Първа среща

Поглеждам се в огледалото. Приличам на човек, който е участвал в десанта на Нормандия, оцелял е на косъм, успял е да плени цял немски гарнизон и в края на деня се е сбил с бесен бобър за последната си дажба шоколад...

Четири часа по-рано

Имам среща. Свалихме се във фейсбук. По-скоро аз я свалях, де. Не е лесна тази работа, ако не изглеждаш като излязъл от корицата на модно списание или поне на списание за автомобили и авточасти. С други думи – ако не си много убав, трябва да си нестандартен, да импровизираш и най-вече да се правиш на клоун, но същевременно е важно да си сериозен и да демонстрираш алфа мъжкаря у себе си. Не ме питайте как става номерът. Обикновено не става.

Та така. Разхождам се аз с избраницата си, която може и да не е най-острият инструмент в кутията, но притежава задник, за който произволен древногръцки скулптор би дал лявата си ръка, само заради шанса да го увековечи за бъдните поколения. Разказвам й истории, в които се представям в добра светлина – едва ли не готов самоотвержено да спасява малки котенца или поне малки дечица, попаднали в беда.

Играем на „никога не съм“, разбирам, че е малко смахната и че със сигурност е доста по-интересен човек от мен. Споменавам й за няколко весели пиянски истории. Описвам й как съм свалял жени с фразата: „Извинете, да сте виждали един изгубен еднорог?“, как са ме гледали тъпо и аз с най-сериозния си възможен тон съм им казвал: „Беше транспортът ми за вкъщи.“ Тя не спира да смее. И то не от куртоазия, защото познавам онзи смях – често съм го чувал.

Разговорът си върви, докато не ме пита пагубния въпрос: „Ти коя зодия си?“ Ех, колко ли потенциални връзки са разрушили тези четири думи? Жени, ако се чудите защо мъжете мразят астрологията – ей затва е. Аз обаче финтирам умело с: „Ами роден съм в годината на свинята.“ Което дори не е вярно, защото съм роден в годината на змията, но това го проверих по-късно. Тя ме поглежда изпитателно и отронва: „Е, не ти личи.“ Егати, тя била и забавна!

Влизаме в едно заведение. Пием. Отъркваме си краката един в друг. Ставаме да играем дартс. Бия я първата игра, а тя ме гледа леко осъдително. Сигурно е разбрала, че съм овен. Великодушно й пускам втората игра. Тя е доволна и ме прегръща. Аз имам шанс да сложа ръка на задника й. Чувствам се щастлив.

Става късно и решавам да я изпратя до тях. Добре, че не живее далече – 20-минутна разходка е. През това време ми говори за диети, здравословно хранене, асценденти, теории на конспирациите и псевдонаука. Изключвам си мозъка преди някои от мозъчните ми клетки да са извършили ритуално сепуко и само промълвявам по някое „аха“ и „да“. Скришом оглеждам бедрата и гърдите й. Добре де, казвам си, заслужава си да се разделя с малко мозъчен материал заради тази жена.

Стигаме до входа на блока й. Тя се забавя, играе си с ключовете. Хвърля ми срамежливи погледи и промълвява тихо: „Ами беше ми много приятно.“ Колкото и голям ръб да съм, схващам намека, приближавам се и я целувам. Тя ми пуска език, аз й пускам още повече. Натискаме се около минута преди да спре и да изрече: „Мама и татко ме чакат.“ След подобна фраза целият квартал можеше да чуе предсмъртните вопли на романтиката и сексуалното напрежение между нас.

Тя се запътва към вратата и си отключва, а аз за последен път я оглеждам и й пожелавам „Лека нощ!“ Отдавна не съм имал толкова хубава първа среща, изпълнена с положителни емоции, серотонин, допамин, ендорфин и окситоцин. От щастие решавам да се разходя до вкъщи. Ще стигна за не повече от половин час. Каква груба грешка...

Следващите около 5 минути си минават безметежно, докато не навлизам в територията на някакъв уличен пес. По принцип не ме е страх от кучета. Страх ме е от глутница кучета. Започна да се чува лай от няколко страни, което пък предвещава, че нещо много кофти е на път да ми се случи.

