Интернет любов

Мъжките неуспехи в интернет свалките са създали една цяла индустрия, обхващаща видео уроци, цветни презентации, мотивационни курсове, книги, групи  и форуми за подкрепа, секс учители и всякакви видове козметични продукти, чиято единствена цел е да вкара субект от женски пол в леглото на субект от мъжки пол. Милиони мъже се изживяват като интернет пикъп артисти (да, това е реален термин), използвайки заучени фрази и плоски като теракот шеги в опит да се отличат от тълпата.  Накрая се получава като в астрологията: ако даде резултат, значи работи, ако ли пък не – виновни са ретроградният Меркурий, Сатурновата дупка или Урановата яма.

Истината е, че жените са безкрайно непредвидими и нелогични същества и едва ли съществува универсална формула за спечелването им. Освен ако не си красив, богат и известен - по-универсална формула от тази няма. Хубаво е и да не се казваш Валери Божинов. За всички останали,които не са красиви, богати и известни, както и за Валери Божинов, ще споделя собствения си горчив опит в интернет запознанствата.

Да започнем с един всеизвестен факт. Възможно е да си кретен, да се държиш постоянно като кретен и да имаш речниковия запас на кретен, но тя все пак да се влюби в теб. За това, драги господа, е виновна вездесъщата женска интуиция. Която пък се влияе от абсолютно всичко – дали тя е носила късметлийската си гривна, когато се е запознала с теб; колко захарчета те е видяла да си слагаш в кафето; какъв цвят ти е аурата; колко си висок и дали това е щастливо число; вярваш ли в прераждането; коя зодия си, и всичко останало, което я кара да има „предчувствие“. Всеки от вас познава поне една жена, чийто настоящ приятел е абсолютен дебил, докато в същото време е френдзоннала поне две-три сравнително симпатични и мили момчета. Ако попитате Стивън Хокинг защо става така, той по-скоро ще повдигне рамене, ще се прекръсти и ще си плюе в пазвата пред това да ви отговори.

Така е, господа, играете опасна игра с много неизвестни, така че да преминем по същество. Време е да изберете към какъв възрастов диапазон жени ще се насочите. И за това мога да ви дам няколко лоши съвета, чиято степен на полезност ще бъде пренебрежително малка. Да вземем, например, любимата категория видеа на мнозина мъже – тинейджърките. Тинейджърката е едно сладко и наивно същество, на което му се иска да опита от много неща, да се налудува, да допуска грешки. Насреща й пък има огромен брой мъже, които искат да влязат в ролята на грешката. 

Жените от 20 до към 25 вече са се опарвали достатъчно и избират по-внимателно партньора си. Имат дълготрайни връзки или за дълги периоди остават сами и не им пука особено. Е, приисква им се да правят секс, но поставят евентуалния кандидат пред такива тестове, кански мъки и изпитания, че или той сам се отказва, или те забравят, че им се е искало. И дори не виждат нищо нередно в това. Харесва им вниманието, което получават, ловът за тях е по-интересен от наградата. Сайтовете за запознанства са пълни с такива. Ако искате предизвикателство, насочете се към подобни цели. 

След 25-та или 30-та си годишнина жените сякаш изпадат в нещо като миникриза, все едно са български футболен отбор , и отново им се приисква да лудуват. Но осъзнават, че са малко старички за това, имат отговорности и петък вечер по пижама в леглото в компанията на фейсбук, книга или филм с Райън Гослинг звучи доста по-приятно. Под завивките обаче се прокрадва сянката на отчаянието. Тези жени си дават сметка за някой неща, като например лошите си житейски решения. Отказвали са на толкова много свестни мъже, че вече са готови да снижат стандартите си и да се хванат с първия кретен. Или пък в крайна сметка си взимат котка. 

Котката винаги е вариант. 

Всичко това са обобщения и стереотипизирания, но пък те работят като хороскопите – т.е. важат за повечето хора, независимо кога точно са родени.

Следващата стъпка е да решите в какво амплоа ще влезете. Съветът „бъдете себе си“ не важи, когато сваляте жени или кандидатствате за работа. Бъдете най-добрата възможна версия на себе си и преувеличете тук-таме. Ако пък търсите сериозна връзка и се притеснявате, че така никога няма да можете да се разкриете истинската си същност пред нея – не се тревожете. Жените обичат да си мислят, че са променили мъжа до себе си. Проблемът е, че имат способността да си мислят това и в същото време да ви напуснат, защото сте се променил.

