понеделник, 10 август 2015 г.

По следите на две изречения




На всеки му се е случвало да се събуди нейде преди обед с тежко главоболие, породено от предозиране с течни и кехлибарени на цвят субстанции. Главата се люшка на една страна, възглавницата е захвърлена на друга, одеалото е събрано в не особено спретната купчина, а съседът отгоре благозвучно пробива дупка в стената си с уред, измислен вероятно от Светата инквизиция.

Стоновете ми, издаващи все пак някакво, макар и нетрайно, наличие на живот, влязоха в непредвиден синхрон с бормашината на съседа и тихата мелодия на Seven nation army, носеща се от колонките на компютъра. Беше проведен бърз вътрешен диалог между Аз-а ми, когото го мързеше неимоверно, и Аз-а ми, който проявяваше наченки на разум, относно това дали е време да: 1) стана от леглото, 2) отида до тоалетната, 3) намеря вода, 4) проверя дали всичките ми по-ценни вещи са все още мое притежание, 5) спра шибаната музика и 6) си уловя нещо за ядене. 

Бормашината спря, което приех за знак свише, че е време да се размърдам. След нестройното, но успешно изпълнение на първите четири точки от плана, се насочих към петата. Мръднах мишката, екранът просветна и аз го изгледах с изненада и недоверие, както малко дете гледа втория си сладолед за деня. Светът ми беше запълнен от страница на Word, на която с шокиращо безупречен правопис се мъдреше следният текст:  

„Макс завъртя ключа и открехна вратата. В полумрака се виждаха очертанията на една фигура.“

В такива моменти човек си задава няколко въпроса, сред които: „Какво, по дяволите, е това?“, „Защо е тук?“, „Кой е Макс и каква е тази фигура, за която става въпрос?“ и „Къде ли ми е единият чорап?“

И всичко това се случва под палавия съпровод на Take me out на Franz Ferdinand. „Леле, – мисля си - някой път ще претрепя някого, когото мразя, ще се напия от щастие и дори няма да си спомня какво съм направил на другата сутрин...“ Пияният ми Аз явно си е направил необоснованото заключение, че ще успея да разгадая тази малка мистерия. Нещо, с което сутрешният ми Аз хич не беше съгласен. 

Стори ми се безсмислено да потърся помощ от и без това безполезните си приятели, тъй като нашите изтънчени софийски небца бяха дегустирали евтин алкохол цяла нощ, а това определено се отразява пагубно на крепката връзка на човек с главния му мозък. Усещайки този печален ефект върху себе си, взех мъдрото решение първо да закуся и чак след това да се тормозя с пиянски тъпотии.

На пълен стомах се мисли малко по-добре. Но наистина много малко. Казват, че храната и активирането на вкусовите рецептори могат да активират и дълбоко заровени спомени. Не са прави. Единственият извод, до който стигнах, беше, че тези изречения са началото на текст, който е трябвало да напиша в обозримото бъдеще. Все пак някои от най-добрите си истории съм писал в нетрезво състояние. Както и някои от най-лошите.

Зъбните колелца на въображението ми най-после започнаха да работят и за кратко време тези две изречения се превърнаха в началото на история, която прерастна в такива размери, че някой ден сигурно ще ми се наложи да напиша книга. Четиринадесет прости думички, които пияният ми Аз е завещал на малкия и кльощав творчески Аз, който се храни именно с такива неща. Шизофреничният ми Аз със сигурност беше щастлив от цялата тази ситуация.

„Въобръжението е дадено на човек като компенсация за това, което не е...“ е половината от един от любимите ми цитати. За да превърна този текст в една идея по-смислен, ще ви разкрия една тайна - ако някога, някъде, по неясна причина решите да създавате лично творчество, да знаете от мен, че е достатъчно то да повлияе само на един човек, за да има смисъл от него. Дотогава опитайте се да подхранвате, по каквито и да е нелепи начини, онази малка, неугледна, творчески настроена частичка от себе си, която е пряко свързана с въображението. Може и да не е посредством алкохол.

И накрая, знаете ли как започва „Обитаемият остров“ на братя Стругацки? Аз си спомних едва днес:

„Максим открехна люка, провря се и предпазливо погледна небето.“


Автор: Павел Апостолов