За няколко лайка повече

Мнозина вярваха, че в близкото бъдеще ще се появи нова глобална валута. Малцина от тях предполагаха, че тази валута ще бъде красотата.

Винсънт не харесваше този свят. Навярно защото собствената му красота се криеше някъде из 120-те му килограма месо, кости и органи, и хич не искаше да се покаже. Когато в небесната работилница са раздавали от най-хубавите телесни части, той вероятно е стоял отстрани и е нагъвал сладолед, капещ по двойната му брадичка. Като малък беше стигнал до извода, че този, който го е създал, е използвал остатъците от най-непотребните чарколяци, свършил е работата набързо, защото е наближавала обедната му почивка, и е излязъл да пуши цигара.

Когато си 120 килограма, може да изглеждаш добре, ако си висок и мускулест, но Винсънт не беше. Все пак непосилната жестокост на битието го беше научила на няколко трика, които отвличаха вниманието на околните от факта, че той всъщност е нисък шишко, който дори и в компютърна игра би изпитал дискомфорт да изкачва стълби.

Трик номер едно: прикривай колкото се може по-голяма част от лицето си. Това означаваше да носи големи тъмни очила, шапка с козирка и чат-пат  по някоя и друга хирургическа маска. Мислеше си, че по-този начин е загадъчен, но по-скоро приличаше на човек, който е имал неуспешно прослушване за злодей в хорър филм. 

Трик номер две: носи колкото се може повече крещящо нелепи аксесоари, които да отклонят вниманието от останалата част от тялото ти. Така Винсънт несъзнателно се превърна в един от най-ревностните последователи на  поп културния феномен „ултрахип“, в който залепяш по дрехите си всевъзможни боклуци като капачки от шишета, обелки от банани или снимки на бивши президенти. Към тях вървяха гривни от арматурно желязо и пръстени от рибени кости.

Трик номер три: обличай се в черно. „Черното те прави по-слаб“ беше фразата, изричана най-често от майка му, наред с: „Ти кога ще си намериш приятелка?“ , „Синът на съседката се ожени и има внуци. Ами ти?!“ и естествено „Гладен ли си???“.

Винсънт обаче не беше обикновен човек. И то не само защото можеше да изяде десет хот-дога за 3 минути и 22 секунди. Смяташе се за най-добрия частен детектив в света. Мнение, споделяно само от него и от майка му. Детективските му методи се основаваха на принципа на всеобщата взаимосвързаност. Тоест пеперуда размахва крила някъде в Северна Америка и след два дни акциите на „Самсунг“ се понижават с няколко пункта. Общо взето, това беше логически принцип, към който се придържа всяка средностатистическа жена по света.

Винсънт имаше нов случай. Миа Уолъс - една от най-големите звезди в социалните мрежи, беше внезапно починала , вследствие на сърце, което е спряло да бие, както с отличен професионализъм беше установил патологът. За всичко това навярно беше спомогнало изпразненото от съдържание шишенце с антидепресанти, намерено до тялото й. Преди да спре да диша, а вероятно и дълго след това, Миа се радваше на огромна популярност – снимките й събираха по над сто хиляди лайка, канеха я на всякакви хайлайф събития и всяко заведение плащаше луди пари за честта тя да се тагне от него. 

Лайковете те правеха звезда – те значеха отстъпки в магазини, частни партита, фотосесии, подаръци от обожатели, медийно внимание. Красотата в пакет с младостта се осребряваха по всякакъв начин, а хората бяха готови на разнообразни, да ги наречем „компромиси“, за да получат още малко от новата валута и от одобрението на другите. Мъже и жени се излагаха на показ и продаваха, а глобалната мрежа беше тяхната сергия.

Причината Миа да отнеме живота си оставаше забулена в тайна, все едно е индийска булка в уреден брак. По-голямата мистерия обаче беше фактът, че до този момент никой не беше открил телефона й. В опит да рареши случая, Винсънт се насочи към последния клуб, от който тя се беше отбелязала. 

Клубът беше използвал смъртта на Миа и фасадата му се озаряваше весело от огромен неонов надпис: „Последният клуб, от който Миа Уолъс се тагна“. Разбира се, фейсконтролът беше сериозен и вътре се допускаха само отбрани персони. Жените влизаха, ако покрият три критерия - красота, предизвикателно облекло, което да показва колкото се може повече от тази красота, и поне по 2000 лайка на последните им снимки. За мъжете критериите бяха занижени – пари, приемлив външен вид и едва 500 лайка. 

