Отвори очи. Над до болка познатата стая се стелеше тягостен
мрак, чиито пипала бяха отблъсквани най-безпардонно от спорадичните примигвания
на екраните в командния пулт. Отне му няколко секунди да се разсъни напълно и
още минутка, за да проумее къде е и в какво безнадеждно положение е. Намираше
този кратък миг на осъзнаване за демотивиращо отрезвяващ и крайно депресиращ.
От гърлото му се изтръгна въздишка и той по навик поздрави
Ди, който му отвърна с „I will
survive“ от колонките над леглото му. Ди беше компютърът в лунната база,
който имаше за цел да направи бързо стопяващия се остатък от живота му колкото
се може по-приятен. Трябваше да му се признае, че за изкуствен интелект
успяваше да подбере музикалното оформление сравнително кадърно.
Изми лицето си, преоблече се и си направи кафе с последната
му останала капсула, както тъжно установи. Докато отпиваше от горещата течност с
аромат на нещо, изхвръкнало от задните части на хипоптам, погледна през люка навън
към някогашния си дом. В последните 187 дни пред очите му се разстилаше една и
съща гледка – планетата Земя обвита от гъст облак прах, под който навярно нищо
не беше оцеляло. Освен може би Чък Норис.
Роджър ДеМаркос: на 32 години,
роден в Албакърки, американец, с родители мексиканка и панамец, астронавт по призвание
и професия. Преди точно 200 дни ДеМаркос се беше приземил на Луната,
изпълнявайки рутинната мисия да вземе проби от няколко кратера, да извърши
няколко полеви изследвания, да полива едно растение и да поддържа лунната база
Алфа-3. Мисия, която трябваше да продължи само две седмици.
Растението беше лимоново дръвче,
намиращо се под два светодиода, с които умните глави от НАСА смятаха, че могат
да заменят слънцето. За негово учудване, то все още беше живо... за разлика от
умните глави от НАСА. Имаше си собствена стая и Роджър всяка сутрин извървяваше
осемнайсетте метра от леглото си до него, за да го погледа и да си поговори с
него. Даде му и име, естествено. Казваше се Леми и беше най-големият му извор
на мотивация да не си пререже вените или да не излезе на една последна освежаваща
разходка без скафандър из лунния пейзаж.
И днес се опита да установи
контакт със Земята, но в отговор не получи нищо освен минорна тишина.
Последното съобщение, което му бяха изпратили преди 187 дни гласеше: „Катастрофа!
Умираме! Не се връщай!“.
Накара Ди да изчисли шанса да
има и други оцелели на Земята, но компютърът и този път изплю „Не разполагам с
достатъчно данни!“. Припасите му бяха привършили преди седмица. Обсъди
ситуацията с Леми и след кратка препирня двамата достигнаха до извода, че не им
се умира на Луната. Къде-къде по-хубаво щеше да е да умрат на собствената си
планета.
Беше изнемощял, халюцинираше
непрестанно, а и от известно време лимоновото дръвче твърдеше, че полудява. Но
макар и луд, вече беше целеустремен. Нахлузи скафандъра, сбогува се с Ди, взе
си растението в ръце и се качи на малкия кораб, с който беше акостирал на
Луната.
Космическата тишина се беше
просмукала и в кабината за управление. Никога нямаше да свикне с нея. Пусна си „You give love a bad name“ и
запали двигателите. Корабът плавно се отдели от лунната повърхност.
На радара в лунната база корабът
на ДеМаркос представляваше една точка, която бавно се отдалечаваше, сякаш с
балетна стъпка. Преди да се изгуби напълно от обсега му, се появи втора точка.
Движеше се в същата посока.
Автор: Павел Апостолов
