Наблюдател

Събуди се от блажената си дрямка, заради голямата примигваща червена лампа над контролния пулт и пискливия звук, отбелязващ входящо съобщение. Прозя се, разтърка очи и погледа танцуващите по огромния екран пред него знаци. Нещо се случваше в Русия.

- Оф, пак ли... - каза на глас, но нямаше кой да го чуе. 

Беше съвсем сам, далече от дома, на мисия, която всички намираха за крайно безполезна. Бяха му казали, че това е най-скучната изследователска работа в открития космос и навярно бяха прави. Вече почти три години събираше данни за Земята и населението ѝ, изготвяше доклади, анализираше данни, правеше прогнози и в общи линии се възхищаваше на невежеството на земляните. След първия месец се беше запитал как въобще тази планета е оцеляла досега без простоватите ѝ жители да се избият взаимно или да си доунищожат природата. Всеки момент очакваше на някой "гений" да му хрумне идея, която да има фатален край за цялото човечество. Е, на няколко пъти този край беше близо...

Още два дни и мисията му приключваше. Вече беше започнал окончателния си доклад. Чудеше се дали да не напише за Земята само "почти безобидна" по примера на онзи симпатяга Дъглас Адамс. Засмя се. Научната фантастика на земляните беше интересно и забавно четиво. Щеше да му липсва. Изпитваше и леко огорчение от факта, че няма да разбере кой ще стане световен шампион по онази странна игра, наречена футбол. Вярно, компютърът му показваше, че това най-вероятно ще е Бразилия, но той предчувстваше, че може да се получи изненада. Ха! Хората бяха единствените, способни да се уповават на това подсъзнателно обработване на данни от организма и да му лепнат етикет "предчувствие". Но какво да очакваш от създания, които все още използваха превозни средства, задвижвани от петрол и дори изпитваха затруднения да стигнат до собствената си Луна.

Странни същества бяха човеците. Често имаха навика да избягват рационалното мислене и се водеха от емоциите си. Рядко се влюбваха в най-подходящите за възпроизвеждане индивиди, в което не намираше логика. Не мислеха за бъдещето така, както го правят развитите раси. Вярваха в някаква небесна свръхсила, която откликва на молитвите им и я наричаха Бог. Изобщо бяха най-наивните същества в тази част на галактиката. Дори съумяваха да излъчат за свои лидери най-неподходящите за целта индивид!  И въпреки това бяха успели да оцелеят досега.

Все пак трябваше да признае, че сред тези странни същества имаше мнозина с впечатляващи дарби или такива с богато въображение. Знаеше, че те бяха изпреварили времето си. Срещаха се и от онези индивиди с чувство за хумор, заради което се заливаше от смях. Признаваше си, че поне в откриване на начини за забавление хората бяха несравнимо изобретателни. 

Само да не бяха толкова... несъвършени. Това го дразнеше в началото. На родната му планета, както и навсякъде другаде, където цивилизацията беше напреднала достатъчно, всички господстващи раси бяха открили начин за създаване на поколения от съвършени индивиди. Така трябваше да бъде. Хората обаче имаха толкова недостатъци, че направо будеха присмех. Дори не беше убеден, че заслужават да са в категорията "разумни същества". Нищо чудно, че до този момент никой не се интересуваше живо от тях и не ги беше посещавал. И все пак...  

Погледа екрана и устата му се изкриви в тънка усмивка.

...И все пак му бяха интересни. Несъвършенствата им ги правеха уникални. Знаеше, че ако някой не ги наглежда, наистина ще вземат да се затрият. Както онзи път, когато един от тях беше на път да създаде вирус, който да види сметката на цялата планета. Беше против правилата да се намесва и да променя естествения ход на събитията. Определено не смяташе да споменава случката в доклада си. 

Май след толкова време започна да изпитва симпатии към тези създания. Дали пък да не поиска мисията му да бъде удължена с още три години?

Автор: Павел Апостолов

Истинска история

Седеше на бара и бавно отпиваше от уискито си. Това беше любимото му заведение - тиха музика, шепа хора, вглъбени в своите разговори или мисли, и по някоя и друга самотна жена, на която да се опита да вземе телефона. Дори барманът му беше приятел. А и беше добър слушател. Точно от това се нуждаеше.

- Димо, искаш ли да ти разкажа една история? - обърна се той към бармана.

- Давай! - очаквано отговори Димо.