Винсънт беше подготвен за случая. Налудничавото му облекло му позволяваше да се преструва на моден дизайн, фотограф или режисьор с генерализирано тревожно разстройство, а един познат хакер и няколкостотин фейк профила се бяха погрижили за лайковете.

Охраната го допусна да влезе след трисекунден размисъл, който за човек, съвместяващ длъжностите охрана  и бияч в клуб, беше цяла вечност. Вътре се намери сред още по-странно облечени хора, твърде силна музика и бясно примигващи светлини, които биха отключили нови неподозирани форми на епилепсия у редовния посетител. Успя да си пробие път през десетките индивиди, които в този момент си правеха селфита, няколкото компании, застанали в нелепи пози за групови снимки, и останалата част от забили глави в телефоните си, тагващи се или пишещи „уникална си“ под снимки в нета купонджии.

Винсънт презираше всички тях. Те не подозираха какви късметлии са да се родят нормални и здрави, да разполагат с покрив над главите си, родители, които по някаква причина ги обичаха, и достатъчно пари, за да поддържат този стандарт на живот. Цялата информация в света беше на няколко клика разстояние, животът им беше предоставил условията да извършат нещо велико, за което са нужни само мъничко талант, трудолюбие и упоритост, но те не се възползваха. Вълнуваха ги единствено външният вид и лайковете. Спомни си за онзи лабораторен експеримент, в който за голяма група мишки се създава същински рай, само за да се наблюдава как те постепенно се самоунищожават. Явно краят не беше далече.

Докато гледаше как животът на тези хора бавно се изцежда между пръстите на фалша, безпогрешният детективски нюх на Винсънт му подсказа, че ВИП купонът се случва някъде другаде. Свали тъмните си очила и огледа за небрежно подпрял се на стена мускулест мъж, който обикновено беше универсалният знак за вход към ВИП парти. Намери го, а зад него фиксира и тясно стълбище, водещо към своеобразната Валхала. 

Изчака две приятно едрогърди блондинки да отвлекат вниманието на пазача и се шмугна незабелязано зад гърба му, въпреки съпротивлението на собствените мугабарити. За негово щастие, в този момент пазачът не би му обърнал внимание, дори и Винсънт да беше дошъл директно от Дивия Запад върху расовия си жребец.  

Най-добрият детектив в света се изправи срещу най-стария си враг – стълбите. След обилно потене и силно пуфтене той се пребори с него, за да открие, че пътят му е преграден от завеса. Разтвори я и от другата страна го лъхна потискащата атмосфера на университет по време на сесия. Пред него се разкриваше тесен коридор, а от двете му страни се нижеха редици от затворени червени врати. Пробва първата вдясно от него. Зад нея се разстилаше интериорът на малка стаичка. В приглушената светлина Винсънт различи огромно легло, което запълваше по-голямата част от пространството, както и два кокетни метални пилона. Не беше нужно да е феноменален детектив, за да се досети за приложението на всичко това.

Подозираше, че и зад останалите врати се крие подобна гледка. Тук поне беше спокойно и нямаше никого, което му позволи да поразсъждава за секунда като един истински професионалист, облегнат на метален пилон. Трябваше да предприеме друг подход. Запита се: „Ако бях телефон, къде бих искал да отида?“ и се насочи към края на коридора, където традицията повеляваше да се намира тоалетната. Нахълта в нея. 

Помещението беше изненадващо чисто и просторно. Ако телефонът беше тук, вероятно някой вече щеше да го е открил, но шестото му чувство се появи изведнъж, миришещо на бъчва, хвана го за смешната риза и му кресна в лицето да се огледа наоколо. Вгледа се в огледалото, откъдето надзърташе екстравагантно облеченото му пухкаво тяло. Вгледа се още веднъж, по-внимателно. Пресегна се. Огледалото беше издадено няколко сантиметра от стената и от другата страна ръката му успя да напипа тъничък телефон, залепен с дъвка. Очаквано батерията му беше паднала, но Винсънт имаше в себе си преносима. Свърза го към нея и изчака няколко неловки секунди, докато екранът светне. Имаше парола. Пробва наслуки с “onlygodcanjudgeme” и телефонът се отключи. На екрана се показа кратко текстово съобщение, което гласеше:

„Миличка, постави си по-високи цели. Преследвай по-големи мечти. Ти си млада и хубава, но това не е вечно и скоро хората ще те забравят. Не си специална!“ .