Най-добрата роля, в която можете да влезете е тази на неразбран бунтовник. Мразете всички, казвайте, че хората са тъпи, и във всяко второ изречение споделяйте, че еди-какво си не ви кефи. Жените обикновено също са неразбрани, защото няма мъж, който да ги разбира, така че поне ще си бъдете неразбрани заедно. Получавате бонус точки за депресиращи статуси във фейсбук или пък ако поддържате поетична страница. В днешно време всеки може да стане поет, ако слага всичко на нов ред. Например:

Днес срещнах

любовта,

но тя

не ме видя,

ебати.

Ето - не е трудно. Много жени мечтаят да се влюбят в неразбран гений, дори и ако той се облича като клошар, муфти ги за цигари и живее в Люлин с родителите си. 

Да речем, че вие сте добро момче, което е романтично, любезно, уважаващо жените и готово да направи всичко за избраницата си. Имам кофти новина за вас – нарича се естествен отбор. За да достигнете до шанс за размножаване, по-известен като секс, ще трябва да сте гаден. Лошите момчета винаги ще са на мода, но имайте предвид, че границата между „лошо момче“  и „прост селянин“ е изключително тънка. Така че само на един миг можете неусетно да се превърнете от обект на секуални желания в отвратителна гад, която не заслужава да живее. Предполагам, че в споменатия миг някъде се отваря мъничка черна дупка, която освен светлина, поглъща и целия ви дотогавашен чар.

Правете им комплименти. Всяка жена е малко или много самовлюбена и обожава да се чувства специална. Може да носи зелено яке с розов пух и бели кецове, днес да си е направила 33 еднакви селфита с леко издадени устни и наклонила глава на една страна, любимата й книга да е „Петдесет нюанса сиво“, „Любов“ или „Яж, моли се и обичай“, запомнете - тя е специална.

Друго нещо, което можете да използвате, е, че жените си падат по тъпите клишета от типа „Животът е такъв, какъвто си го направиш“ или всичко друго, което звучи сякаш е излязло от книга на Дийпак Чопра. Представете си снимка на красив залез, страшно фотогенично море и два силуета , държащи се за ръце, а над тях надпис: „Във всяка жена спи по една мръсница, просто не всеки мъж умее да я събуди“.  

Едно време членувах в групи от типа „Цитати от книги“, само за да събирам подобни бисери. Членовете на тези групи спадат към три групи:   1. жени, които четат книги; 2. жени, които не четат книги; 3. мъже, на които им се прави секс.

Хората правят пари, казвайки неща, които и без това знаете, но така че тези неща да звучат някак многозначително. А и цитатите, които публикува дадена жена, ви дават отлична възможност да разберете къде точно в трите нива на тъпомера се намира тя. Всичко от рода на „Не съм перфектна, но съм истинска“, „Само Бог може да ме съди“ и „Мога да простя, но никога няма да забравя“ я поставя в най-горното трето ниво.  Ако искате сериозна връзка и не са ви удряли многократно с тухла по главата, по-добре се пазете от подобни жени. Използването на цитати на Буковски извън контекста, които биха го накарали да се върти в гроба, автоматично е второ ниво. Както и всичко на Паулу Коелю, Хорхе Букай, Стефани Майър, Е.Л. Джеймс, Ошо, Петър Дънов, Майка Тереза, Гала от „На кафе“ или анонимен автор на фона на планина, гора или мандра. Всичко останало, което звучи поне малко приемливо, спада към първо ниво, където са и снимките на манджи и котенца.

Общо взето, ако ще сваляте жена в интернет, ще трябва да й докажете, че сте различен, дори и да не сте. Напрегнете си ума и използвайте сложни съставни изречения. Четете, имайте разнообразни интереси или поне се преструвайте, че имате разнообразни интереси. Шегувайте се, особено пък със себе си – самоиронията е рядко качество. Думите могат да бъдат обаятелни, ако се използват правилно. Начетените мъже са привлекателни и интересни, а и на тях най-лесно им прощават другите недостатъци.

Хубаво е да следвате някакви елементарни правила в интернет общуването. Започнете с „привет“ вместо със „zdr kp“. Задавайте нестандартни въпроси, интересувайте се от целите и мечтите й, бъдете мистериозен и, разбира се, лъжете. Но поне да е в някакви разумни граници, защото наследник на огромно богатство едва ли ще тръгне да сваля жени посредством фейсбук чатове. Не влизайте в ролята на онези симпатични нигерийски принцове, които ни спамят мейлите с обещания за несметни богатства.

