Последната Коледа на Били

Животът предлага истории, които дори и най-развинтеното въображение не би имало куража да измисли. Тази е една от тях.

„Сър, не знам как да ви го кажа, така че ще карам направо. Болен сте от болестта на Брайт и бъбреците ви отказват. Остават ви не повече от 5 години живот и то при положение, че си почивате и спрете с бокса.“

Вероятно това е чул от своя лекар 24-годишният тогава Били Миск. Годината е 1918, а Били е един от най-талантливите боксьори, които светът е виждал. „Гръмотевицата“ от Сейнт Поул (Минесота) е и сред най-обичаните спортисти по това време. Спортсмен на ринга в един неспортсментски спорт и джентълмен извън него в един раздиран от войни свят.

През 1918г. боксът е бил по-различно зрелище от това, което гледаме днес по телевизията. Боксьорите са били най-коравите мъже на планетата и не са се страхували да изиграят по повече от един мач в рамките само на няколко дни. Всъщност през 1918г. Били Миск се е бил на ринга 17 пъти. През 1920г. „Гръмотевицата“ стига до мач за титлата в тежка категория срещу Джак Демпси. Никой не знае за смъртоносната му болест, освен личния му мениджър.

Били губи двубоя срещу непобедимия Демпси, но това не го спира. През следващите две години записва 19 победи и само една загуба. През 1923г. вече е твърде болен, за да тренира и да се бие. 

Били Миск може и да е бил велик боксьор, но се оказва лош инвеститор. Спестяванията му се изпаряват, започва да трупа дългове. Той не е човек, който може да се примири с това. С цялото си сърце иска да завещае нещо повече на жена си и трите си деца – поне една последна щастлива Коледа, която те да запомнят. 

В края на 1923г. започва да убеждава мениджъра си да му уреди един заключителен двубой. Той му отговаря, че един подобен мач най-вероятно ще го убие. Предлага му пари, но Били отказва. Непреклонен е и предпочита да умре на ринга, отколкото на люлеещия се стол у дома. Състоянието му дори не му позволява да тренира, но в името на семейството си е готов на всичко.

На 7 ноември 1923г. Били Миск се изправя срещу Бил Бренан. Бренан е същинско чудовище – бивш претендент за титлата и човекът, който е бил най-близо от това да я отнеме от Джак Демпси. В този двубой „Гръмотевицата“ от Сейнт Поул трябва единствено да оцелее, за да се прибере вкъщи с обещаните му 2400$. 

Били не се е боксирал почти година и дори няма сили да тренира. Тъпче се с аспирин срещу болките. Мениджърът му очаква той просто да падне в първия рунд, да вземе парите и да забрави за бокса, но Били не е такъв. Минава един рунд, после втори и трети. 

Откъде този човек е намерил воля да продължи? Смазан, едва способен да се движи, издържал три рунда срещу по-силен боксьор от него. Ако публиката знаеше за състоянието му, вероятно би му извикала: „Какво, по дяволите, правиш, Били?! Падай на земята!“

Той обаче осъзнава, че това е последният му мач и иска да се представи достойно. Започва четвъртия рунд – повечето боксови мачове на Бренан дори не стигат до тук. Това се оказва и последният рунд в кариерата на „Гръмотевицата“. 

Стъпка в ляво, блок, отстъпване назад. Удар, който не намира целта. Ляв прав. Дясно кроше в челюстта. Бренан е на земята! Съдията оброява до десет. Нокаут! Били Миск вдига победоносно ръце и казва сбогом на бокса по най-добрия възможен начин.

Това не е всичко. Били успява да доживее до Коледа, въпреки прогнозите на лекарите. Купува пиано на съпругата си, която се занимава с музика. Обсипва децата си с подаръци. Това навярно е най-щастливата Коледа, която семейство Миск е прекарвало.

На 26 декември Били е откаран в болница. Чак тогава той съобщава на жена си за фаталната диагноза. Умира през нощта на Нова година. През 2010г. е приет в боксовата Зала на славата.

„Животът е кратък, деца - намерете време за тези, които обичате!“ – вероятно това са били последните му думи на смъртния му одър. 

Почивай в мир, Били!

Автор: Павел Апостолов

Знаци

Беше хубав слънчев ден... да речем – сряда. Телефонът звънна:

- Ало, здрасти, мило, какво правиш? – попита ме очарователен женски глас.

- А, нищо особено, тренирам малко – излъгах приятелката си с хладнокръвието на български политик, докато посредством сложни еквилибристики се опитвах да си режа ноктите на краката и да говоря по телефона. - Ами ти?

