сряда, 12 март 2014 г.

Разказ в 100 думи: "Цената"




- Това ли е краят?
- Това е.
Погледна с любопитство към високата, слаба и безплътна фигура, облечена в черно.
- Знаеш ли, винаги съм искал да ти задам един въпрос.
- Знам.
Взря се в очите му, в които се съдържаше мъдростта на цели светове.
- Каква е цената на един човешки живот?
- Искаш да ти дам универсален отговор на този въпрос, но няма такъв. Ала да речем, че човек струва толкова, колкото струва неговата дума.
Замисли се, оценявайки наум своя живот. Смърт не грешеше.
- Ами животът на едно дете?
- О, едно дете струва много повече...

Автор: Павел Апостолов

Вдъхновение: "Жътварят" - Тери Пратчет и филмът "Крадецът на книги" (по едноименната книга на Маркъс Зюсак).

четвъртък, 6 март 2014 г.

Да живее българската администрация!



Събуди се в един хубав пролетен ден и излезе на терасата. Птички пееха любовните си песни, слънцето галеше с нежните си лъчи лицето му, вятър подухваше в косите му... абе с една дума идилия. Героят на тази история обаче все още не подозираше какво го чака. Казваше се Ангел Страшимиров и в този ден трябваше да отиде до Първо РПУ, известно в обществото с девиза си: "Като първо - няма второ!" Заветната цел беше отдел "Документи за самоличност", където трябваше да си поднови личната карта. Нищо работа! Да, ама не. 

Оборудван с всичките нужни заявления и удостоверения, Ангел застана пред гише №3. От другата страна на гише №3 седеше кльощава дама на средна възраст, по тялото на която имаше по-малко месо и от закуската на супермодел-вегетарианец. Лицето й подсказваше, че в предишния си живот си е била някакво животно - най-вероятно кобила. Ангел заключи, че това е жена, само защото останалите опции бяха твърде невероятни. Подаде й документите и реши да разчупи леда:

- Има ли много работа днес? - попита с престорено любопитство. Отвърнаха му с тихо сумтене и презрение. Определено претърпя пълен провал в своите иначе добри намерения.

Жената зад тише №3 започна усилено да цъка с мишката и да издава звуци, които поради липса на по-добра дума ще определим като "пуфтене". Ангел усещаше, че има проблем.

- Имаме проблем - заяви уморено до момента безмълвната му събеседничка.

- Мога ли да попитам какъв? - опита да се осведоми Ангел.

Последва ново пуфтене, цъкане с език и въртене на очи. В това обикновено се състои отговорът на всеки себеуважаващ се държавен служител при задаването на безсмислен въпрос.

- Ех, начиии... - беше единственото, което успя да смотолеви кандидатката за нова мис Русе. В този момент нещата придобиха драматичен развой.

- Ленче, ела да ми помогнеш! - провикна се най-после тя. Нашият герой усети раздвижване на земни пластове, причинено от тежките стъпки на съществото, което се приближаваше към гише №3. По принцип има различни степени на наднорменост - пълничък, закръглен, пухкав, шишкав, дебел, но Ленчето не успяваше да се побере в нито една от тях. На света едва ли имаше огледало, което да не изпита затруднения да обхване нейната масивна осанка.

- Какво има, Майче? - попита с учудващо тънък глас жената, която изглеждаше така сякаш е погълнала Искра Фидосова барабар с Ирен Кръстева и Делян Пеевски. 

Имаше тиха размяна на реплики, последвани от хорово пуфтене, цъкане с език и борба с клавиатурата и мишката. Ангел започна да се усъмнява, че макар двете жени да имаха съвсем различни пропорции, те имаха нещо общо: притежаваха едно и също IQ - навярно отрицателно. Излезлите сякаш от анимационното филмче "Шрек" служителки най-накрая родиха една мисъл.

- Не фигурирате в нашата база данни.

- И какво ще рече това? - поинтересува се с нездраво любопитство Ангел.

- Че не съществувате - констатира проникновено Ленчето.

Ако ти кажат, че не съществуваш, го приемаш твърде лично. Ангел не беше кой знае колко навътре във философията, но беше убеден, че дори и от философска гледна точка той си съществува. "Мисля, следователно съществувам" - нали така беше? Рене Декарт определено щеше да изпита затруднения да докаже тезата си на странната двойка зад гише №3. За всеки случай Ангел се ощипа - да, нямаше съмнение, че си съществуваше. Пое дълбоко дъх и внимателно изрече:

- Как така не съществувам?

- Ами според нашата база данни - започна бавно Майчето, сякаш говореше на човек, изпитал затруднения да завърши първи клас - не съществувате.

- Ами вашата база данни вероятно греши - осмели се да предположи Ангел.

