо като една целувка.

- Ами да! Кога иначе?

- Добре, само да оставя покупките. – изрече щастливо той, излизайки успешно от състоянието си, наподобяващо клинична смърт и се шмугна бързо вкъщи.

Докато го чакаше, Глория извади един молив, намери подходящо място на вратата, присви съсредоточено очи и нарисува с най-голяма прецизност котва с кръст на върха и едно съвършено красиво сърце по средата...

Автор: Павел Апостолов

Няма коментари:

Публикуване на коментар