вторник, 19 май 2015 г.

Джак „Лудия“ Чърчил




Изисква се особено състояние на духа, за да слезеш на вражеския бряг под канонадата от куршуми, въоръжен само с лък и меч, но за полковник Джак Чърчил това е било нещо като ежедневие.

Представете си, че сте новобранец на Западния фронт и командирът на отряда ви идва до вас и ви казва: „Приятел, би ли подържал този лък за минутка - отивам да отсека главите на няколко шваби.“ И докато гледате с недоумение средновековното оръжие, оставено в ръцете ви, този човек се втурва със стоманения си меч към противниковия лагер. Поне за мен тази сценка би имала умерено травмиращи последствия...

Как точно Джак Чърчил се е превърнал в легенда си е доста интересна история. Роден е през 1906 г. в Шри Ланка в семейство на англичани, прекарва детството си в Хонг Конг, учи в университета на остров Ман, служи като военен в Мианмар, след което напуска армията и работи като редактор на вестник в Кения. В един от по-скучните периоди от живота си дори е модел. Междувременно се научава да свири на шотландска гайда, въпреки че е толкова шотландец, колкото и Шака Зулу. 

Ей така, между другото, Джак Чърчил представлява Великобритания на Световното първенство по стрелба с лък. И тъй като вероятно е сметнал, че ежедневието му е твърде еднообразно, решава отново да се запише в армията и да вземе участие във Втората световна война. Акостира на бреговете на Франция, точно когато Хитлер решава да нанесе решителен удар. Това обаче хич не трогва Джак Чърчил и той ръководи партизански отряди, които да вършат поразии из немските позиции. 

Джак се оказва традиционалист в някакъв извратен смисъл на думата и влиза в бой, въоръжен единствено с лък, стрели и шотландски меч. Запитан от колега офицер защо, по дяволите, си носи шибания меч в битка, той отговаря хладнокръвно, че офицер, който отива на война без меч, не е облечен подходящо за целта... Някъде тук, предполагам, тогавашният майор Чърчил получава и заслужения си прякор „Лудия“. 

Началото на престоя на Джак във Франция е сравнително спокоен – прострелян е в шията, бие се в Дюнкерк и печели медал за храброст, спасявайки друг офицер, попаднал в засада. Остава в летописите като единственият британски войник през Втората световна война, убил враг посредством лък. Що па не!?

След Дюнкерк отново го наляга скуката и решава да се запише като доброволец при Британските командоси. Идеята да продължи да рита немски задници доста му допада. Всъщност, Джак е толкова развълнуван от новата си роля, че когато при нападение скача от лодката, той вдига меча над главата си и крещи с пълно гърло „Кооомааандооо!“. Нищо, че примерно го обстрелват в този момент... Между другото, носел си е и гайдата.

Според историците „Лудия“ Джак е ръководел един от най-успешните отряди от командоси. Към впечатляващата статистика на тази бойна група голям принос има фактът, че Чърчил успява сам да обезоръжи и вземе в плен немски отряд от 42 души, въоръжен само с... да познахте, проклетия си шотландски меч. За целта е минавал от пост на пост, успявайки в личен разговор да убеди всеки един от швабите да се предаде. Заплашително изглеждащото средновековно оръжие в ръцете му вероятно е помогнало.

Докато се бие в Югославия, Джак Чърчил е заловен и изпратен в концентрационен лагер, от който напълно очаквано бяга. Заловен е отново и е хвърлен в затвор в Австрия. Разбира се, успява да избяга и от там, след което прекосява Алпите, докато не попада на съюзнически сили. Нищо работа!

Чърчил изявява желание да се бие и срещу японците, но скоро атомните бомби са пуснати и войната приключва. Окичен вече с един куп медали, той отново навлиза в дълбоките преспи на отегчението. В следващите години Джак става парашутист, сражава се в Палестина и работи като военен инструктор в Австралия. А да, занимава се и със сърфинг.

Най-вероятно Холивуд не е направил филм за Джак Чърчил, само защото е британец. Лудият полковник води дълъг и изпълнен с приключения живот, като напуска този свят на 89-годишна възраст. 