Последва кратка пауза, в която двете дами явно осмисляха казаното. По лицата им се четеше жестока вътрешна борба - не бяха убедени, че Ангел е прав. Все пак имаха повече доверие на базата данни, отколкото на някакъв си двайсетинагодишен многознайко. Всъщност, ако се съди по изражението им, думата "многознайко" по-скоро трябва да я заменим с думата "пикльо". Двете спазваха старата максима на държавните служители при работата им с клиенти: "Ако се съглася с теб, тогава и двамата ще грешим."

- Ще извикам Мимето - най-после предложи Майчето.

Тя се изниза като змиорка покрай туловището на Ленчето, докато последната гледаше втренчено в монитора. Ангел се чудеше какво да каже, но прецени, че сега не е моментът да завързва неангажиращ разговор. В главата му се въртяха единствено шеги за дебели хора, за които очевидно нямаше подходяща публика. Ленчето обаче явно прочете мислите му, възприе ги като акт на враждебност и му хвърли поредния поглед, изпълнен с омраза. 

Неловкият момент беше прекъснат от триумфалната поява на Мимето и Майчето. Новопристигналата трябваше да бъде лъчът надежда, който да пробие надвисналите облаци от невежество зад гише №3. Е - не беше. Изглеждаше и се държеше като английска благородничка, която е огорчена от факта, че вместо да си прекарва времето в езда и чаени партита, трябва да работи в администрацията

- Името вярно ли е? Ангел Руменов Страшимиров? - попита Мимето с дикцията на английската кралица.

Ангел кимна.

- Това "да" или "не" означава? - поинтересува се Мимето. Все пак в България кимането с глава все още предизвикваше объркване.

- Да.

- Какво "да"? - изстреля нов въпрос Мимето. Ангел вече основателно подозираше, че ако новата му събеседничка живееше на Марс, там пак нямаше да има интелигентни форми на живот.

- Да, името ми е Ангел Руменов Страшимиров.

- Значи имаме проблем - беше крайната присъда на Мимето. Явно да си Ангел Руменов Страшимиров в наши дни беше сериозен проблем.

Тя огледа с неодобрение субекта, който й създаваше толкова много главоболия със самия факт на съществуването си и започна отново да цъка с мишката. Определено не беше жена, която прави приятно първо впечатление. Всъщност предизвикваше симпатии, колкото сериен убиец. 
Познатият ритуал на суетене зад гише №3 пак започна. В крайна сметка Ангел не издържа на напрежението и попита:

- И сега какво?

Тишина. Размяна на конфузни погледи. Най-после Мимето взе нещата в свои ръце:

- Ще говорим с когото трябва. Не се притеснявайте, господине. Всичко ще бъде наред - уверяваше го тя, все едно му предстоеше операция за вадене на сливиците.

- Ще ви потърсим в архивите. Елате пак след месец. Дотогава трябва да сме решили проблема - суфлираше Ленчето.

- А ако не сте? - поинтересува се Ангел, който не беше съвсем въодушевен от идеята.

- А няма страшно. Само гледайте да не напускате страната - информира го Майчето.

- Ама защо?

- Защото може и да не успеете да я напуснете - изкиска се Мимето и неприятният й смях беше подет още от Ленчето и Майчето. В този момент единствено на Ангел не му беше забавно.

За разлика от Нео в "Матрицата", Ангел нямаше друг избор, освен да си тръгне. Все едно участваше в експеримента на Шрьодингер - едновременно съществуваше и не съществуваше. Това чувство не го напусна един месец, през който прочете една книга по метафизика плюс "Кланица 5" на Вонегът. Това е положението.

Минаха 30 дни и Ангел се намираше на същото място, но този път пред гише №4, което май беше някакъв повод за оптимизъм. От другата страна седеше възрастна дама, която го гледаше с досада над очилата си. След като й каза защо е дошъл, тя започна да рови из един шкаф и накрая извади нещо от там. Връчи му новата лична карта.

- Това ли е всичко? - попита невярващо Ангел.

- Да. Можете да си вървите. - отговори му тя сякаш с отегчения от живота глас на робота Марвин от "Пътеводител на галактическия стопаджия".

От гърдите на Ангел се изтръгна въздишка на облекчение. Изглеждаше така все едно Марк Зукърбърг  му е връчил чек за няколко милиарда долара. В крайна сметка беше хубаво да има нагледно доказателство, че съществува.

И тогава от съседното гише №3 чу познати думи: "Как така не съществувам?" Източникът им беше красиво чернокосо момиче. Ангел й се усмихна.

- О, това се е случвало и преди - каза й любезно и после добави - С мен.

Обясни й случката и тя се разсмя. Така се запозна с Лора. Влюбиха се.

Та затова - да живее българската администрация!


Автор: Павел Апостолов