В интернет можете да попаднете на всякакви жени: луди (в добрия смисъл на думата), с които никога няма да скучаете; луди (в лошия смисъл на думата), които ще се надявате никога повече да не срещате; безнадеждни  оптимистки, които вярват, че животът е прекрасен и трябва да се наслаждаваме на всеки миг преди да умрем ; депресирани реалистки, които нямат търпение всички да умрем;  снобарки, чалгарки, природолюбителки, нърдки, артистки,  читанки... в редки случаи всичко това накуп.

И ако трябва да бъда съвсем честен - може би не трябва да ме слушате. Все пак имам само една успешна свалка в интернет и то след като бях игнориран няколко месеца от същото момиче. В първия ни чат тя спря да отговаря, защото заспа. Предполагам, че вълнението от контактуването с мен й дойде в повече. После дори  ми върза тенекия. Ама аз не страдам от излишно достойнство, така че не се отказах. Даже й пратих сладък колаж на щастливи двойки с надпис: „Това можеше да сме ние, но ти не ме харесваш“, на който тя отговаря със „Seen”.

В крайна сметка, съвсем изненадващо за самия мен, я спечелих. И то след като на първата ни среща я напих, тя ме удари с лакът в носа, докато танцувахме, после получи паник атака, а накрая ме изпрати до нас и си взе такси почти пред входа ми. Важното е, че се влюбих. Тя също. И така повече от година.

Мъжете трудно разчитаме знаци и винаги се съмняваме, че дадена жена си пада по нас. Обикновено тези съмнения се разсейват едва когато езикът й се озове в устата ни. Не чакайте дотогава. Ако мислите, че сте открили правилната жена, то тя заслужава да бъдете смел.

В общи линии това е. Дерзайте! 

А вие, мили дами, дайте шанс на онова симпатично момче, което възприемате само като приятел. Нищо, че е от грешната зодия.

Автор: Павел Апостолов

Рецепти за любов

Емпирично доказано е, че едни от най-големите открития се случват тогава, когато човек е най-отчаян. Именно в такива моменти ние сме готови на какви ли не нелогични и нерационални действия, които водят до крайно неподозирани резултати. Общо взето, отчаянието смазва зъбните колелца на цивилизацията. 

Та в един хубав летен ден, вероятно петък, възрастна жена реши да ми прегради пътя и да ме спре, все едно е защитник от Висшата лига, защото беше разчела отчаянието, изписано по лицето ми. След това с добре оттренирани движения ми набута тънка книжка в ръцете с думите: „Струва ми се, че имаш нужда от това“. На корицата с крив готически шрифт беше изписано  „Шест безотказни рецепти за любов от Агнес и Терънс Гътър“. Все още недочел заглавието на книжката, тя вече изпъваше ръка, проронвайки съвсем отчетливо две тайнствени думи: „Пет лева!“. Възпитали са ме да не споря с възрастни жени, така че й подадох банкнотата. Все пак има и по-глупави неща, за които да си похарчиш петолевката, сред които са закупуването на билет за държавната лотария, кутия цигари или три билета за градския транспорт. 

Започнах да разлиствам скромния брой странички, изрисувани с картинки на растения, бурени, животни и хора, които са ту замислени, сякаш са на прага да открият тайната на вечния живот, ту усмихнати, все едно в процеса на откриването й са взели някакви медикаменти. Когато понечих да попитам старицата дали рецептите вътре действат, тя беше изчезнала като желанието ми за работа в петък следобед. Ефектът наистина щеше да е зловещ, ако не я бях мярнал да се тътри спокойно в далечината, търсейки следващата си платежоспособна наивна жертва.

Повдигнах рамене и се прибрах вкъщи. За тази спонтанна и наглед глупава покупка спомогна фактът, че съм изключителен карък в любовта. Неколкократно съм бил отритван, отхвърлян и стъпкван, провъзгласявали са ме за владетел на френдзоната и за император на мъжете, които си седят вкъщи и тихичко се самосъжаляват, а единствените жени, които все пак са ме харесвали, в крайна сметка неизменно са се оказвали невменяеми или поне умопомрачени. Бих могъл да изградя кариера, участвайки в тъпи филми на ужасите в ролята на примамката за серийния убиец.

