понеделник, 23 ноември 2015 г.

Екзистенц






Отскочи встрани, избягвайки на сантиметри острото жило на гадната твар. Наведе се, бързо се завъртя на един крак и стовари цялата мощ на меча си върху змийската глава. Със задоволство чу предсмъртния крясък на чудовището. Срита трупа му за всеки случай, претърси го за артефакти и продължи напред.

„По дяволите! Колко още!?“  

Вече близо час кръстосваше тъмното, влажно и твърде смрадливо помещение, в което се бяха просмукали ароматите от отделителната система на един куп насекомоподобни и влечугоподобни гадинки. Както и вероятно от техните жертви от човекоподобен произход. 

Подпря се на меча си и изпи една колбичка. Щракна с пръсти и изведнъж тъмният коридор се озари от синкава светлина. Малко по-напред се виждаше нисък свод и вход към по-обширно помещение. Прекрачвайки го, някъде отгоре се разнесе гърлен смях, а от земята започнаха да се надигат с потракване някакви хора. Или по-скоро скелетите на някакви хора. 

Изведнъж всичко застина. Времето спря и някакъв зелен обект започна да кръжи над главата му. Беше телефонна слушалка.

Самюъл Питърсън свали очилата си, взе телефона и прие обаждането. Не се учуди, когато разбра, че го търсят по работа. В малките часове на нощта някой се беше разделил с живота си и детектив Питърсън трябваше да разследва случая. 

Сипа си едно малко ирландско уиски, изля го в гърлото си, облече се набързо и пое към въздушата мотриса. 

Единствените, които не спяха по това време, бяха пияниците, няколко влюбени двойки, лекарите и ченгетата нощна смяна. В мотрисата се натъкна и на редовните двама-трима бездомници. За няма и 15 минути се добра до местопрестъплението. Патологът вече беше там. Не можеше да не забележи, че отпиваше кафе от порцеланова чаша с надпис „Най-добрият патолог в района“.

- Какво имаме, Чарли?

- Тук имаме тяло, Сам. Малко по-надолу ще намериш главата на тялото, а това висящото от онова дърво навярно е една от ръцете на тялото.

- Разбирам. Какво можеш да ми кажеш за този нещастник?

- Чернокож мъж на средна възраст, който положително изглежда доста мъртъв. Ти си детективът, но ако питаш мен, сигурно е част от войната за новия наркотик.

- Екзистенц ли?

- Мда, тези червенички хапченца са толкова добри, че наркопласьорите се избиват за честта да ги предлагат на улицата. Което не е непременно лошо според мен.

- Три трупа за седмица. Малко са ми множко. Ще трябва да си поговоря с момчетата от наркоотдела. 

Детектив Питърсън огледа местопрестъплението, направи снимки, даде заповеди на местните патрули и заповяда на Чарли докладът му да е готов още днес. После се запъти към най-близкия бар. Но не стигна. В една по-тъмна пресечка някой го удари по тила и той изгуби съзнание.

Когато се събуди, не можеше да си държи главата изправена. Умът му се рееше неконтролируемо, а светът никак не му помагаше, като шеметно се въртеше. Повърна, но и от това нямаше полза. Някой го беше натъпкал със свръхдоза екзистенц и хапчетата вече се бяха просмукали в кръвоносната му система. Виждаше същества във всякакви странни и бързо променящи се форми. Чу познатия гърлен смях, идващ от твар, която приличаше на дракон с прасешка муцуна. Залитна, удари си главата в нещо твърдо и отново припадна.

Сам свали очилата, на които му бяха прожектирали последните му ясни спомени. Въздъхна. До този момент никой не беше оцелял след толкова голяма доза екзистенц. Психиката му отдавна не беше същата, умът му беше размътен и често блуждаеше. Лекарите решиха, че е невъзможно да преживее абстиненцията и затова лечението му се състоеше в ежедневно поглъщане на контролирани дажби от червените хапчета. 

Наля си чаша вода и изпи едно. Намираше се в градската лудница. Днес щяха да го пуснат. В главата му все пак беше успяла да се намърда една кристално ясна мисъл, която не му даваше покой  - със сигурност щеше да отмъсти на гадните копеленца, които го бяха подредили по този начин. 

Една харпия прелетя с оглушителен писък над главата му. Малко жълтеникаво гоблинче се блъсна в крака му, усмихна му се с криви зъби и подскачайки се насочи към стената. Изчезна в нея. 

Да, и с това трябваше да се справи някак...


(Може би следва продължение...)


Автор: Павел Апостолов

Няма коментари:

Публикуване на коментар