Под него се намираше и неизпратеният от Миа отговор: „Ще направя така, че хората да ме помнят дълго!“

За съжаление, това обясняваше всичко. Самоубийство в търсене на внимание и слава. Какво разочарование...

Винсънт се огледа отново, сложи шапката и очилата си и се сля с множеството, изпълнило клуба.

Автор: Павел Апостолов

Последният човек на Луната

Отвори очи. Над до болка познатата стая се стелеше тягостен мрак, чиито пипала бяха отблъсквани най-безпардонно от спорадичните примигвания на екраните в командния пулт. Отне му няколко секунди да се разсъни напълно и още минутка, за да проумее къде е и в какво безнадеждно положение е. Намираше този кратък миг на осъзнаване за демотивиращо отрезвяващ и крайно депресиращ.

От гърлото му се изтръгна въздишка и той по навик поздрави Ди, който му отвърна с „I will survive“ от колонките над леглото му. Ди беше компютърът в лунната база, който имаше за цел да направи бързо стопяващия се остатък от живота му колкото се може по-приятен. Трябваше да му се признае, че за изкуствен интелект успяваше да подбере музикалното оформление сравнително кадърно. 

Изми лицето си, преоблече се и си направи кафе с последната му останала капсула, както тъжно установи. Докато отпиваше от горещата течност с аромат на нещо, изхвръкнало от задните части на хипоптам, погледна през люка навън към някогашния си дом. В последните 187 дни пред очите му се разстилаше една и съща гледка – планетата Земя обвита от гъст облак прах, под който навярно нищо не беше оцеляло. Освен може би Чък Норис.

Роджър ДеМаркос: на 32 години, роден в Албакърки, американец, с родители мексиканка и панамец, астронавт по призвание и професия. Преди точно 200 дни ДеМаркос се беше приземил на Луната, изпълнявайки рутинната мисия да вземе проби от няколко кратера, да извърши няколко полеви изследвания, да полива едно растение и да поддържа лунната база Алфа-3. Мисия, която трябваше да продължи само две седмици.

Растението беше лимоново дръвче, намиращо се под два светодиода, с които умните глави от НАСА смятаха, че могат да заменят слънцето. За негово учудване, то все още беше живо... за разлика от умните глави от НАСА. Имаше си собствена стая и Роджър всяка сутрин извървяваше осемнайсетте метра от леглото си до него, за да го погледа и да си поговори с него. Даде му и име, естествено. Казваше се Леми и беше най-големият му извор на мотивация да не си пререже вените или да не излезе на една последна освежаваща разходка без скафандър из лунния пейзаж.

И днес се опита да установи контакт със Земята, но в отговор не получи нищо освен минорна тишина. Последното съобщение, което му бяха изпратили преди 187 дни гласеше: „Катастрофа! Умираме! Не се връщай!“. 

Накара Ди да изчисли шанса да има и други оцелели на Земята, но компютърът и този път изплю „Не разполагам с достатъчно данни!“. Припасите му бяха привършили преди седмица. Обсъди ситуацията с Леми и след кратка препирня двамата достигнаха до извода, че не им се умира на Луната. Къде-къде по-хубаво щеше да е да умрат на собствената си планета.

Беше изнемощял, халюцинираше непрестанно, а и от известно време лимоновото дръвче твърдеше, че полудява. Но макар и луд, вече беше целеустремен. Нахлузи скафандъра, сбогува се с Ди, взе си растението в ръце и се качи на малкия кораб, с който беше акостирал на Луната.

Космическата тишина се беше просмукала и в кабината за управление. Никога нямаше да свикне с нея. Пусна си „You give love a bad name“ и запали двигателите. Корабът плавно се отдели от лунната повърхност.  

На радара в лунната база корабът на ДеМаркос представляваше една точка, която бавно се отдалечаваше, сякаш с балетна стъпка. Преди да се изгуби напълно от обсега му, се появи втора точка. 

Движеше се в същата посока.

Автор: Павел Апостолов

Две минути

Две минути. Толкова отнема да разбереш какво ще се случи с живота ти. Ако пожелаеш...