Взех книгата и започнах да я разглеждам. На първата страница имаше съобщение от авторите, които съветваха читателите да изпълнят дословно посочените рецепти и да се отнасят сериозно към тях, защото с любовта шега не бива. Описваше се как книгата се разпространява от т.нар. „агенти“, което ми напомняше на бизнес модела на някои козметични компании. Накрая с дребен шрифт се споменаваше, че авторите не носят отговорност при физически наранявания, емоционални травми, психически отклонения, смърт и други инциденти, в случай че читателят не е следвал плътно инструкциите. 

Ето какво беше и съдържанието на рецептите:

Рецепта №1

В 200 милилитра вода добавете жабешко бутче, яйце от пъдпъдък, тестиси на тибетски як на прах, 2 пипала на средно голям октопод, 1 малка змиорка, 100 грама гъби Agaricus, 1 супена лъжица ванилия, 2-3 листенца джинджифил, лимон на вкус.

Пасирайте съставките, докато получите хомогенна смес. По желание може да добавите канела или крило от прилеп.

Бележка под линия: Обектът на желанията Ви трябва да изпие горепосочената смес. Как точно ще стане това зависи от Вас. Съветваме ви да не прибягвате до насилие. Ефектът трае 30 дни, след което обектът трябва да изпие още една доза от този еликсир на любовта. А това как ще стане, след като вече сте го прекарали веднъж, е пълна мистерия.

Рецепта №2

Стрийте сушени гъби Marasmius oreades на прах. Добавете лимонов сок на вкус и изпийте.

След не повече от 10 минути ще добиете способността да виждате малки купидончета, кръжащи из небето. Възможно е да ви се привиждат и други неща, но нашият съвет е да не им обръщате внимание. Хванете си едно купидонче и го накарайте да прониже със стрелите си обекта на вашата любов.

Бележка под линия: Купидоните са подла раса и рядко са напълно отзивчиви. Много вероятно е да прострелят друг човек, а не посочената цел, което би довело до известни усложнения. Предупреждаваме, че в такива случаи „Шест безотказни рецепти от Агнес и Терънс Гътър“ няма да ви послужи пред съда.

Рецепта №3

Намерете и убийте дракон. Наше проучване сочи, че „убиец на дракони“ е най-сексапилното поприще за противоположния пол.

Бележка под линия: Откриването на дракони е трудна задача, което само показва, че много хора са послушали съвета ни.

Рецепта №4

Открийте Свещения граал. По този начин със сигурност ще станете неустоим в очите на по-религиозно настроените ви бъдещи половинки.

Бележка под линия: Неустоимостта за противоположния пол е приятна добавка към вечната младост и безграничното щастие, които носи откриването на Граала. А ще имате и хубава история за разказване на маса.

Рецепта №5

Специално за мъжете - намерете легендарен и недостижим връх, на който расте черна роза, заради която са загинали десетки мъже. Доберете се до нея, убийте чудовищата, които я пазят, гледайте да не умрете, откъснете я и я поднесете на любимата си. 

Бележка под линия: Ако и тогава тя не се влюби във Вас, значи просто е кучка. 

Рецепта №6

Когато нищо друго не подейства, кажете й, че я обичате. Ако сте жена – кажете му, че го обичате. Или пък кажете й, че я обичате (не страдаме от предразсъдъци).

Бонус рецепта за големи цици

Всяка вечер позволете на някой мъж да ви мачка гърдите, докато повтаря „Цици, пораснете!“. 

Бележка под линия: Може и да не подейства, но поне ще ощастливите някого.

На последната страница с големи букви вместо епилог беше написано: „Макар да е чудодейна, тази книга не може да Ви предпази от лоши житейски решения!“.

Вероятно, подобно на мен, бихте подходите недоверчиво към тези рецепти. Разбирам ви. Но трябва да ви кажа, че всичко това се случи преди повече от година, а оттогава си имам приятелка и съм много щастлив. Може да видите снимката й на специално място у нас, непосредствено до сандъчето с тестиси на тибетски як на прах, сушените гъби, листенцата от роза и странната дървена чаша.

Автор: Павел Апостолов

За няколко лайка повече

Мнозина вярваха, че в близкото бъдеще ще се появи нова глобална валута. Малцина от тях предполагаха, че тази валута ще бъде красотата.

