Последният човек на Луната

Отвори очи. Над до болка познатата стая се стелеше тягостен мрак, чиито пипала бяха отблъсквани най-безпардонно от спорадичните примигвания на екраните в командния пулт. Отне му няколко секунди да се разсъни напълно и още минутка, за да проумее къде е и в какво безнадеждно положение е. Намираше този кратък миг на осъзнаване за демотивиращо отрезвяващ и крайно депресиращ.

От гърлото му се изтръгна въздишка и той по навик поздрави Ди, който му отвърна с „I will survive“ от колонките над леглото му. Ди беше компютърът в лунната база, който имаше за цел да направи бързо стопяващия се остатък от живота му колкото се може по-приятен. Трябваше да му се признае, че за изкуствен интелект успяваше да подбере музикалното оформление сравнително кадърно. 

Изми лицето си, преоблече се и си направи кафе с последната му останала капсула, както тъжно установи. Докато отпиваше от горещата течност с аромат на нещо, изхвръкнало от задните части на хипоптам, погледна през люка навън към някогашния си дом. В последните 187 дни пред очите му се разстилаше една и съща гледка – планетата Земя обвита от гъст облак прах, под който навярно нищо не беше оцеляло. Освен може би Чък Норис.

Роджър ДеМаркос: на 32 години, роден в Албакърки, американец, с родители мексиканка и панамец, астронавт по призвание и професия. Преди точно 200 дни ДеМаркос се беше приземил на Луната, изпълнявайки рутинната мисия да вземе проби от няколко кратера, да извърши няколко полеви изследвания, да полива едно растение и да поддържа лунната база Алфа-3. Мисия, която трябваше да продължи само две седмици.

Растението беше лимоново дръвче, намиращо се под два светодиода, с които умните глави от НАСА смятаха, че могат да заменят слънцето. За негово учудване, то все още беше живо... за разлика от умните глави от НАСА. Имаше си собствена стая и Роджър всяка сутрин извървяваше осемнайсетте метра от леглото си до него, за да го погледа и да си поговори с него. Даде му и име, естествено. Казваше се Леми и беше най-големият му извор на мотивация да не си пререже вените или да не излезе на една последна освежаваща разходка без скафандър из лунния пейзаж.

И днес се опита да установи контакт със Земята, но в отговор не получи нищо освен минорна тишина. Последното съобщение, което му бяха изпратили преди 187 дни гласеше: „Катастрофа! Умираме! Не се връщай!“. 

Накара Ди да изчисли шанса да има и други оцелели на Земята, но компютърът и този път изплю „Не разполагам с достатъчно данни!“. Припасите му бяха привършили преди седмица. Обсъди ситуацията с Леми и след кратка препирня двамата достигнаха до извода, че не им се умира на Луната. Къде-къде по-хубаво щеше да е да умрат на собствената си планета.

Беше изнемощял, халюцинираше непрестанно, а и от известно време лимоновото дръвче твърдеше, че полудява. Но макар и луд, вече беше целеустремен. Нахлузи скафандъра, сбогува се с Ди, взе си растението в ръце и се качи на малкия кораб, с който беше акостирал на Луната.

Космическата тишина се беше просмукала и в кабината за управление. Никога нямаше да свикне с нея. Пусна си „You give love a bad name“ и запали двигателите. Корабът плавно се отдели от лунната повърхност.  

На радара в лунната база корабът на ДеМаркос представляваше една точка, която бавно се отдалечаваше, сякаш с балетна стъпка. Преди да се изгуби напълно от обсега му, се появи втора точка. 

Движеше се в същата посока.

Автор: Павел Апостолов