Две минути. Толкова отнема да разбереш какво ще се
случи с живота ти. Ако пожелаеш...
Мониторът беше единственото нещо, което хвърляше
светли отблясъци в стаята. Наближаваше полунощ. Тя се загледа в лавиците с
книги, в снимките от миналото, във всички онези неща, които й навяваха някакъв
спомен. Погледът й се спря на „Пътеводител на галактическия стопаджия“,
притиснат от учебник по журналистика и „Към себе си“ на Марк Аврелий. Някой ден
щеше да въведе ред в тази библиотека. Беше си го казвала стотици пъти.
Неусетно я обзе онази меланхолия, която те кара да
се потопиш в сладката омая на спомените. В онези весели или пък тъжни моменти,
които я бяха изградили като личност и които се бяха превърнали в съставни части
на характера й. От рафтовете надничаха снимки от рождени дни, от екскурзии и от
дипломиране, билети от представления, автографи от идоли... На специално място
бяха отделени подаръци от близки хора – кутийка за бижута, съдържаща десетки обеци,
керамични фигурки на прасенце, на котка и на нещо, което вероятно трябваше да е
феникс, две преспапиета, празна ваза, дървен часовник и един зле скалъпен
хартиен лебед, леко пожълтял по краищата. Всичко това беше неразделна част от
нея.
И то щеше да изгуби смисъл, ако отвореше онзи имейл.
Работата като журналист я задължаваше да бъде в час
с актуалните събития. Приятелите и познатите й пък бяха приели за свой
най-върховен дълг, вероятно скрепен с кръвна клетва в тайно подземие по пълнолуние, да я осведомяват за
всяка по-интересна случка от битието им. Независимо дали ставаше дума за това
как обирите в квартала им са зачестили, увеличавайки главоломно броя си от един
на два годишно, или това, че кучето на съседите ги гледа странно и навярно чете
мислите им. Те, разбира се, не изневериха на тази традиция и за няколко минути
я връхлетя познатата лавина от умерено грамотни съобщения. Странното беше, че
всички те я питаха дали си е проверила пощата. Така започна всичко.
Беше на мнение, че само две неща могат да променят
целия свят из основи – военен конфликт или идея. Но на 6 юни 2039 година се
случи нещо съвсем различно. В един и същи момент всички хора по света получиха
важен имейл.
Оттогава минаха два дни, но все още липсваше логично
обяснение за Събитието. Кам отвори пощата си и там намери онова прословуто
съобщение, което би могло да преобърне живота й. Подателят беше неизвестен. Милиарди
хора бяха получили подобно. Отвореше ли тази своеобразна кутия на Пандора, на
екрана щеше да се прожектира двуминутно клипче. Сто и двадесет секунди, в които
щяха да се редят кадри от бъдещия й живот – всички онези ценни моменти, които
мозъкът й би избрал да запази завинаги.
Романтични мигове, триумфи, падения, радост, скръб –
по думите на приятелите й имаше от всичко. След края им клипът изчезваше. Никой
не беше открил начин да бъде записан или възпроизведен повторно. Никой не
знаеше кой е направил тези клипове и защо ги е изпратил.
За няколко часа целият свят се промени. Създадоха се
форуми, в които мъже и жени издирваха половинките си, които бяха съзряли в собствените
си клипове. Други решаваха най-после да направят онази дълго отлагана екскурзия
или да се впуснат сляпо в преследване на мечтите си. Започнаха да се появяват
първите доказателства, че „предсказанията“ са верни. Не закъсняха и първите
опити да се промени видяното. Социалните мрежи бушуваха. Хората не се
интересуваха от нищо друго.
Напълно естествено, повечето от тях решиха, че това
е Божие послание. Нямаше значение в кой бог точно вярваха. Всичко това беше
като мана небесна за религиозните фундаменталисти, които получиха така
жадуваното средство за манипулация на масите. Когато не можеш да си обясниш
нещо, приписваш му божествено начало. Един от малкото принципи, които хората
спазваха хилядолетия наред.
Кам беше атеист и предпочиташе да си остане такава. Но
не можеше да не се запита дали животът ни наистина е предопределен или някой си
правеше твърде жестока шега. Глождеше я любопитство, но и се разкъсваше от
съмнения. Струваше ли си? Нали точно това е в основата на съществуването – да
не знаеш какво ще се случи. Защо трябва да се лишава от насладата на
неизвестното? От друга страна, възможността да надзърне в бъдещето беше твърде
привлекателна. Всеки на нейно място би се възползвал.
След като получиха този необикновен подарък, само
едно нещо пречеше на хората да се почувстват наистина всесилни – в тези две
минути все още никой не беше видял как ще умре. Смъртта явно не можеше да бъде
контролирана.
Хладен повей проникна през полуотворения прозорец,
размести бележките на бюрото и прекъсна мислите й. Настъпи полунощ. Нямаше защо
да отлага повече.
Показалецът на мишката стоеше върху имейла с
неизвестен получател.
Натисна „Изтрий“.
Автор: Павел Апостолов