Винсънт не харесваше този свят. Навярно защото собствената му красота се криеше някъде из 120-те му килограма месо, кости и органи, и хич не искаше да се покаже. Когато в небесната работилница са раздавали от най-хубавите телесни части, той вероятно е стоял отстрани и е нагъвал сладолед, капещ по двойната му брадичка. Като малък беше стигнал до извода, че този, който го е създал, е използвал остатъците от най-непотребните чарколяци, свършил е работата набързо, защото е наближавала обедната му почивка, и е излязъл да пуши цигара.

Когато си 120 килограма, може да изглеждаш добре, ако си висок и мускулест, но Винсънт не беше. Все пак непосилната жестокост на битието го беше научила на няколко трика, които отвличаха вниманието на околните от факта, че той всъщност е нисък шишко, който дори и в компютърна игра би изпитал дискомфорт да изкачва стълби.

Трик номер едно: прикривай колкото се може по-голяма част от лицето си. Това означаваше да носи големи тъмни очила, шапка с козирка и чат-пат  по някоя и друга хирургическа маска. Мислеше си, че по-този начин е загадъчен, но по-скоро приличаше на човек, който е имал неуспешно прослушване за злодей в хорър филм. 

Трик номер две: носи колкото се може повече крещящо нелепи аксесоари, които да отклонят вниманието от останалата част от тялото ти. Така Винсънт несъзнателно се превърна в един от най-ревностните последователи на  поп културния феномен „ултрахип“, в който залепяш по дрехите си всевъзможни боклуци като капачки от шишета, обелки от банани или снимки на бивши президенти. Към тях вървяха гривни от арматурно желязо и пръстени от рибени кости.

Трик номер три: обличай се в черно. „Черното те прави по-слаб“ беше фразата, изричана най-често от майка му, наред с: „Ти кога ще си намериш приятелка?“ , „Синът на съседката се ожени и има внуци. Ами ти?!“ и естествено „Гладен ли си???“.

Винсънт обаче не беше обикновен човек. И то не само защото можеше да изяде десет хот-дога за 3 минути и 22 секунди. Смяташе се за най-добрия частен детектив в света. Мнение, споделяно само от него и от майка му. Детективските му методи се основаваха на принципа на всеобщата взаимосвързаност. Тоест пеперуда размахва крила някъде в Северна Америка и след два дни акциите на „Самсунг“ се понижават с няколко пункта. Общо взето, това беше логически принцип, към който се придържа всяка средностатистическа жена по света.

Винсънт имаше нов случай. Миа Уолъс - една от най-големите звезди в социалните мрежи, беше внезапно починала , вследствие на сърце, което е спряло да бие, както с отличен професионализъм беше установил патологът. За всичко това навярно беше спомогнало изпразненото от съдържание шишенце с антидепресанти, намерено до тялото й. Преди да спре да диша, а вероятно и дълго след това, Миа се радваше на огромна популярност – снимките й събираха по над сто хиляди лайка, канеха я на всякакви хайлайф събития и всяко заведение плащаше луди пари за честта тя да се тагне от него. 

Лайковете те правеха звезда – те значеха отстъпки в магазини, частни партита, фотосесии, подаръци от обожатели, медийно внимание. Красотата в пакет с младостта се осребряваха по всякакъв начин, а хората бяха готови на разнообразни, да ги наречем „компромиси“, за да получат още малко от новата валута и от одобрението на другите. Мъже и жени се излагаха на показ и продаваха, а глобалната мрежа беше тяхната сергия.

Причината Миа да отнеме живота си оставаше забулена в тайна, все едно е индийска булка в уреден брак. По-голямата мистерия обаче беше фактът, че до този момент никой не беше открил телефона й. В опит да рареши случая, Винсънт се насочи към последния клуб, от който тя се беше отбелязала. 

Клубът беше използвал смъртта на Миа и фасадата му се озаряваше весело от огромен неонов надпис: „Последният клуб, от който Миа Уолъс се тагна“. Разбира се, фейсконтролът беше сериозен и вътре се допускаха само отбрани персони. Жените влизаха, ако покрият три критерия - красота, предизвикателно облекло, което да показва колкото се може повече от тази красота, и поне по 2000 лайка на последните им снимки. За мъжете критериите бяха занижени – пари, приемлив външен вид и едва 500 лайка. 

Винсънт беше подготвен за случая. Налудничавото му облекло му позволяваше да се преструва на моден дизайн, фотограф или режисьор с генерализирано тревожно разстройство, а един познат хакер и няколкостотин фейк профила се бяха погрижили за лайковете.