Наоколо ни жива душа в човешки облик. Около мен - твърде много живи души в кучешки облик. В такъв напрегнат момент човек решава да изпробва беговите си възможности в пресечена местност. Успявам да дръпна на псетата, но тогава се спъвам в някакво коренище и прелетявам такова разстояние, че ако имаше рефери, вероятно щяха да ми признаят европейски рекорд на дълъг скок. Озовавам се в някакъв храст. Бодлив храст. Мама му стара, кой отглежда розови храсти в София, бе?!

Започвам да псувам кучетата и роднините им. Дори евентуалните им такива от Симитли. После подхващам храста, храстовата майка и храстовата сестра. Обещавам им да извърша с тях редица нерационални и физиологически невъзможни неща. Единственото хубаво на ситуацията е, че сквернословията ми явно са поуплашили кучетата и те са се оттеглили от мястото на моето падение.

Оглеждам се. Целият съм изподран и в тръни. Тениската ми скъсана. Ама така е скъсана, че под нея се подава дясното ми зърно, все едно изпитвам непредолимо желание да накърмя някое пеленаче. Еуфорията от това, че съм жив, се изпарява по-бързо и от надеждата на току-що дипломиран студент от УНСС за намиране на високоплатена работа. 

Продължаваме напред - цивилизация, светофар. На светофара жена в предизвикателно облекло пуши нервно цигара. Предлага ми орални ласки. Разбира се, не с тези думи. Аз я поглеждам така, сякаш ме е накарала да реша квадратно уравнение с четири неизвестни. Тя ме оглежда по-внимателно и ме пита добре ли съм. Отговарям й с: „Да, що?“ Последва онова неловкото мълчание между двама души, които са си казали всичко, което са имали да си кажат. Пожелавам й приятна вечер и пресичам.

Още малко ми остава. По пътя ме задминава каруца, защото светът е голям и каруци дебнат отвсякъде. Нищо, че съм почти в центъра на София. На последния светофар преди дома ми ме спира още един човек и ми иска 2 лева. После вижда на какво приличам и как светлините на града осветяват показващото се изпод тениската ми зърно, махва с ръка в стил „абе на теб май тези 2 лева ти трябват повече“ и се отдалечава.  

Най-после се прибирам. Поглеждам се в огледалото и тъжно се насочвам към банята, за да си взема душ. После промивам една по-сериозна рана с ракия. Малко ми е жал, че така злоупотребявам с алокхола, но нямам избор. Жив и почти цял си лягам. Малко преди да заспя Месинджърът на Фейсбук изквичава. Поглеждам го и прочитам съобщение: „Прибра ли се без проблеми?“ Замислям се за кратко. Е, какво пък – явно връзката ни ще започне със сравнително безобидна лъжа.

„Да :) Лека нощ!“


Автор: Павел Апостолов

За казармата, любовта и едно прасе

Действието се развива в далечното лето господне 1996-то. Моя милост - вече старо куче в аскера. С какъв акъл военните ме бяха направили сапьор, не ми е ясно до ден днешен. Или не са забелязали налудничавия блуждаещ поглед, или бяха решили, че защото съм завършил тeхникум, има шанс да различа противотанкова мина от кравешко лайно. Дори за целта да ми се наложи, да използвам вкусовите си рецептори.

В тогавашния момент обаче ме занимаваха съвсем различни проблеми. Същата сутрин бях получил писмо от любимата. Писмото беше дълго към четири страници и изпълнено със солидна доза нежност. Проблемът беше, че цялото писмо би могло спокойно да се резюмира така: „Минаваш на чекии, той не е толкова хубав колкото теб, но е тук...”. Здрава женска логика, която ми се стовари като саксия с бегония върху случаен минувач. Лошото е, че когато си на 19 и си в казармата, с радост би избрал саксията.