Мониторът беше единственото нещо, което хвърляше светли отблясъци в стаята. Наближаваше полунощ. Тя се загледа в лавиците с книги, в снимките от миналото, във всички онези неща, които й навяваха някакъв спомен. Погледът й се спря на „Пътеводител на галактическия стопаджия“, притиснат от учебник по журналистика и „Към себе си“ на Марк Аврелий. Някой ден щеше да въведе ред в тази библиотека. Беше си го казвала стотици пъти. 

Неусетно я обзе онази меланхолия, която те кара да се потопиш в сладката омая на спомените. В онези весели или пък тъжни моменти, които я бяха изградили като личност и които се бяха превърнали в съставни части на характера й. От рафтовете надничаха снимки от рождени дни, от екскурзии и от дипломиране, билети от представления, автографи от идоли... На специално място бяха отделени подаръци от близки хора – кутийка за бижута, съдържаща десетки обеци, керамични фигурки на прасенце, на котка и на нещо, което вероятно трябваше да е феникс, две преспапиета, празна ваза, дървен часовник и един зле скалъпен хартиен лебед, леко пожълтял по краищата. Всичко това беше неразделна част от нея.

И то щеше да изгуби смисъл, ако отвореше онзи имейл.

Работата като журналист я задължаваше да бъде в час с актуалните събития. Приятелите и познатите й пък бяха приели за свой най-върховен дълг, вероятно скрепен с кръвна клетва в тайно подземие по пълнолуние, да я осведомяват за всяка по-интересна случка от битието им. Независимо дали ставаше дума за това как обирите в квартала им са зачестили, увеличавайки главоломно броя си от един на два годишно, или това, че кучето на съседите ги гледа странно и навярно чете мислите им. Те, разбира се, не изневериха на тази традиция и за няколко минути я връхлетя познатата лавина от умерено грамотни съобщения. Странното беше, че всички те я питаха дали си е проверила пощата. Така започна всичко. 

Беше на мнение, че само две неща могат да променят целия свят из основи – военен конфликт или идея. Но на 6 юни 2039 година се случи нещо съвсем различно. В един и същи момент всички хора по света получиха важен имейл. 

Оттогава минаха два дни, но все още липсваше логично обяснение за Събитието. Кам отвори пощата си и там намери онова прословуто съобщение, което би могло да преобърне живота й. Подателят беше неизвестен. Милиарди хора бяха получили подобно. Отвореше ли тази своеобразна кутия на Пандора, на екрана щеше да се прожектира двуминутно клипче. Сто и двадесет секунди, в които щяха да се редят кадри от бъдещия й живот – всички онези ценни моменти, които мозъкът й би избрал да запази завинаги. 

Романтични мигове, триумфи, падения, радост, скръб – по думите на приятелите й имаше от всичко. След края им клипът изчезваше. Никой не беше открил начин да бъде записан или възпроизведен повторно. Никой не знаеше кой е направил тези клипове и защо ги е изпратил.

За няколко часа целият свят се промени. Създадоха се форуми, в които мъже и жени издирваха половинките си, които бяха съзряли в собствените си клипове. Други решаваха най-после да направят онази дълго отлагана екскурзия или да се впуснат сляпо в преследване на мечтите си. Започнаха да се появяват първите доказателства, че „предсказанията“ са верни. Не закъсняха и първите опити да се промени видяното. Социалните мрежи бушуваха. Хората не се интересуваха от нищо друго. 

Напълно естествено, повечето от тях решиха, че това е Божие послание. Нямаше значение в кой бог точно вярваха. Всичко това беше като мана небесна за религиозните фундаменталисти, които получиха така жадуваното средство за манипулация на масите. Когато не можеш да си обясниш нещо, приписваш му божествено начало. Един от малкото принципи, които хората спазваха хилядолетия наред. 

Кам беше атеист и предпочиташе да си остане такава. Но не можеше да не се запита дали животът ни наистина е предопределен или някой си правеше твърде жестока шега. Глождеше я любопитство, но и се разкъсваше от съмнения. Струваше ли си? Нали точно това е в основата на съществуването – да не знаеш какво ще се случи. Защо трябва да се лишава от насладата на неизвестното? От друга страна, възможността да надзърне в бъдещето беше твърде привлекателна. Всеки на нейно място би се възползвал.