- О, и аз нищо особено. Пробвам едно секси бельо, което си купих днес - отвърна ми тя с игриви нотки, въпреки че бях почти сигурен, че е с маска на лицето и разлиства Коспомополитън.

Явно това беше намек, от който трябваше да се възползвам:

- Ами да дойда и да си изкажа мнението? 

- Ами ела де! Айде чакам те. Целувкиии! – отговори ми мигновенно тя.

Смотолевих нещо като „до скоро“ и й затворих преди разговорът да стане твърде лигав. 

И така. Бил съм свидетел на това как една жена прекарва около два часа в гримиране, пробване на дрехи, пробване на други дрехи, разваляне на грима, ново гримиране и други подобни комплексни процедури, само за да излезе до кварталната кръчма. А пък там обикновено никой не се впечатлява дори и да имаш засъхнали парченца от обяда си по износения си потник.

На един мъж обикновено не му е нужно много – да се изкъпе и да открие някоя дреха, захвърлена на стола, която не издава твърде подозрителен мирис. Всичко това ми отне около 20 минути. Последва бърза проверка в огледалото, намигване към собственото ми отражението тип "Брато, ти си човекът!" и отправяне към другия край на квартала.

Времето се беше заоблачило, но какво пък – разходката щеше да ми отнеме 15 минути и щях да изпреваря дъжда. След три минути започна да капе, а след още две се изля потоп, на който дори Ной би гледал с тревога. През това време тичах към някакъв подслон, все едно участвах в „Спасяването на редник Райън“ и немците ме обстрелваха. Намерих го, но лошото беше, че за компания имах две момчета, които си развъртаха цигара с марихуана и ме гледаха със смесица от подозрение и неодобрение, сякаш им бях пуснал песен на Анелия. Те ме гледаха, аз ги гледах, и общо взето никой не смееше да каже нещо. Неловка ситуация. 

- Накъде си тръгнал, пич? – най-накрая се престраши единият.

- Към гаджето. Ама заваля – отговорих аз и посочих към дъжда, все едно това е природно явление, което те не познават или не са забелязали.

- Искаш ли да си дръпнеш? – реши да се включи в интригуващия разговор и другият пич.

- А, не, не пуша – реших да бъде честен и да не увъртам като шеф на БНБ, когото го питат за едни изчезнали милиарди. Настъпилата тишина след тези мои думи беше доста изнервяща, така че приех, че е време да разчупя дебелия лед, който беше обхванал отношенията с новите ми приятели:

- Искате ли да ви разкажа един виц? - предложих им аз и те се съгласиха. Повиках на помощ цялото си актьорско майсторство и започнах бавно, защото знаех, че в момента им е трудно да ме слушат внимателно:

- Значи, хан Аспарух пуши марихуана - разказвам им аз и правя съответните жестове. - Влиза съгледвач и с тревога му съобщава: "Ювиги, византийците наближават. Над 250 хиляди!" След което Аспарух замислено дръпва от цигарата и му вика: "Много бе...“ 

Двамата се спогледаха за миг и прихнаха да се смеят. Кашляха толкова здраво, че бяха напът да си изплюят някоя важна част от белите дробове. 

- Мноо як виц бе, пич! – реши да даде експертната си оценка единият от тях, след като едва успя да си поеме дъх. – Мноо ми хареса!

Аз си стоях кротко и се усмихвах тъпо, все едно съм на партийно събрание, на което ме гласят за кмет на някое село. Другите двама бяха като излезли от „Ананас експрес“ и продължиха да се хилят и да си пушат. Накрая единият промълви:

- Пич, чичо Пешо - Бакшиша е спрял малко след оня блок. Ако искаш, тичай до там и му кажи да те хвърли, докъдето трябва.

Речено-сторено. Чичо Пешо, по прякор Бакшиша, беше типичен българин на средна възраст – едър, навъсен и четящ вестник за 50 стотинки. Но зад осанката му на болярин, имал лош ден, явно се криеше добро сърце, защото реши да ме хвърли до другия край на квартала:

- За къде си тръгнал в това време, момче? – попита ме той с нескрито любопитство.

- Да се видя с приятелката си – отвърнах му.

- Браво бе! Хубаво е младите да се обичат! – вика ми той развълнувано. – Не като мене и жена ми... - след като направи кратка замислена пауза и продължи.

- Ха, знаеш ли кво, ей сега прочетох във вестника нещо интересно - мъжките плодови мушици, отхвърлени от женските, пиели много повече алкохол от  тези, които са имали успешна среща - информира ме чичо Пешо и същевременно ми намигна.