Та седя си аз на чешмичката на плаца, гледам в една точка, като току-що шомполиран, долната ми челюст любопитно се е приближила до топките ми, а пръстите ми се опитват да направят от писмото парченца, видни само през електронен микроскоп.

В този момент към мен се приближава Пецата /а.к.а – редник Петков/. Пецата е рожба на едно Тетевенско село, 140 кила по чорапи и с лазурен поглед на надзирател в централния с махмурлук. Говедото можеше да носи 40 кила противотанкови мини 20 километра, без после да си връзва прав връзките на обувките.

Пецата беше подробно запознат с настоящата ми психологическа епикриза и изобщо не одобряваше как реагирах на рутинната казармена история. Застана до мен и с ужасяващо делови глас ми съобщи, че в момента решава, дали да ми тегли такъв бой, че после да ме сглобяват в лабораторни условия, или просто приятелски да ми тресне веднъж главата в чешмата и да изкара от там всички глупости. После явно видя, че на мен лично в момента ми беше все едно, дали ще ми преаранжира физиономията и с тежка въздишка, като кон на който са свалили седлото, седна и той на чешмата.

Така ни завари сержантът на взвода, дявол го знае откъде се пръкна в събота, но явно и той беше запознат с тежката участ на съцето ми и изпитанията стоящи пред дясната ми ръка.

Предишната седмица с Пецата бяхме налепили тапети в апартамента му, строен от строителни войски. Никога не бях предполагал, че мангалите от СВ имат такова влечение към изкуството и такова свободно виждане за архитектурните форми. Явно някой беше вменил в дълг на строителите в сградата да няма нито един 90 градусов ъгъл. За да налепиш правилно тапети в такава дупка, трябва или да си кривоглед астигматик, или пиян като трета смяна, началник движение в БДЖ-то. Ние естествено избрахме второто и също така естествено, се справихме блестящо със задачата. После немската овчарка на сержанта ме изведе на разходка в гората, изпика ме, изчака ме да повърна и ме прибра обратно, но това е друга история.
Та нека се върнем при чешмичката, където в момента сержантът обясняваше на Пецата, че ни пуска гарнизонка и двамата, и той - Пецата, да вземел под ръка циврещата аморфна михлюза, тоест мен, и да налеел в мен толкова алкохол, щото да изчезнел кравешкия елемент в погледа ми.

Пецата чинно спазвайки субординацията, прие задачата, като заповед от висшестоящ и се зае с изпълнението. Обади се на баща си – як тираджия, малко по-едър от отрочето си, който пристигна от Тетевен до Карлово за толкова време, щото после бях убеден, че стандартното оборудване на Опел Кадет, включва и телепорт.

Семейство Петкови качиха мощите ми в колата и поехме обратно към Тетевенския Балкан. Започнах да ме наливат с бира още по пътя. Опитах се да обясня, че не обичам бира, но в семейия речник на семейство Петкови словосъчетанието „не искам” се намираше някъде между глаголите „насран” и „наебан”. Така че при съотношение във водоизместването 300 към 80 кила, нямах много голям избор – бях засмукал 5 бири още преди да пристигнем. Като резултат, долната ми челюст започна леко да се отдалечава от топките и да се приближава към горната такава – неочакван и недостатъчно изследван свиващ ефект на Каменица Светло. Последва запознаване с родата – много мили хора, оказа се все пак, че най-едрият член на семейството, е не бащата, а сестрата на Пецата. Проблемът ми беше подложен на обсъждане. Диагнозата изяснена и лечението одобрено - накараха ме да изпия три големи сливови ракии. Към този момент вече погледът ми беше започнал лека-полека да възвръща излъчването си на нещо, претърпяло 50 000 години еволюция.

