На всеки му се е случвало да се събуди нейде преди обед с
тежко главоболие, породено от предозиране с течни и кехлибарени на цвят
субстанции. Главата се люшка на една страна, възглавницата е захвърлена на
друга, одеалото е събрано в не особено спретната купчина, а съседът отгоре
благозвучно пробива дупка в стената си с уред, измислен вероятно от Светата
инквизиция.
Стоновете ми, издаващи все пак някакво, макар и нетрайно,
наличие на живот, влязоха в непредвиден синхрон с бормашината на съседа и
тихата мелодия на Seven
nation army, носеща се от колонките на компютъра. Беше проведен
бърз вътрешен диалог между Аз-а ми, когото го мързеше неимоверно, и Аз-а ми,
който проявяваше наченки на разум, относно това дали е време да: 1) стана от
леглото, 2) отида до тоалетната, 3) намеря вода, 4) проверя дали всичките ми
по-ценни вещи са все още мое притежание, 5) спра шибаната музика и 6) си уловя
нещо за ядене.
Бормашината спря, което приех за знак свише, че е време да
се размърдам. След нестройното, но успешно изпълнение на първите четири точки
от плана, се насочих към петата. Мръднах мишката, екранът просветна и аз го
изгледах с изненада и недоверие, както малко дете гледа втория си сладолед за
деня. Светът ми беше запълнен от страница на Word, на която с шокиращо безупречен правопис се мъдреше следният
текст:
„Макс завъртя ключа и
открехна вратата. В полумрака се виждаха очертанията на една фигура.“
В такива моменти човек си задава няколко въпроса, сред
които: „Какво, по дяволите, е това?“, „Защо е тук?“, „Кой е Макс и каква е тази
фигура, за която става въпрос?“ и „Къде ли ми е единият чорап?“
И всичко това се случва под палавия съпровод на Take me out на Franz Ferdinand. „Леле, –
мисля си - някой път ще претрепя някого, когото мразя, ще се напия от щастие и
дори няма да си спомня какво съм направил на другата сутрин...“ Пияният ми Аз
явно си е направил необоснованото заключение, че ще успея да разгадая тази
малка мистерия. Нещо, с което сутрешният ми Аз хич не беше съгласен.
Стори ми се безсмислено да потърся помощ от и без това
безполезните си приятели, тъй като нашите изтънчени софийски небца бяха
дегустирали евтин алкохол цяла нощ, а това определено се отразява пагубно на
крепката връзка на човек с главния му мозък. Усещайки този печален ефект върху
себе си, взех мъдрото решение първо да закуся и чак след това да се тормозя с
пиянски тъпотии.
На пълен стомах се мисли малко по-добре. Но наистина много
малко. Казват, че храната и активирането на вкусовите рецептори могат да
активират и дълбоко заровени спомени. Не са прави. Единственият извод, до който
стигнах, беше, че тези изречения са началото на текст, който е трябвало да
напиша в обозримото бъдеще. Все пак някои от най-добрите си истории съм писал в нетрезво състояние.
Както и някои от най-лошите.
Зъбните колелца на въображението ми най-после започнаха да
работят и за кратко време тези две изречения се превърнаха в началото на
история, която прерастна в такива размери, че някой ден сигурно ще ми се наложи
да напиша книга. Четиринадесет прости думички, които пияният ми Аз е завещал на
малкия и кльощав творчески Аз, който се храни именно с такива неща. Шизофреничният ми Аз със сигурност беше щастлив от цялата тази ситуация.
„Въобръжението е дадено на човек като компенсация за това,
което не е...“ е половината от един от любимите ми цитати. За да превърна този текст в една идея по-смислен, ще ви разкрия една тайна - ако някога, някъде,
по неясна причина решите да създавате лично творчество, да знаете от мен, че е
достатъчно то да повлияе само на един човек, за да има смисъл от него. Дотогава опитайте се да
подхранвате, по каквито и да е нелепи начини, онази малка, неугледна, творчески
настроена частичка от себе си, която е пряко свързана с въображението. Може и да не е посредством алкохол.
И накрая, знаете ли как започва „Обитаемият остров“ на братя
Стругацки? Аз си спомних едва днес:
„Максим открехна люка,
провря се и предпазливо погледна небето.“
Автор: Павел Апостолов
Няма коментари:
Публикуване на коментар