- Ха! – изрекох аз, докато разсъждавах върху екзистенциалната връзка между алкохола и депресията в животинския свят.

Тези мой мисли бяха моментално прекъснати като с нокаут в петия рунд, когато колата пред нас спря рязко и чичо Пешо натисна спирачките. Заради мокрия асфалт обаче таксито плавно се заби в задната броня на Клиото пред нас. С ръмжене тип „Е ся му е*ах майката“ и завидна пъргавина чичо Пешо изскочи от таксито и се насочи към злощастния шофьор на другата кола. Злощастният шофьор обаче се оказа не по-малко едър българин на средна възраст, който явно не изпитваше удовлетворение от това да му мачкат задната броня на Клиото. Имаше размяна на реплики, за чието съдържание не беше необходим жестомимичен превод. Всичко това под дъжда, който все така продължаваше да си вали напоително. Накрая, явно вдъхновени от мача между Кличко и Пулев, двамата не издържаха да поддържат единствено словесен дуел и започнаха да си разменят не особено прецизни крошета в областта на главата и торса. 

Седях си аз в таксито, гледах ги с интерес и неразбиране, както Матю МакКонъхи гледа черната дупка в „Интерстелар“, и се чудех какво да правя. Абе неловка ситуация. Все пак реших да не проследявам развръзката на боя, а да се изнижа незабелязано, подобно на български футболист след хикс с Малта. Оставих три лева на чичо Пешо, пожелах му мислено успех и се затичах към блока на любимата.

Същият този блок не беше чак толкова близо, а и аз не бях кой знае колко добър спринтьор. Всъщност съм толкова бавен, че ако бях влак, вероятно щяха да ме използват в БДЖ.
Отдъхнах си под един малък заслон до оградата на някаква къща. В този миг от кучешката колибка в двора на къщата подаде муцуната си огромен черен доберман и започна бясно да ме лае. Ако бях религиозен, вероятно щях да сравня очите му с тези на Луцифер, ама не съм. Хубавото е, че беше вързан, така че на този етап лаят му не ме притесняваше. Лошото е, че след миг спря да лае, а единственото, което чух беше звук от скъсан синджир и стъпки в неизвестна посока.

В такива моменти се замислям за Бръснача на Окам. Съгласно този принцип, от множеството теории, които обясняват един и същ проблем еднакво добре, за предпочитане е най-простата, т.е. тази, която използва най-малко предположения. Останалите се изрязват като с бръснач. Демек, когато един доберман те лае, след това скъса синджира си и изчезне в неизвестна посока, то е логично да се предположи, че търси начин да стигне до теб. Това се потвърди и от обстоятелството, че собственикът на кучето се показа на входната врата, погледна скъсания синджир, погледна ме и мене, и недвусмислено ми извика „Махай се от там!“ 

В следващия миг иззад ъгъла се подаде муцуната с двете сатанински очи, вперени в мен - така де, в такива напрегнати ситуации един атеист може изведнъж да стане дълбоко религиозен и да започне да се моли, надявайки се да е сбъркал в убежденията си, както би казал Пратчет. Затичах се да си спасявам кожата и със задоволство установих, че спринтьорските ми качества внезапно се бяха подобрили.

Чували сте легендата за Орфей и Евредика, в която нашият човек слиза в царството на Хадес, за да си върне обратно мъртвата съпруга. Хадес се съгласява, но при условие, че Орфей няма да се обръща, за да я види, преди да излязат на горния свят. По пътя певецът не издържал и се обърнал назад и Евридика отново се върнала в подземното царство. 

Та мисълта ми беше, че ако ви подгони доберман, не се обръщайте назад! За съжаление, някои неща обаче са по-силни от нас и аз се обърнах. След това се спънах и паднах в една локва. Поне инстинктът ми за самосъхранение все още не си беше взел почивен ден и се свих на топка. Доберманът ме настигна с няколко крачки и без да се церемони ме захапа за маратонката. Зад него чувах как мъжът, тичащ също след нас му вика „Рекс! Не!“ „Естествено, че ще се казва Рекс...“ – мислех си аз, докато се въргалях в локвата. 

Най-накрая всичко приключи щастливо за десния ми крак и стопанинът на кучето го усмири. Започна да ми се извинява, ама разкаянието му беше по-изкуствено и от македонския език. Накрая се отдалечи от мен все едно съм преносител на ебола, а на мен не ми оставаше нищо друго освен, накуцвайки под проливния дъжд като един същински д-р Хаус, да се отправя към блока на възлюбената. Имах време да поразсъждавам над живота. Не съм суеверен, нито пък вярвам в съдбата, но вече имах чувството, че стеклите се събития от последните минути трябва да ги възприема като знак. Какъв точно знак обаче, все още не бях установил.