След като получиха този необикновен подарък, само едно нещо пречеше на хората да се почувстват наистина всесилни – в тези две минути все още никой не беше видял как ще умре. Смъртта явно не можеше да бъде контролирана. 

Хладен повей проникна през полуотворения прозорец, размести бележките на бюрото и прекъсна мислите й. Настъпи полунощ. Нямаше защо да отлага повече.

Показалецът на мишката стоеше върху имейла с неизвестен получател. 

Натисна „Изтрий“.

Автор: Павел Апостолов

Извънредни новини

„Сензация! Мъж от София направи разлика между цвят корал и цвят сьомга!“

- Според непотвърдена информация 26-годишния П точка А точка е успял безпогрешно да направи разлика между два цвята, които почти всеки друг на негово място би нарекъл „розово“. Пред наши репортери приятелите му споделиха, че откакто си е хванал гадже, П точка А точка вече не бил същият.  

„Невероятно! Потребител на фейсбук призова демон!“

- Инцидентът се случил, докато 16-годишният Ф точка Ф точка пишел гневен статус на латиница за нещата от живота. 

„Внимание! Отровни мандарини в големите хранителни магазини!“

- Наши източници ни съобщиха за зловещи ГМО мандарини в чуждестранните вериги супермаркети. Смъртоносните плодове се познават по това, че говорят испански и танцуват салса.

„Чудо! Само за една седмица тя изгуби 5 килограма, малък кокер шпаньол и девствеността си!“  

- Следва галерия от снимки на Ц точка Ц точка преди и след тази пълна промяна.

„Взрив! Вижте новото мегагигахипер оръжие на Русия!“

- Следва колаж, в който Путин, гол до кръста, язди динозавър-велосираптор, а над него прелита мигащо НЛО. На десния бицепс на Путин кокетно се мъдри татуировка на Санстефанска България. 

„Шок! Зимата най-после не изненада София!“

- В началото на март мечките се събудиха от зимен сън, птиците се върнаха от краткия си престой в по-добре устроени държави, температурите наближиха 20 градуса и от община София най-после могат за заявят, че зимата няма как да ги изненада. Столичани си отдъхнаха, защото това драстично ще намали шегите за снегорини.

„Ексклузивно! На мъж от Плевен, зодия стрелец, му се сбъдна хороскопа!“

- „Днес е добър ден за инвестиции. Може да създадете възможност за конфликти и недоразумения, но ви очакват и нови запознанства. “ – гласял хороскопа на 35-годишния Ч точка Ч точка. В същия ден той първо уцелил печалба от 6 лева от Държавната лотария, след което решил да се почерпи в близката механа, която не ни плати достатъчно, за да й публикуваме името. Там се сбил с 39-годишния Щ точка Ф точка, което довело до престой в районното, където се запознал с 42-годишния Ер голям точка Ер малък точка. „Мноу свестен чуек!“ – коментира Чъ Чъ.

 „Няма да повярвате! Полицията нанесе тежък удар на мафията в София!“

- Столични криминалисти нахлули в дома на нищо неподозиращото семейство Д точка, откъдето са иззети електронна везна, стотина фалшиви банкноти от Монополи, пиратски диск на Мишо Шамара и един зле отглеждан фикус. На задържаните е наложена парична гаранция в размер на малка бутилка уиски и пакетче фъстъци.

„Паранормално! Днес никой не пострада, докато пътуваше с автобус 72 в столицата!“

- Днешният ден по печално известната автобусна линия се е разминал без нито един нещастен случай или неволно прехвърляне в друго измерение.

„Истината лъсна! Извънземни управляват Земята!“

- Дълбоко пазената от ЦРУ, ФБР, КГБ, Мосад, Джордж Сорос, Питър Пан и Мечо Пух тайна най-после излезе наяве. Анонимен наш източник изнесе безценни документи от централата на Масонската ложа, криейки ги в ректума си. Те недвусмислено показват, че Земята е плоска и всъщност се носи на гърба на огромна костенурка, върху която са стъпили четири слона, а човечеството е хипнотизирано да вярва, че тя е кръгла. Очаквайте развитие на темата, когато нашият източник извади и останалия материал.

 „Уникално! Миле Китич ще прави дует с Адел!“

- Световноизвестният трубадур Миле Китич възнамерява да покани изгряващата звезда Адел за новия си сингъл, с което да даде така необходимия тласък в кариерата на британската певица. Помолен за коментар, сръбският поп идол сподели, че си пада по по-пищни дами, намигна и засука мустак.