Джак Чърчил е човек, на когото Смъртта се е усмихвала многократно, и който винаги й е отвръщал с усмивка, придружена с песен на шотландска гайда.

неделя, 10 май 2015 г.

Тери Фокс и Маратонът на надеждата




В ранното пролетно утро природата бавно се събужда. Насекоми и малки животинки се измъкват от скривалищата си и се отърсват от сутрешната роса. Някъде изпърхва колибри, другаде се чува сойка, далече потропва кълвач, рис дебне все още нищо неподозираща плячка. Цветя, дървета, насекоми, птици и още безброй животни започват новия ден с надеждата, че той няма да се окаже последния им. Трудно е човек да не се възхити на целия този процес и на волята за живот на всяко едно от тези същества. Но някъде там наблизо се случва нещо още по-възхитително.

Междущатския канадски първокласен път изглежда напълно спокоен. Не се виждат никакви коли. Изведнъж от далечината бавно се приближават два обекта. При по-внимателно вглеждане се оказва, че един миниван бавно пъпли по равната настилка, следейки плътно необикновена фигура пред себе си. Тя се движи странно, но непримиримо напред. Вали дъжд, който постепенно се засилва, но това по никакъв начин не отказва бавно тичащия пред колата мъж. Походката му е нестройна, с леки подскоци, когато ходилото на десния му крак трябва да опре в земята. Този човек бяга сам, но скоро към него ще бъдат вперени милиони погледи.

Годината е 1980-та, името на 22-годишния канадски атлет е Тери Фокс и в този ден той ще измине 42 195 метра – дължината на един маратон. На пръв поглед нищо кой знае какво – в някои части на Африка това разстояние го изминават още преди да се разсънят напълно. При Тери Фокс обаче има една важна особеност. Той тича с протеза, тъй като десният му крак е ампутиран малко над коляното заради рак на костите. По лицето му се чете, че начинанието му е мъчително, но физическите сили и волята твърдо отказват да го напуснат. Утре го очаква същото, както и вдругиден... 

Тери е едва на 18 години, когато му откриват болестта. До този момент той е брилянтен спортист и носител на множество награди. За да спасят живота му, лекарите решават да ампутират крака му. Няма как да не изпиташ страх от подобно нещо. Ужасяващ, сковаващ, неописуем страх. Това преобръща животи и предизвиква хиляди неназовани емоции. Тери обаче е необикновен човек. Няколко седмици след операцията той се присъединява към местен баскетболен тим с инвалидни колички и впоследствие печели три национални шампионата.

На 12 април 1980 година Тери Фокс стартира Маратона на надеждата, при който той ще се опита да прекоси Канада по ширина. Канада, между другото, е нещо огромно, което заема площ от близо 10 милиона квадратни километра. Целта му е да привлече общественото внимание и средства за борба с рака. Всеки следващ ден Тери ще пробяга дължината на един маратон. Ще го спират хора, за да си поговорят. Ще го изпращат с аплодисменти и сълзи в очите. В рамките на няколко седмици Тери Фокс ще се превърне във вдъхновител и обединител на една цяла нация.

"... докато преминавах през 16-месечната физически и емоционално изтощителна химиотерапия, бях грубо събуден от чувствата, които властваха в раковата клиника. Имаше лица със смели усмивки, имаше и такива, които се бяха отказали да се усмихват. Имаше изпълнено с надежда отричане, имаше и отчаяние. Моят поход не би могъл да бъде егоистичен. Не мога да си тръгна, знаейки, че тези лица и чувства все още съществуват. Цялото това страдание трябва да спре някъде... Решен съм да достигна до лимита на силите си за тази кауза."

Скоро медийната машина са задвижва и превръща младия атлет в знаменитост. Започват да валят дарения. Следват срещи с различни спортни величия, както и с министър-председателя на Канада. Най-вдъхновяваща за самия Тери обаче си остава срещата му с десетгодишния Грег, страдащ от същата болест като него. Снимката на двамата може да разтопи и най-коравото сърце. В онзи момент Фокс не се чувства добре и е на ръба на изтощението, но малчуганът му дава така нужните сили да продължи маратона. 