И така в тъжни размисли, вир вода, изкалян, със скъсан крачол и маратонка, най-после достигнах крайната си дестинация. Позвъних на вратата, приятелката ми я отвори и ме изгледа с изненада, към която беше добавила солидно количество погнуса:

- Ама какво ти се е случило? - пита ме тя, а аз с изтерзан поглед като на малко дете, което е разбрало, че трябва да ходи на зъболекар, я моля да вляза.

Пусна ме вътре с известно колебание и аз започнах да й разказвам премеждията си, докато тя ме прекъсваше с „Ей всичко изкаля!“, „Не там, ще измокриш!“ или „Ами да си беше купил кола!“ Спрях да говоря и я погледнах – мръщи ми се, а веждите й са придобили такава форма, сякаш е спонсорирана от "Найк". По лицето й нито белег от съжаление. В такива моменти човек разбира доста неща за другия, а и за връзките като цяло:

- Ами аз по-добре да си вървя – казах й накрая.

- Добре, оправи се и ела пак – предложи ми тя с очевидно безразличие.

- Не смятам да се връщам – изрекох съвсем спокойно и хлопнах вратата след себе си. 

Мда, явно трябваше да обръщам повече внимание на знаците, които ми поднасяше живота и най-вече на тези от хората около мен. Едно различно чувство напираше в мен и добре разбрах какво им е на отхвърлените плодови мушици. Пиеше ми се.

Излязоха навън, а дъждът вече беше спрял – приех го за добър знак номер едно. Дори и слънцето се опитваше да пробие облаците.

Едно момиче се спря недалече от мен и затвори чадъра си. Погледна ме с недоумение и ме попита:

- Добре ли сте? Имате ли нужда от помощ?

В красивите й очи се четеше състрадание и съпричастност. Добър знак номер две.


Автор: Павел Апостолов

Утопия

Майката гледаше спящата си тригодишна дъщеря и тихо плачеше. Детето беше олицетворение на блаженото спокойствие и чистата невинност, тъй като все още не знаеше колко жесток може да бъде животът. Напоследък тази сцена се повтаряше често. Съпругът беше безсилен и вече дори не се опитваше да успокои жена си. Отчаянието беше обхванало и двамата.

Изведнъж телефонът звънна и той проведе кратък разговор. Затвори и повика тихо жена си, за да не събудят спящото момиченце. Размениха няколко думи, тя го прегърна и спря да плаче. Трябваше да бъде силна.

След половин час на вратата се почука. Съпругът отвори и покани гостенина в хола. Беше на тяхната възраст - в началото на 30-те, скромно облечен и със сенки под очите. Представи се като доктор Спасов. След като се настани, майката с треперещ от вълнение глас го попита:

- Кажете ми, наистина ли има надежда за дъщеря ни?

Докторът започна бавно, внимателно подбирайки думите си:

- Г-жо Попова, лечението е все още експериментално, но досега е дало добри резултати. Намерихме подходящ донор, колкото и трудно да беше. Правил съм и други подобни операции, така че бъдете спокойни. Не се притеснявайте и за цената – ще трябва да платите само някои консумативи, а за останалото ще се погрижа аз.

След кратко мълчание бащата събра сили и му зададе въпроса, който мъчеше и двамата:

- Но защо го правите? Кой ви каза за нашия случай? 

- Това бих предпочел да запазя в тайна – рече им той, навеждайки поглед. - Да речем, че просто дължа една услуга.

- Моля ви, кажете ми, че това ще я спаси! – обърна се към него майката, едва сдържайки сълзите си.

Докторът не беше способен да даде подобни гаранции, но осъзнаваше, че това от което се нуждае тази жена, беше просто малко зрънце надежда:

- Знаете ли – започна той, - в природата се среща един вид медузи, които са общо взето безсмъртни, защото притежават способността да обърнат процеса на стареене и да стават все по-млади и по-млади. След като се върнат в началния етап на живота си, те могат отново да започнат да стареят по нормалния за нас начин. И при тях този кръговрат на живота е възможно да продължи безкрайно. Обичам да разказвам тази история, защото ми напомня, че щом една медуза може да измами смъртта, то това със сигурност е по силите и на човека. Така че, моля ви, никога не губете надежда!

Майката го хвана за ръката и с насълзени очи искрено му благодари. След като поговориха още малко и уредиха подробностите, докторът се сбогува с двамата съпрузи. Щом излезе, той се огледа, извади един молив от джоба си и нарисува на входната врата на семейството малък знак, представляващ котва със сърце по средата и кръст на върха.