Охраната го допусна да влезе след трисекунден размисъл, който за човек, съвместяващ длъжностите охрана  и бияч в клуб, беше цяла вечност. Вътре се намери сред още по-странно облечени хора, твърде силна музика и бясно примигващи светлини, които биха отключили нови неподозирани форми на епилепсия у редовния посетител. Успя да си пробие път през десетките индивиди, които в този момент си правеха селфита, няколкото компании, застанали в нелепи пози за групови снимки, и останалата част от забили глави в телефоните си, тагващи се или пишещи „уникална си“ под снимки в нета купонджии.

Винсънт презираше всички тях. Те не подозираха какви късметлии са да се родят нормални и здрави, да разполагат с покрив над главите си, родители, които по някаква причина ги обичаха, и достатъчно пари, за да поддържат този стандарт на живот. Цялата информация в света беше на няколко клика разстояние, животът им беше предоставил условията да извършат нещо велико, за което са нужни само мъничко талант, трудолюбие и упоритост, но те не се възползваха. Вълнуваха ги единствено външният вид и лайковете. Спомни си за онзи лабораторен експеримент, в който за голяма група мишки се създава същински рай, само за да се наблюдава как те постепенно се самоунищожават. Явно краят не беше далече.

Докато гледаше как животът на тези хора бавно се изцежда между пръстите на фалша, безпогрешният детективски нюх на Винсънт му подсказа, че ВИП купонът се случва някъде другаде. Свали тъмните си очила и огледа за небрежно подпрял се на стена мускулест мъж, който обикновено беше универсалният знак за вход към ВИП парти. Намери го, а зад него фиксира и тясно стълбище, водещо към своеобразната Валхала. 

Изчака две приятно едрогърди блондинки да отвлекат вниманието на пазача и се шмугна незабелязано зад гърба му, въпреки съпротивлението на собствените мугабарити. За негово щастие, в този момент пазачът не би му обърнал внимание, дори и Винсънт да беше дошъл директно от Дивия Запад върху расовия си жребец.  

Най-добрият детектив в света се изправи срещу най-стария си враг – стълбите. След обилно потене и силно пуфтене той се пребори с него, за да открие, че пътят му е преграден от завеса. Разтвори я и от другата страна го лъхна потискащата атмосфера на университет по време на сесия. Пред него се разкриваше тесен коридор, а от двете му страни се нижеха редици от затворени червени врати. Пробва първата вдясно от него. Зад нея се разстилаше интериорът на малка стаичка. В приглушената светлина Винсънт различи огромно легло, което запълваше по-голямата част от пространството, както и два кокетни метални пилона. Не беше нужно да е феноменален детектив, за да се досети за приложението на всичко това.

Подозираше, че и зад останалите врати се крие подобна гледка. Тук поне беше спокойно и нямаше никого, което му позволи да поразсъждава за секунда като един истински професионалист, облегнат на метален пилон. Трябваше да предприеме друг подход. Запита се: „Ако бях телефон, къде бих искал да отида?“ и се насочи към края на коридора, където традицията повеляваше да се намира тоалетната. Нахълта в нея. 

Помещението беше изненадващо чисто и просторно. Ако телефонът беше тук, вероятно някой вече щеше да го е открил, но шестото му чувство се появи изведнъж, миришещо на бъчва, хвана го за смешната риза и му кресна в лицето да се огледа наоколо. Вгледа се в огледалото, откъдето надзърташе екстравагантно облеченото му пухкаво тяло. Вгледа се още веднъж, по-внимателно. Пресегна се. Огледалото беше издадено няколко сантиметра от стената и от другата страна ръката му успя да напипа тъничък телефон, залепен с дъвка. Очаквано батерията му беше паднала, но Винсънт имаше в себе си преносима. Свърза го към нея и изчака няколко неловки секунди, докато екранът светне. Имаше парола. Пробва наслуки с “onlygodcanjudgeme” и телефонът се отключи. На екрана се показа кратко текстово съобщение, което гласеше:

„Миличка, постави си по-високи цели. Преследвай по-големи мечти. Ти си млада и хубава, но това не е вечно и скоро хората ще те забравят. Не си специална!“ .