Маратонът на надеждата трае 143 дни, само в 4 от които Тери си взима почивка. Той пробягва 5373 километра, горе-долу разстоянието от София до Непал. Но накрая дори този велик спортист остава без дъх. На 1 септември е откаран в болница. Новините са ужасяващи – ракът се е завърнал и се е разпространил. През цялото време Тери е бягал с два огромни тумора в белите дробове.

Това изключително начинание на Тери Фокс успява да събере дарения от почти 2 милиона долара. Скоро след края на Маратона е организирана телевизионна кампания, която приключва с още 10,5 милиона в дарения. В болницата Тери получава хиляди писма от доброжелатели, които го подкрепят в този труден момент. Милиони непознати стискат палци да се пребори с това най-голямо препятствие.

Животът обаче рядко е справедлив. След продължително лечение Тери Фокс си отива от този свят на 28 юни 1981 г. Цялата държава е в траур. Канада губи един от най-великите спортисти в историята си. Знамената са наполовина свалени – чест, оказвана само на починали държавници. 

Подвигът на Тери Фокс има феноменални последствия. Фондацията му успява да набере 650 милиона долара в дарения. Благодарение на това са създадени няколко модерни ракови клиники и са открити лекарства, спасили живота на хиляди. Според последните данни днес ракът на костите е успешно излекуван в около 80 процента от случаите.

Тери Фокс не успява да навърши 23 години, но се превръща в национален герой и икона за милиони хора по света, доказвайки ни, че няма невъзможни неща. 

Може би само невероятни...

Terrance Stanley "Terry" Fox (July 28, 1958 – June 28, 1981)


Автор: Павел Апостолов

четвъртък, 7 май 2015 г.

Срещата




Настани се на една маса, екранът ѝ светна с поздравителния надпис „В живота рядко получаваш втори шанс, така че гледай да не оплескаш нещо“ и той разгледа електронното меню. С няколко бързи движения на пръстите си поръча кафе и избра от плейлиста да свири тих джаз. 

Жената, която чакаше, щеше да дойде след малко. Беше ѝ навик да закъснява за среща с поне пет минути, така че реши да огледа хората около него. Както обикновено, посетителите на подобни заведения се бяха вглъбили в телефоните си или пък играеха с приятелите си на някоя от многобройните електронни игри, които мястото предлагаше, докато отпиваха от третото си поред кафе.

Ето я и нея – абаносово черни коси, изкусителни кафяви очи, чип нос и стеснителна усмивка. Като излязла от мокър сън на бездарен поет. Много хора изпитват страх, че никога няма да намерят идеалния партньор в живота или още по-лошо – че такъв човек не съществува. Той не беше от тях.

- Здравей, надявам се не си ме чакал много дълго.

- Здравей, всъщност дойдох преди минутка.

- О, любимата ми музика – ахна тя. – Предполагам си го прочел в профила ми.

- Едва ли ще ми повярваш, но не съм разглеждал профила ти. Предпочитам да разбера тези неща от човека срещу мен, като просто го питам – отвърна ѝ той, придавайки си най-искрения възможен вид.

- Не знаех, че още има такива хора – каза му тя и леко се засмя.

- Виенско кафе с канела и сметана, нали?

- Ха! Ето, няма как да знаеш това без да си го прочел предварително – победоносно изрече тя.

- Има и други начини – подсмихна се той, докато в сепарето им звучаха съвършените акорди от тромпета на Майлс Дейвис.

- О, мистериозен си. Ето, дори профилът ти стои празен и почти нищо не знам за теб. Може би трябва да ми дадеш достъп до електронния си дневник.

Погледна я в очите и ѝ предложи мило:

- Имам по-добра идея. Защо просто не си задаваме въпроси?

- Значи ще играем тази игра – каза тя след кратко замисляне, прибра телефона си и благодари на сервитьорката, която им донесе поръчката. – Добре тогава. Ще ми разкажеш ли нещо интересно за себе си? С какво се занимаваш? Какви таланти имаш?

- Да кажем, че се занимавам с рискови инвестиции – започна бавно той. – А и мисля, че повечето хора ме намират за странен.

