четвъртък, 23 март 2017 г.

Пробуждане 2.0




Всеки от нас е достигал до онзи момент, когато се пита какво прави с живота си. Когато те обзема самота, дори и сред хора. Когато отвътре те разяждат съмнения и несигурност относно собствените ти качества. Когато губиш мотивация и опората под краката си. Когато се чувстваш безличен и посредствен. Когато не можеш да откриеш призванието си и се луташ безцелно из лабиринта на живота...

Именно в един такъв момент реших да стана веган.  Написах в търсачката „Как се става веган?“, изчетох по-кратките постове от „Веганска кухня“ и „Необвързани вегани“, записах се в Българския вегански съюз (затворена група във фейсбук с планетата Земя и бяло „V“ на зелен фон на корицата) и се запасих с вътрешно спокойствие, кълнове и куркума. 

Както казваме ние веганите – първото пазаруване е най-трудно. Изкупих де що марули, зеле, киноа и тиквички имаше. След кратко замисляне си взех и кило кренвирши. Все пак последният път когато български кренвирши са се правили от месо, не съм бил роден, а онези двамата от дует Каризма още са се учили да пишкат на гърне. Не забравих и авокадото. Не си истински веган, ако не подправяш супата си от елда и гъби с поне малко авокадо. Сигурно се превърнах в най-крупния производител на гуакамоле за Източна Европа. Домашният ми хумус обаче е един път! Ако успееш да оживееш след дегустацията.

Общо взето с веганството имах само един проблем – всичко имаше вкус на нещо развалено, излязло от гъза на нещо отдавна умряло. За жалост, увлечението ми не продължи дълго. Прецених, че имам нужда от нещо по-различно, нов начин на живот и мироглед, който да ми позволи да съм щастлив. Нещо, което да ме пробуди от налегналата ме меланхолия. Затова се насочих към мьеката на забавленията и греха – Студентски град. Войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила, но Студентски град си е Студентски град.

Целта ми беше да опозная онези хора, за които животът е ежедневен купон и да попия от тяхната мъдрост. И така, с елегантността на Вартбург и почти без пари, като един типичен жител на Студентски град, се насочих към първото изпречило ми се тамошно кафене. Обстановката приятна – ненатрапчивият фалцет на Азис се носи от уредбата, по масите има незабърсани петна от кафе, чай и лютеница, но може би заради ранния час (12 на обед) си беше мъртвило, все едно си попаднал в MySpace. Виждаха се само две натокани девойки с грим, на който биха завидели дори орките във „Властелинът на пръстените“, устни, все едно са преживели нелеп риболовен инцидент и вежди, които биха им спечелили спонсорски договор с „Найк“. 

Сядам на съседната маса, за да дочуя нещо от разговора им и да ги опозная. За съжаление, почнаха да говорят с едни странни и завъртяни думи, вероятно на унгарски. След около петнайсет минути се усещам, че това не било унгарски, а най ми било врачански. Тук вече съм в свои води и знам как да действам. Черпя ги по една малка водка с портокалов сок и се присламчвам към тях.

Разбирам,  че на едната и викат Мики – от Минка, а на другата Мани – пак от Минка. Симпатични девойки, въпреки че най-дълбокомисленото нещо, което някога са прочели, вероятно е надписът на блока им „Минка има големи цици и малки задръжки". Разговорът не вървеше особено гладко, първо, защото често имах нужда от преводач, и второ, защото като истински професионалистки надушиха, че не съм кой знае колко платежоспособен. Особено след като не бях треснал ключовете от 20-годишния си баварец на масата. 

Интересни същества бяха двете Минки. Направо ми „вльезоха в топа“, както се изразяваха. По едно време заговориха толкова разпалено за маникюр, все едно са се върнали от изгнание и ще започнат социална революция, за да установят диктатура на пролетариата. На въпроса ми как се забавляват, ми отговориха с нещо, което след груба транскрипция звучеше като: „Мчи ходим си на кафьенца, молчита, кинчинцье, а вьечирта сме в Котънчиту“. 