- Тази история е за един пич на име Васко - обикновен младеж на двайсет и няколко години. Една вечер, подобна на тази, влиза в един бар, подобен на този, със съвсем искрената и ясна цел да се напие, за да забрави проблемите си. Поръчва си уиски, изпива го, поръчва си второ, после трето... Барманът го гледа един такъв омърлушен и както подобава на всеки барман по света, го пита какво го мъчи. И той му разказва.

Работел в някаква компания за търговия на мебели, обаче нали знаеш - дошла кризата и го съкратили. Прибира се вкъщи и какво да види - приятелката му се изнесла от тях и му оставила кратка бележка, че го напуска, защото срещнала друг. Нашият човек е съкрушен. Единствена опора намира в своето вярно куче Ривър - стар ирландски сетер. Горкият Ривър обаче точно в същия ден се споминва. Наистина трудно за вярване, но в един ден човекът изгубва работата, жената и домашния си любимец. С подобен късмет ако участваше в порно филм, сигурно щеше да е съпругът, който излиза и отива на работа...В крайна сметка напълно естествено Васко решава, че е време да удави мъката заедно с мозъка си в обилно количество алкохол. 

Та излива си Васко душата пред бармана, докато със завиден инат се опитва да изпълни поставената цел. Не щеш ли, една мадама в бара явно чува историята му, трогва се и се опитва да го утешии. В този момент пропитите с алкохол мозъчни клетки на Васко храбро решават да се прегрупират и той се възползва от случая. Не съм сигурен какво става по-натам, но резултатът е, че двамата се влюбват, женят се и дори си взимат куче - ирландски сетер. Васко си намира по-хубава работа и въобще животът му се урежда. 

- Хубава история – след кратка пауза каза Димо, докато бърешеше поредната халба бира - Поуката сигурно е никога да не се отчайваме, защото нещата рано или късно ще се наредят.

- Хм, може би - рече и отпи замислено от уискито. - Тази история я чух от един приятел на име Дани. Разказа я пред един барман като теб, в един бар, подобен на този, докато пресушаваше трето уиски и се вайкаше, че са го уволнили от работа и приятелката му е скъсала с него - всичко това в един и същи ден. В този момент Дани беше изправен пред познатата дилема да се напие или да се напие...  много. На всичкото отгоре имаше един дебел котарак, сякаш излязъл от страниците на "Майстора и Маргарита". Виждал съм как този котарак изпитва неистови трудности да си качи туловището върху дивана в хола му. После не му се слизаше от там, защото мързелът му беше по-безграничен и от открития космос. Та по някаква незнайна причина  котаракът беше решил да избяга в същия злополучен за Дани ден.  Идея си нямам как го е сторил, но вероятно е било доста забавна гледка.

И така, Дани разказваше на бармана и на мен историята за Васко и накрая каза почти през сълзи: "Мамка му на тоя бастун Васко! Защо и моята история няма такъв щастлив край?!" Тогава с очите си видях как една страшна мацка се приближи до него, заговори го и започва да го успокоява. Година по-късно същият този Дани се ожени за споменатата мадама, намери си нова и по-добра работа и дори проклетата му дебела котка се дотътри обратно вкъщи...

- Хах, ами това е кръговратът на живота - реши да сподели вижданията си Димо.

- Абе надявам се да е така - изрече с тъжна усмивка. - И знаеш ли защо? - попита и без да дочака отговор продължи. - По-рано днес разбрах, че компанията, в която работя, е обявила фалит и оставам без работа. Малко по-късно приятелката ми ме заряза по най-гадния възможен начин - със смс. Накрая се прибрах вкъщи и видях, че златна ми рибка е хвърлила топа... Да знаеш, че я обичах - имам предвид рибката, а не приятелката ми...

- Съжалявам – каза съчувствено Димо. - Не се отчайвай, нещата ще се оправят, както с Васко и Дани.

- Дано си прав - каза и направи тържествена пауза. - Защото вече почти изпих третото си уиски, а не виждам нито една жена, която да ме утешава.

При тези думи привлекателната дама, седяща недалече на бара, му се усмихна и се приближи до него:

- Извинете, без да искам чух, ъъъ, всичко, което казахте... Много съжалявам за случилото ви се.

- Благодаря ви - отговори той с нескрита тъга.

- Но все пак... - с лека неувереност продължи тя. - Това истинска история ли?

Той отпи последна глътка от уискито си, усмихна се лукаво и изрече думите, които многократно беше репетирал пред огледалото:

- Има ли значение?


Автор: Павел Апостолов