След това започна страшното. Оказа се, че в селото празнуват изпращане на войник – едно наистина нещастно стечение на обстоятелствата. Конфигурацията беше напълно стандартна. Дворът на фабриката за дървени профили, много маси с бели покривки, много хора. Средно количество алкохол в кръвта, на присъстващите балканджии - около 3.6 промила, ако броим и децата. Спрях да броя бирите, а и не мисля, че в този момент, мозъкът ми би се справил с подобни големи числа. За сметка на това започнах да говоря, предимно глупости и предимно на висок глас. Вписах се в обстановката като стара мома в секс-шоп. Хората ме харесаха, в смисъл - ей го на, и свестни Софиянци имало, тоя тука му се е изместил центъра на погледа от пиене, пък и носи – абе наше момче. В реката до фабриката, защо паднах, нямам идея. Предполагам съм отишъл да пикая, което обясняваше и защо съм паднал по очи. Кога в навалицата загубих сем. Петкови и защо, по дяволите, се опитах да включа най-голямата фреза във фабриката, предизвиквайки паника, също не тая спомен.

В последствие, като се опитах да възстановя вечерта, се получаваха накъсани кадри, като реклама на второстепенен екшън. Няколко от местните ме влачат/бутат/дърпат/крепят в посока към къщата на домакините ми: „Аре бе момче, стегни ги тия макарони, какво си се спаружил като рибарски хуй”.

Аз вече сам в двора на къщата, седя и не мога да реша: дали да си легна при свинята в кочината, точно до портата, на която съм се подпрял, или да се опитам да намеря къде по дяволите е входа на тая къща /мътни спомени, че май имаше вход/. Аз, отчаяно търсещ тоалетната. Аз, седящ в основата на стълбата към втория етаж и подскачайки от крак на крак, чакам бащата на Пецата, който пък е в горния край на стълбата, да слезе и да се разминем. Аз, осъзнавайки след половин час подскачане на място и почти напикал се, че това горе не е бащата на Пецата, а закачалка със зимното му палто, която едва ли скоро ще слезе по стълбата. После нещата станаха много бързо. Качих се по стълбите на втория етаж, където помнех, че е тоалетната. Влетях почти тичайки, разкопчавайки си дюкяна и залитайки в предполагаемата тоалетна. Свеж полъх, ниско парапетче, ръцете се борят с дюкяна, краката бутат напред и паднах от балкончето. Оказа се, че вратата в която влетях, водела към малкото балконче на втория етаж. Как съм се преметнал – не знам. Ако бях трезвен сигурно щях да си счупя нещо. Лошото беше, че съм отново в изходна позиция, лежащ в калта пред кочината на прасето, което вече се беше събудило и смутено грухтеше. Предполагам си мислеше, нещо от рода на: тия тъпи човеци, не могат ли да се упражняват да летят в по-свинско време, абсолютна човещина, ще спра да наддавам от това недоспиване.

Вече не ми се пикаеше. Предполагам съм я свършил тая работа при падането – дано не е било в полет. Качих се отново по стълбата, по която, поради стечението на обстоятелсвата, вече втори път се качвах, но не бях слязъл нито веднъж.

Тихичко влязох в стаята, която ми бяха дали да спя. Естествено отново обърках стаите. Любопитното е, че задачата да се движа тихо беше заела целия капацитет на мозъка ми. Само така мога да си обясня, че стигнах до средата на стаята, преди да осъзная, че в стаята свети, а в леглото майката и бащата на Пецата правят секс. Предполагам, че те са били по изумени от мен. Някакъв пиян тип, наклонен под неестествен ъгъл и стоящ прав напук на всичко, което те знаят за физиката, освен това целия в кал и с широка усмивка на лицето, изразяваща бащино благоволение към младите, които са решили да полудуват рано сутрин. Майката едва успя да промълви: „Отсрещната врата момченце”, аз се усмихнах разбиращо и паднах. После сигурно са ме сложили да си легна.

Това е историята. Оттогава хич не обичам бира. Когато няколко месеца по-късно излязох от казармата, въпросната мацка ми се обеси отново на врата. За мен обаче нещата вече не бяха сериозни и скоро я зарязах. Не на последно място, защото всеки път, като правехме секс и се сещах как лежа в калта до прасето и гледам учудено балкончето над мен. Не върви всеки път, като правиш секс и да те напушва смях...нали?

Автор: Неизвестен

Редакция: Павел Апостолов