Под него се намираше и неизпратеният от Миа отговор: „Ще направя така, че хората да ме помнят дълго!“

За съжаление, това обясняваше всичко. Самоубийство в търсене на внимание и слава. Какво разочарование...

Винсънт се огледа отново, сложи шапката и очилата си и се сля с множеството, изпълнило клуба.

Автор: Павел Апостолов

Последният човек на Луната

Отвори очи. Над до болка познатата стая се стелеше тягостен мрак, чиито пипала бяха отблъсквани най-безпардонно от спорадичните примигвания на екраните в командния пулт. Отне му няколко секунди да се разсъни напълно и още минутка, за да проумее къде е и в какво безнадеждно положение е. Намираше този кратък миг на осъзнаване за демотивиращо отрезвяващ и крайно депресиращ.

От гърлото му се изтръгна въздишка и той по навик поздрави Ди, който му отвърна с „I will survive“ от колонките над леглото му. Ди беше компютърът в лунната база, който имаше за цел да направи бързо стопяващия се остатък от живота му колкото се може по-приятен. Трябваше да му се признае, че за изкуствен интелект успяваше да подбере музикалното оформление сравнително кадърно. 

Изми лицето си, преоблече се и си направи кафе с последната му останала капсула, както тъжно установи. Докато отпиваше от горещата течност с аромат на нещо, изхвръкнало от задните части на хипоптам, погледна през люка навън към някогашния си дом. В последните 187 дни пред очите му се разстилаше една и съща гледка – планетата Земя обвита от гъст облак прах, под който навярно нищо не беше оцеляло. Освен може би Чък Норис.

Роджър ДеМаркос: на 32 години, роден в Албакърки, американец, с родители мексиканка и панамец, астронавт по призвание и професия. Преди точно 200 дни ДеМаркос се беше приземил на Луната, изпълнявайки рутинната мисия да вземе проби от няколко кратера, да извърши няколко полеви изследвания, да полива едно растение и да поддържа лунната база Алфа-3. Мисия, която трябваше да продължи само две седмици.

Растението беше лимоново дръвче, намиращо се под два светодиода, с които умните глави от НАСА смятаха, че могат да заменят слънцето. За негово учудване, то все още беше живо... за разлика от умните глави от НАСА. Имаше си собствена стая и Роджър всяка сутрин извървяваше осемнайсетте метра от леглото си до него, за да го погледа и да си поговори с него. Даде му и име, естествено. Казваше се Леми и беше най-големият му извор на мотивация да не си пререже вените или да не излезе на една последна освежаваща разходка без скафандър из лунния пейзаж.

И днес се опита да установи контакт със Земята, но в отговор не получи нищо освен минорна тишина. Последното съобщение, което му бяха изпратили преди 187 дни гласеше: „Катастрофа! Умираме! Не се връщай!“. 

Накара Ди да изчисли шанса да има и други оцелели на Земята, но компютърът и този път изплю „Не разполагам с достатъчно данни!“. Припасите му бяха привършили преди седмица. Обсъди ситуацията с Леми и след кратка препирня двамата достигнаха до извода, че не им се умира на Луната. Къде-къде по-хубаво щеше да е да умрат на собствената си планета.

Беше изнемощял, халюцинираше непрестанно, а и от известно време лимоновото дръвче твърдеше, че полудява. Но макар и луд, вече беше целеустремен. Нахлузи скафандъра, сбогува се с Ди, взе си растението в ръце и се качи на малкия кораб, с който беше акостирал на Луната.

Космическата тишина се беше просмукала и в кабината за управление. Никога нямаше да свикне с нея. Пусна си „You give love a bad name“ и запали двигателите. Корабът плавно се отдели от лунната повърхност.  

На радара в лунната база корабът на ДеМаркос представляваше една точка, която бавно се отдалечаваше, сякаш с балетна стъпка. Преди да се изгуби напълно от обсега му, се появи втора точка. 

Движеше се в същата посока.

Автор: Павел Апостолов

Две минути

Две минути. Толкова отнема да разбереш какво ще се случи с живота ти. Ако пожелаеш...

Мониторът беше единственото нещо, което хвърляше светли отблясъци в стаята. Наближаваше полунощ. Тя се загледа в лавиците с книги, в снимките от миналото, във всички онези неща, които й навяваха някакъв спомен. Погледът й се спря на „Пътеводител на галактическия стопаджия“, притиснат от учебник по журналистика и „Към себе си“ на Марк Аврелий. Някой ден щеше да въведе ред в тази библиотека. Беше си го казвала стотици пъти. 