- Да си странен не е толкова лошо. Означава, че си сложна личност.

Двамата се спогледаха и се засмяха.

- А по въпроса за талантите – продължи той, - вярвам, че всеки човек притежава някакъв специален талант или дарба, но не всеки открива каква точно са те. И в този ред на мисли чувала ли си историята за онзи мъж, който може да предскаже какво ще ти се случи след седем години?

- Не, каква е? – полюбопитства тя.

- В града живее един съвсем обикновен на вид човек, който обаче притежава дарбата да вижда в бъдещето. Но не цялото бъдеще се открива пред него, а само един период от шест месеца - от 21 септември 2056 година до 21 март 2057 година. Защо? Дори и той не знае отговора на този въпрос. Хората разбрали за него и започнали непрестанно да го търсят с молба да им каже какво ще им се случи. 

- Звучи ми като поредния шарлатанин. Защо му вярват?

Той повдигна рамене:

- Явно умее да бъде доста убедителен. 

- И ако сега отида при него, ще трябва да изчакам почти седем години, за да разберат дали е прав?

- Изглежда няма друг начин.

- Доста удобно – изрече тя, подсмихвайки се иронично. – Според мен не съществуват хора с подобна дарба.

- А защо не? Светът се е превърнал в странно място и чудеса се случват постоянно. В Китай заснеха гарван, който се е научил да чупи  ядки, като лети до магистралата и ги хвърля под гумите на колите. В Малайзия живее 4-годишно момче, което композира музика, достойна за Моцарт и Бетовен. В Испания регистрираха случай на напълно сляп човек, който след повече от двайсет години прогледна.  В Канада има мъж, който е в състояние да тича 72 часа без прекъсване. Освен това вече сме толкова напреднали технологично, че съвсем спокойно можем да си играем на богове. Дори влаковете ни се движат със свръхзвукова скорост. Скоро ще намерим начин за пътуване във времето и пространството, така че защо да не съществува и човек, който е способен да вижда в бъдещето?

- Не мисля, че е толкова просто – отсече тя. – И все пак от древността до днес няма човек, който да де доказал по неоспорим начин, че притежава подобна дарба. 

- Дааа, доказателства. Това е трудната част – замислено промълви той. – Виждала си хората, които са осъдени за тежки престъпления. Знаеш, че след реформите и закриването на затворите сега наказанието им е да им имплантират чип в главата, който ги прави хрисими и напълно безобидни. Почти като роботи, които са програмирани да не вредят на човека. Баща ти е един от тях, нали?

- Но как? Никой не знае за това! 

- Знам и други неща. Всяка вечер преди лягане гледаш звездите. Държиш четири различни вида кърпи в банята. Обожаваш хеви метъл музиката, но понякога те е срам да си го признаеш. Любимият ти филм е „Криминале“, а не „Казабланка“, както обичаш да твърдиш. Всеки четвъртък закусваш палачинки. В нощното ти шкафче непременно има нещо сладко. Изпитваш необясним страх от коне. Обичаш котките повече от кучетата, но искаш да си имаш уелско корги и да си умираш от смях всеки път, когато го гледаш как слиза по стълби. Поставяш си за цел да прочетеш поне една книга на седмица, но рядко успяваш да я изпълниш. Пишеш стихове, които никому не показваш. Винаги се притесняваш, когато трябва да говориш пред непознати...

Тя го гледаше невярващо през цялото време, докато той изричаше тези думи. Трябваше да го прекъсне:

- Кой си ти и защо знаеш толкова много неща за мен?

- В играта на въпроси най-важното е да задаваш правилните – със сериозен тон ѝ отговори той.
Тя впери изпепеляващ поглед в него и се замисли за момент. Крайчецът на устните ѝ леко се повдигна нагоре в нещо като усмивка. Дали се досети?

- Признавам си, наистина си убедителен – започна тя и направи драматична пауза. – Добре тогава, какво ще ми се случи след седем години?

Той се засмя, а в очите му се четеше изненада, примесена с обожание към тази жена:

- Това вече е правилният въпрос...


Автор: Павел Апостолов