Когато по-късно се прибираше вкъщи, той спря погледа си върху същия леко избледнял символ на собствената си врата и се усмихна.

***

На вратата се позвъни. Старецът се учуди, защото единственият, който ги посещаваше, беше домоуправителят, а дори и той престана, тъй като му беше гузно да им взима пари. Стана с мъка от изтърбушеното канапе и с бавни и несигурни крачки се придвижи до входната врата, за да отключи. Изненадата му беше огромна, когато видя, че на прага му са застанали трима усмихващи му се младежи – две момчета и едно момиче, нарамили по една торба. Момичето заговори:

- Здравейте, г-н Георгиев. Дошли сме да помогнем. Доброволци сме.

Старецът ги гледаше невярващо и не знаеше как да реагира. Красивите им и лъчезарни лица най-после го склониха да ги пусне в дома си. 

- Носим ви лекарства, хранителни продукти и дрехи. Не е много, но е от сърце – изрече едно от момчетата и внимателно го потупа по рамото.

- Къде е жена ви? – попита момичето.

Г-н Георгиев им посочи малката спалня, където на едно възстаро и печално скърцащо легло лежеше жена му. Горката старица беше преживяла инсулт след смъртта на единствения им син, загинал в катастрофа преди повече от 30 години. Изпитваше трудности да се движи и да говори и сякаш кротко дочакваше края на дните си. Младежите внимателно я изкъпаха и преоблякоха, почистиха скромното жилище и напълниха малкия хладилник. Действаха енергично. Не поискаха нищо в замяна. Накрая казаха на благодарния старец, че ще ги навестяват всяка седмица и ще им помагат с каквото могат. 

Семейство Георгиеви нямаха близки и роднини, а пенсиите им едва стигаха да си платят лекарствата. Старецът вече не можеше да се грижи за съпругата си и се беше примирил, че смъртта скоро ще ги прибере от този свят, когато тези млади ангели се появиха и възвърнаха вярата му в доброто. 

Тримата младежи си тръгнаха без да кажат кой ги е изпратил и защо. На излизане момичето се спря за момент и нарисува на вратата малък знак, представляващ котва със сърце по средата и кръст на върха.

***

Беше от онези дни, в които слънцето сякаш се чуди дали си заслужава да изгрее над тази разнебитена от нещастия планета, но в крайна сметка се престрашава да го направи. Някъде в един малък панелен блок в столицата 15-годишният Александър се връщаше от пазар, когато видя, че пред вратата му го чака 15-годишната Глория:

- Благодаря ти! – каза му тя мило.

- Моля?! – реши да симулира неразбиране Александър.

- Ти ни каза за онзи ветеринар, който излекува Хектор. Затова ти благодаря. 

Александър се изчерви. Хектор беше лабрадорът на Глория, който един ден се разболя тежко и никой не знаеше причината. Оказа се, че само един човек в София можеше да му помогне и Александър успя да го намери.

- Откъде го познаваш? – попита го Глория. 

Не искаше да ѝ разкрива тайната, но нямаше как – 15-годишните и без това трудно опазват тайни. С леки запъвания той ѝ обясни:

- Има един уебсайт, в който можеш да публикуваш истории за различни хора, които имат нужда от помощ. Хората там са добри и все някой ще се отзове. Написах какво му има на Хектор и така намерих ветеринаря.

Глория му се усмихна:

- А какво означава знакът?  

- След като направиш нещо хубаво за някого, трябва да нарисуваш този знак на вратата му. Котвата е символ на надеждата, кръстът – на вярата, а сърцето – на любовта. Мисля, че го рисуват, за да ни напомнят, че доброто все още съществува.

Последва кратък миг, в който те просто се гледаха – двама млади, които все още се бояха да разкрият чувствата си един към друг. Тя се приближи до него и плахо го целуна. 

- Защо най-после не ме поканиш на среща? – попита го изведнъж.

- Кога? Сега ли? – отвърна на свой ред Александър, който все още изпитваше затруднения да се отърси от ступора, предизвикан от толкова просто нещо като една целувка.

- Ами да! Кога иначе?

- Добре, само да оставя покупките. – изрече щастливо той, излизайки успешно от състоянието си, наподобяващо клинична смърт и се шмугна бързо вкъщи.

Докато го чакаше, Глория извади един молив, намери подходящо място на вратата, присви съсредоточено очи и нарисува с най-голяма прецизност котва с кръст на върха и едно съвършено красиво сърце по средата...

Автор: Павел Апостолов