Срещата

Настани се на една маса, екранът ѝ светна с поздравителния надпис „В живота рядко получаваш втори шанс, така че гледай да не оплескаш нещо“ и той разгледа електронното меню. С няколко бързи движения на пръстите си поръча кафе и избра от плейлиста да свири тих джаз. 

Жената, която чакаше, щеше да дойде след малко. Беше ѝ навик да закъснява за среща с поне пет минути, така че реши да огледа хората около него. Както обикновено, посетителите на подобни заведения се бяха вглъбили в телефоните си или пък играеха с приятелите си на някоя от многобройните електронни игри, които мястото предлагаше, докато отпиваха от третото си поред кафе.

Ето я и нея – абаносово черни коси, изкусителни кафяви очи, чип нос и стеснителна усмивка. Като излязла от мокър сън на бездарен поет. Много хора изпитват страх, че никога няма да намерят идеалния партньор в живота или още по-лошо – че такъв човек не съществува. Той не беше от тях.

- Здравей, надявам се не си ме чакал много дълго.

- Здравей, всъщност дойдох преди минутка.

- О, любимата ми музика – ахна тя. – Предполагам си го прочел в профила ми.

- Едва ли ще ми повярваш, но не съм разглеждал профила ти. Предпочитам да разбера тези неща от човека срещу мен, като просто го питам – отвърна ѝ той, придавайки си най-искрения възможен вид.

- Не знаех, че още има такива хора – каза му тя и леко се засмя.

- Виенско кафе с канела и сметана, нали?

- Ха! Ето, няма как да знаеш това без да си го прочел предварително – победоносно изрече тя.

- Има и други начини – подсмихна се той, докато в сепарето им звучаха съвършените акорди от тромпета на Майлс Дейвис.

- О, мистериозен си. Ето, дори профилът ти стои празен и почти нищо не знам за теб. Може би трябва да ми дадеш достъп до електронния си дневник.

Погледна я в очите и ѝ предложи мило:

- Имам по-добра идея. Защо просто не си задаваме въпроси?

- Значи ще играем тази игра – каза тя след кратко замисляне, прибра телефона си и благодари на сервитьорката, която им донесе поръчката. – Добре тогава. Ще ми разкажеш ли нещо интересно за себе си? С какво се занимаваш? Какви таланти имаш?

- Да кажем, че се занимавам с рискови инвестиции – започна бавно той. – А и мисля, че повечето хора ме намират за странен.

- Да си странен не е толкова лошо. Означава, че си сложна личност.

Двамата се спогледаха и се засмяха.

- А по въпроса за талантите – продължи той, - вярвам, че всеки човек притежава някакъв специален талант или дарба, но не всеки открива каква точно са те. И в този ред на мисли чувала ли си историята за онзи мъж, който може да предскаже какво ще ти се случи след седем години?

- Не, каква е? – полюбопитства тя.

- В града живее един съвсем обикновен на вид човек, който обаче притежава дарбата да вижда в бъдещето. Но не цялото бъдеще се открива пред него, а само един период от шест месеца - от 21 септември 2056 година до 21 март 2057 година. Защо? Дори и той не знае отговора на този въпрос. Хората разбрали за него и започнали непрестанно да го търсят с молба да им каже какво ще им се случи. 

- Звучи ми като поредния шарлатанин. Защо му вярват?

Той повдигна рамене:

- Явно умее да бъде доста убедителен. 

- И ако сега отида при него, ще трябва да изчакам почти седем години, за да разберат дали е прав?

- Изглежда няма друг начин.

- Доста удобно – изрече тя, подсмихвайки се иронично. – Според мен не съществуват хора с подобна дарба.

- А защо не? Светът се е превърнал в странно място и чудеса се случват постоянно. В Китай заснеха гарван, който се е научил да чупи  ядки, като лети до магистралата и ги хвърля под гумите на колите. В Малайзия живее 4-годишно момче, което композира музика, достойна за Моцарт и Бетовен. В Испания регистрираха случай на напълно сляп човек, който след повече от двайсет години прогледна.  В Канада има мъж, който е в състояние да тича 72 часа без прекъсване. Освен това вече сме толкова напреднали технологично, че съвсем спокойно можем да си играем на богове. Дори влаковете ни се движат със свръхзвукова скорост. Скоро ще намерим начин за пътуване във времето и пространството, така че защо да не съществува и човек, който е способен да вижда в бъдещето?

- Не мисля, че е толкова просто – отсече тя. – И все пак от древността до днес няма човек, който да де доказал по неоспорим начин, че притежава подобна дарба. 

- Дааа, доказателства. Това е трудната част – замислено промълви той. – Виждала си хората, които са осъдени за тежки престъпления. Знаеш, че след реформите и закриването на затворите сега наказанието им е да им имплантират чип в главата, който ги прави хрисими и напълно безобидни. Почти като роботи, които са програмирани да не вредят на човека. Баща ти е един от тях, нали?

- Но как? Никой не знае за това! 

- Знам и други неща. Всяка вечер преди лягане гледаш звездите. Държиш четири различни вида кърпи в банята. Обожаваш хеви метъл музиката, но понякога те е срам да си го признаеш. Любимият ти филм е „Криминале“, а не „Казабланка“, както обичаш да твърдиш. Всеки четвъртък закусваш палачинки. В нощното ти шкафче непременно има нещо сладко. Изпитваш необясним страх от коне. Обичаш котките повече от кучетата, но искаш да си имаш уелско корги и да си умираш от смях всеки път, когато го гледаш как слиза по стълби. Поставяш си за цел да прочетеш поне една книга на седмица, но рядко успяваш да я изпълниш. Пишеш стихове, които никому не показваш. Винаги се притесняваш, когато трябва да говориш пред непознати...

Тя го гледаше невярващо през цялото време, докато той изричаше тези думи. Трябваше да го прекъсне:

- Кой си ти и защо знаеш толкова много неща за мен?

- В играта на въпроси най-важното е да задаваш правилните – със сериозен тон ѝ отговори той.

Тя впери изпепеляващ поглед в него и се замисли за момент. Крайчецът на устните ѝ леко се повдигна нагоре в нещо като усмивка. Дали се досети?

- Признавам си, наистина си убедителен – започна тя и направи драматична пауза. – Добре тогава, какво ще ми се случи след седем години?

Той се засмя, а в очите му се четеше изненада, примесена с обожание към тази жена:

- Това вече е правилният въпрос...


Автор: Павел Апостолов