Неусетно я обзе онази меланхолия, която те кара да се потопиш в сладката омая на спомените. В онези весели или пък тъжни моменти, които я бяха изградили като личност и които се бяха превърнали в съставни части на характера й. От рафтовете надничаха снимки от рождени дни, от екскурзии и от дипломиране, билети от представления, автографи от идоли... На специално място бяха отделени подаръци от близки хора – кутийка за бижута, съдържаща десетки обеци, керамични фигурки на прасенце, на котка и на нещо, което вероятно трябваше да е феникс, две преспапиета, празна ваза, дървен часовник и един зле скалъпен хартиен лебед, леко пожълтял по краищата. Всичко това беше неразделна част от нея.

И то щеше да изгуби смисъл, ако отвореше онзи имейл.

Работата като журналист я задължаваше да бъде в час с актуалните събития. Приятелите и познатите й пък бяха приели за свой най-върховен дълг, вероятно скрепен с кръвна клетва в тайно подземие по пълнолуние, да я осведомяват за всяка по-интересна случка от битието им. Независимо дали ставаше дума за това как обирите в квартала им са зачестили, увеличавайки главоломно броя си от един на два годишно, или това, че кучето на съседите ги гледа странно и навярно чете мислите им. Те, разбира се, не изневериха на тази традиция и за няколко минути я връхлетя познатата лавина от умерено грамотни съобщения. Странното беше, че всички те я питаха дали си е проверила пощата. Така започна всичко. 

Беше на мнение, че само две неща могат да променят целия свят из основи – военен конфликт или идея. Но на 6 юни 2039 година се случи нещо съвсем различно. В един и същи момент всички хора по света получиха важен имейл. 

Оттогава минаха два дни, но все още липсваше логично обяснение за Събитието. Кам отвори пощата си и там намери онова прословуто съобщение, което би могло да преобърне живота й. Подателят беше неизвестен. Милиарди хора бяха получили подобно. Отвореше ли тази своеобразна кутия на Пандора, на екрана щеше да се прожектира двуминутно клипче. Сто и двадесет секунди, в които щяха да се редят кадри от бъдещия й живот – всички онези ценни моменти, които мозъкът й би избрал да запази завинаги. 

Романтични мигове, триумфи, падения, радост, скръб – по думите на приятелите й имаше от всичко. След края им клипът изчезваше. Никой не беше открил начин да бъде записан или възпроизведен повторно. Никой не знаеше кой е направил тези клипове и защо ги е изпратил.

За няколко часа целият свят се промени. Създадоха се форуми, в които мъже и жени издирваха половинките си, които бяха съзряли в собствените си клипове. Други решаваха най-после да направят онази дълго отлагана екскурзия или да се впуснат сляпо в преследване на мечтите си. Започнаха да се появяват първите доказателства, че „предсказанията“ са верни. Не закъсняха и първите опити да се промени видяното. Социалните мрежи бушуваха. Хората не се интересуваха от нищо друго. 

Напълно естествено, повечето от тях решиха, че това е Божие послание. Нямаше значение в кой бог точно вярваха. Всичко това беше като мана небесна за религиозните фундаменталисти, които получиха така жадуваното средство за манипулация на масите. Когато не можеш да си обясниш нещо, приписваш му божествено начало. Един от малкото принципи, които хората спазваха хилядолетия наред. 

Кам беше атеист и предпочиташе да си остане такава. Но не можеше да не се запита дали животът ни наистина е предопределен или някой си правеше твърде жестока шега. Глождеше я любопитство, но и се разкъсваше от съмнения. Струваше ли си? Нали точно това е в основата на съществуването – да не знаеш какво ще се случи. Защо трябва да се лишава от насладата на неизвестното? От друга страна, възможността да надзърне в бъдещето беше твърде привлекателна. Всеки на нейно място би се възползвал.

След като получиха този необикновен подарък, само едно нещо пречеше на хората да се почувстват наистина всесилни – в тези две минути все още никой не беше видял как ще умре. Смъртта явно не можеше да бъде контролирана. 

Хладен повей проникна през полуотворения прозорец, размести бележките на бюрото и прекъсна мислите й. Настъпи полунощ. Нямаше защо да отлага повече.

Показалецът на мишката стоеше върху имейла с неизвестен получател. 

Натисна „Изтрий“.

Автор: Павел Апостолов