Едната учеше Връзки с обществеността, защото, цитирам „мчи обичам да се свързвам с хората“,  а другата – Журналистика, но искаше да се прехвърли Психология. Не посмях да попитам защо. Твърдяха, че не слагат месо в устата си, към което всъщност бях малко скептичен, и затова започнах да им говоря за домашния си хумус. Бяха впечатлени, но си изпиха водките, а аз нямах пари за други, което ни постави в доста деликатна ситуация. Малко като в „Добрият, лошият и злият“, когато на финала тримата герои се гледат хем изпитателно, хем очаквателно, хем с подозрение. Накрая си измислих оправдание, че трябва да уча и се изнизах под неодобрителното мърморене „Мчи типичин овьен.“

Какво да ви кажа, светът е толкова несправедлив, че понякога ми се иска да крещя с цяло гърло като онези пичове от покрива в „Като порасна, ще стана кенгуру“ или пък като Алекси Сокачев на мач на Лудогорец. 

Общо взето и с живота в Студентски град нещо не си допаднахме, така че реших да завия на 180 градуса и да стана нърд. Единственото нърдско нещо, за което се сещам, обаче са бордовите игри, комиксите и това да си купиш дървен меч и да се налагаш с други нърдове в някой парк. Затова и се насочих към едно подобно нърдско сборище в Борисовата градина. 

Ах, мирис на пот, бушуващи хормони, крем против пъпки и неосъществени мечти. Нърдовете всъщност са много приятни хора. Вярно, малко са бледички и общуването с някои тях е затруднено, защото се запъват на средата на изреченията си, за да вдишат от инхалатора си или защото си видели жена с цици. Но пък могат да ти говорят с часове за „Dungeons and dragons”, супергерои, джедаи, магьосници, хобити и други роботи.  А и е едно незабравимо изживяване това да ги гледаш как се бият и се замерят със заклинания под аплодисментите на други нърдове, или поне на онези, които в този момент не са разконцентрирани от нечии женски гърди или мъжки кълки.

Всичко това беше много хубаво, но очевидно не бях на мястото си. Изпитах оново неудобство, което чувстваш, когато трябва да поздравяваш стар познат във фейсбук за рождения му ден, въпреки че не сте се виждали на живо вече няколко години, той има кариера, семейство и деца, а ти се чудиш две или три двулитровки бира да си вземеш и дали имат от насипните фъстъци, щото другите са скъпи.
 
Възможностите ми се изчерпваха. Не ставах за хипстър, защото не можех да си позволя айфон, нито за лъмбърсексуален, тъй като най-сериозното сечиво, с което съм боравил, е нокторезачка. Нямах особени таланти и не умеех почти нищо, така че реалните ми опции бяха две – да се захвана с политика или да стана рапър. За политическа кариера ми беше рано, а и за съжаление не бях живял достатъчно дълго в гетото, за да имам подходящ рап-бекграунд, така че се насочих към почти същата, но все пак по-безболезнената опция - поезията. Имам приятел поет. Той е и хомосексуалист, ама в лошия смисъл на думата - от онези, които излизат да пият бира, без да ти се обадят.

Създадох си фейсбук страница, където с писането си да разтапям непълнолетни женски сърца, седнах зад клавиатурита и започнах да творя. Реших да слагам повечко нови редове, за да звуча по-дълбокомислено. Например:

Ще ти вържа
мартеница,
ако не ми
вържеш
тенекия.

Не беше зле като за първи опит. Пробвах отново:

Големите гърди
са предимство
единствено
при жените.

Леле, това последното беше толкова дълбоко, че около него плуваха светещи риби. Замислих се за момент и изтрих новите редове. Еврика!

И така започнах да пиша проза, а българската поезия загуби един огромен талант.

Няма коментари:

Публикуване на коментар