„Свръхестествено! Служителка в държавната администрация обслужва гражданите за по-малко от минута!“

На един рядко срещан феномен се натъкнаха бдителни наши читатели. Те ни съобщиха за държавна служителка, която се вършела толкова добре и експедитивно работата, че пред гишето й дори не се образували опашки. Според слуховете въпросната служителка е рептил.

„Брутално! Свидетел на Йехова не иска да си говори със случайни минувачи!"

Странен инцидент се случи днес в Пловдив. Свидетели, които не са свидетели на Йехова, разказват как свидетел на Йехова ги подминал пред други свидетели, без дори да ги пита дали имат пет минути. Разследващите органи извършват разследване, за да разследват причината.

 „Фрапиращо! Българското кино е все още живо!“

- Наши анализатори анализираха, че българското кино все още диша, въпреки нокаута, който му нанесе „Дякон Левски“. Броим го за добра новина.

 „БОНБА! Делян Пеевски ще играе в новия филм от поредицата „Междузвездни войни!“

- Видният бизнесмен, който е чист като сълза на девственица от планинско селце преди да бъде хвърлена на местния змей, ще зарадва феновете си, показвайки корпулентно изваяно тяло в известния франчайз. Това съвпада с вестта, че герой от старата поредица ще направи неочаквано завръщане в новия филм. В коя точно роля ще нахлуе Пеевски, си остава добре пазена тайна.

 „Мотивиращо! Лео ди Каприо има едва един Оскар повече от вас!

- Хей, вие там, които се взирате неразбиращо в монитора или телефона си. Ди Каприо не ви води с толкова много в класацията по Оскари.

„Потресаващо! Жена избра да прочете книга вместо да кисне в bg-mamma или да гледа риалити предаване!“

- След инцидента госпожа П точка Ч точка е поставена под карантина.

„Шокиращо! Кмет живее в четиристаен апартамент, нямал пари за къща!“

- Наш репортер ни разкри трогателната история на живеещия в нищета кмет Ц точка Ч точка, който заедно с четиричленното си семейство се блъска в апартамент от едва 180 квадратни метра. "Градчето е бедно", заяви г-н Ч точка, "дори попът ни се вози на стара, петгодишна S класа".

„Сайтовете за запознаства го мразят! Вижте мъжа, който се оказа неустоим за жените в интернет пространството!“

- Интервю с 35-годишния Х точка У точка, който дава безценни съвети как да сваляме жени онлайн. От това под какъв ъгъл да се снимаме пред бавареца си, през порепоръки за най-добрите марки анцузи и потници, до идеи за отварящи фрази като: „Здр! Има ли секс? Ш’та изпапкам“ и нова употреба на евъргрийните „Ко си прайкаш?“ и „Малка си, но сладка си!“

„Спортни новини! Миграция на Felis silvestris catus към Белград!“

- Жителите на Белград се оплакаха, че никога не са били свидетели на толкова голяма концентрация на животни от вида "мало маче" на квадратен метър. Сръбски учени обявиха, че ще изследват този феномен. Защо тази новина е в секцията със спортни новини също е мистерия.

„Други спортни новини!“

- Григор Димитров загуби на полуфинала в Палм Бич, но беше забелязан на летището заедно с Никол Шерцингер, опитвайки се да вземе чартърен полет за Хасково. На двамата беше направена кратка фотосесия. Помолени за коментар, Хорхе Букай, Е точка Л точка Джеймс и текстописецът на Фики казаха едно и също, а именно: „Загубата за един е победа за друг!“

„Феноменално! Българският отбор по футбол надви „Б“ отбора на Бурунди!“

- В приятелска среща на Националния стадион пред погледа на 17 души, трима депутати, два гълъба и едно котенце, националите ни победиха с категоричното 3:2 силните африканци. За нашите отбелязаха двама и един трети. По-късно се отбелязаха и в БИАД, след неуспешен опит да се отбележат в Син Сити.

И една вест от последните минути: „Краят е близо! Светът свършва на 4 март!“

- Подробности в утрешната ни емисия новини.

Благодарим ви за вниманието и дочуване!


Автор: Павел Апостолов

Вдъхновено от: Брадва.бг