сряда, 7 октомври 2015 г.

Последна среща




Първите слънчеви лъчи нахлуха през полуспуснатите щори, заиграха се със стелещия се като буреносен облак цигарен дим, потанцуваха по по-тъмните кътчета на стаята и осветиха тясното пространство между четирите празни бели стени. На етажерките нямаше книги, кухненските шкафове пустееха, уредите, с което всяко домакинство трябва да разполага, липсваха. Целият живот в тази малка стая беше съсредоточен в два стола, една маса, почти празна бутилка и пепелник, пълен с угарки.  

За последните няколко часа в този миниатюрен свят живееха двама души със своите терзания, спомени, надежди, разочарования и мечти. Беше им уютно. Наслаждаваха се на последната си възможност за това. Едва ли щяха да се видят отново скоро, защото единият от тях заминаваше в търсене на по-добър живот в чужбина. 

В момента и двамата се питаха един и същи въпрос: „Колко дълго можеш да си говориш с един човек, без да си кажете най-важното?“

- Леле, слънцето изгря! От колко време си говорим?

- Ако съдя по броя на цигарите, които си изпушила – вероятно от една седмица. 

- Забелязах същото по количеството алкохол, което изпи.

- Амии, не смятам да се кача на онзи самолет трезвен.

Той наля от уискито в двете стъклени чаши, погледна я в очите, каза й наздраве и отпи. 

- „И керванът от хиляда камили зависи от едно единствено магаре, което върви отпред.” Надявам се един ден това магаре да съм аз.

- Ако спре да те мързи толкова, може и да успееш. 

Тя се засмя с онзи свенлив смях, който пази за моментите, когато се опасява да не е засегнала събеседника с шегата си.

- Хубаво е, че оставям някои неща зад гърба си. Като например тъпите си фейсбук статуси от близкото и далечно минало.

Смях. Нова наздравица.

- Дали наистина отговорът е 42? – изведнъж изстреля тя.

- Хах, само смисъла на живота не сме обсъждали – той се облегна на стола, завъртя глава, загледа се в празното пространство в кухнята, заемано някога от хладилник и продължи. – Ако питаш мен, смисълът на живота е в това да преживеем колкото се може повече мигове, в които сме щастливи.

- Ах, колко мъдро...

- Замисли се, да, наистина е хубаво да оставиш нещо след себе си – дом, деца, произведение на изкуството, дърво, лошо име – каквото се сетиш, но в края на живота си ще си спомняш именно за тези моменти. 

- Както и за разочарованията.

- Доста скептично, но си права. 

- А съжаляваш ли за нещо?

Той я погледна в кафявите очи, които биха били възпяти от „Мастило“, търсейки онзи знак, който се надяваше да открие още много отдавна. 

-  Естествено, че съжалявам. За пропуснатите възможностите, за грешките, за всичко онова, което ме е карало в малките часове на нощта да лежа в леглото и да се питам „защо, по дяволите, направих или не направих това?“ 

- Разбирам те. Чакаме удобното време, удобния шанс, удобните обстоятелства, а те вероятно никога няма да дойдат.

- Четеш ми мислите. И колкото да ми е болно, трябва да си призная, че щастливите мигове са повече, когато имаш любим човек до себе си. 

Размяна на погледи и неловки усмивки. Той се чудеше дали все пак има неща, за които никога не бива да говорят.  И докато се чудеше, моментът дойде, разходи се из стаята и си тръгна.
Телефонът му звънна. Баща му го чакаше пред блока, за да го откара до летището. Тя упорито отказваше да дойде. Остави й ключа, за да го върне на хазяйна. Подозираше, че щеше да изчисти целия апартамент преди това.

Бяха вече в коридора, където го чакаха двата му огромни сака с най-ценното, което беше събрал в 25-годишния си живот. Старото, леко напукано в горния край огледало отрази силната им прегръдката. Както и целувката им. Онази целувка, в която се съдържаха всички неизказани думи и неизразени чувства.

Устните им най-после се разделиха. Последва нова прегръдка, тихите „Приятен полет“ и „Пак ще се видим“, бавното отключване на вратата. Той взе саковете, погледна я за последен път и излезе.

Тя затвори след него и поспря, облегната на вратата. Разгледа с интерес отражението си в огледалото. 

Две сълзи се търкулнаха по бузите й...


Автор: Павел Апостолов