понеделник, 28 април 2014 г.

Наблюдател





Събуди се от блажената си дрямка, заради голямата примигваща червена лампа над контролния пулт и пискливия звук, отбелязващ входящо съобщение. Прозя се, разтърка очи и погледа танцуващите по огромния екран пред него знаци. Нещо се случваше в Русия.

- Оф, пак ли... - каза на глас, но нямаше кой да го чуе. 

Беше съвсем сам, далече от дома, на мисия, която всички намираха за крайно безполезна. Бяха му казали, че това е най-скучната изследователска работа в открития космос и навярно бяха прави. Вече почти три години събираше данни за Земята и населението ѝ, изготвяше доклади, анализираше данни, правеше прогнози и в общи линии се възхищаваше на невежеството на земляните. След първия месец се беше запитал как въобще тази планета е оцеляла досега без простоватите ѝ жители да се избият взаимно или да си доунищожат природата. Всеки момент очакваше на някой "гений" да му хрумне идея, която да има фатален край за цялото човечество. Е, на няколко пъти този край беше близо...

Още два дни и мисията му приключваше. Вече беше започнал окончателния си доклад. Чудеше се дали да не напише за Земята само "почти безобидна" по примера на онзи симпатяга Дъглас Адамс. Засмя се. Научната фантастика на земляните беше интересно и забавно четиво. Щеше да му липсва. Изпитваше и леко огорчение от факта, че няма да разбере кой ще стане световен шампион по онази странна игра, наречена футбол. Вярно, компютърът му показваше, че това най-вероятно ще е Бразилия, но той предчувстваше, че може да се получи изненада. Ха! Хората бяха единствените, способни да се уповават на това подсъзнателно обработване на данни от организма и да му лепнат етикет "предчувствие". Но какво да очакваш от създания, които все още използваха превозни средства, задвижвани от петрол и дори изпитваха затруднения да стигнат до собствената си Луна.

Странни същества бяха човеците. Често имаха навика да избягват рационалното мислене и се водеха от емоциите си. Рядко се влюбваха в най-подходящите за възпроизвеждане индивиди, в което не намираше логика. Не мислеха за бъдещето така, както го правят развитите раси. Вярваха в някаква небесна свръхсила, която откликва на молитвите им и я наричаха Бог. Изобщо бяха най-наивните същества в тази част на галактиката. Дори съумяваха да излъчат за свои лидери най-неподходящите за целта индивид!  И въпреки това бяха успели да оцелеят досега.

Все пак трябваше да признае, че сред тези странни същества имаше мнозина с впечатляващи дарби или такива с богато въображение. Знаеше, че те бяха изпреварили времето си. Срещаха се и от онези индивиди с чувство за хумор, заради което се заливаше от смях. Признаваше си, че поне в откриване на начини за забавление хората бяха несравнимо изобретателни. 

Само да не бяха толкова... несъвършени. Това го дразнеше в началото. На родната му планета, както и навсякъде другаде, където цивилизацията беше напреднала достатъчно, всички господстващи раси бяха открили начин за създаване на поколения от съвършени индивиди. Така трябваше да бъде. Хората обаче имаха толкова недостатъци, че направо будеха присмех. Дори не беше убеден, че заслужават да са в категорията "разумни същества". Нищо чудно, че до този момент никой не се интересуваше живо от тях и не ги беше посещавал. И все пак...  

Погледа екрана и устата му се изкриви в тънка усмивка.

...И все пак му бяха интересни. Несъвършенствата им ги правеха уникални. Знаеше, че ако някой не ги наглежда, наистина ще вземат да се затрият. Както онзи път, когато един от тях беше на път да създаде вирус, който да види сметката на цялата планета. Беше против правилата да се намесва и да променя естествения ход на събитията. Определено не смяташе да споменава случката в доклада си. 

Май след толкова време започна да изпитва симпатии към тези създания. Дали пък да не поиска мисията му да бъде удължена с още три години?

Автор: Павел Апостолов

Няма коментари:

Публикуване на коментар