За казармата, любовта и едно прасе

Действието се развива в далечното лето господне 1996-то. Моя милост - вече старо куче в аскера. С какъв акъл военните ме бяха направили сапьор, не ми е ясно до ден днешен. Или не са забелязали налудничавия блуждаещ поглед, или бяха решили, че защото съм завършил тeхникум, има шанс да различа противотанкова мина от кравешко лайно. Дори за целта да ми се наложи, да използвам вкусовите си рецептори.

В тогавашния момент обаче ме занимаваха съвсем различни проблеми. Същата сутрин бях получил писмо от любимата. Писмото беше дълго към четири страници и изпълнено със солидна доза нежност. Проблемът беше, че цялото писмо би могло спокойно да се резюмира така: „Минаваш на чекии, той не е толкова хубав колкото теб, но е тук...”. Здрава женска логика, която ми се стовари като саксия с бегония върху случаен минувач. Лошото е, че когато си на 19 и си в казармата, с радост би избрал саксията.

Та седя си аз на чешмичката на плаца, гледам в една точка, като току-що шомполиран, долната ми челюст любопитно се е приближила до топките ми, а пръстите ми се опитват да направят от писмото парченца, видни само през електронен микроскоп.

В този момент към мен се приближава Пецата /а.к.а – редник Петков/. Пецата е рожба на едно Тетевенско село, 140 кила по чорапи и с лазурен поглед на надзирател в централния с махмурлук. Говедото можеше да носи 40 кила противотанкови мини 20 километра, без после да си връзва прав връзките на обувките.

Пецата беше подробно запознат с настоящата ми психологическа епикриза и изобщо не одобряваше как реагирах на рутинната казармена история. Застана до мен и с ужасяващо делови глас ми съобщи, че в момента решава, дали да ми тегли такъв бой, че после да ме сглобяват в лабораторни условия, или просто приятелски да ми тресне веднъж главата в чешмата и да изкара от там всички глупости. После явно видя, че на мен лично в момента ми беше все едно, дали ще ми преаранжира физиономията и с тежка въздишка, като кон на който са свалили седлото, седна и той на чешмата.

Така ни завари сержантът на взвода, дявол го знае откъде се пръкна в събота, но явно и той беше запознат с тежката участ на съцето ми и изпитанията стоящи пред дясната ми ръка.

Предишната седмица с Пецата бяхме налепили тапети в апартамента му, строен от строителни войски. Никога не бях предполагал, че мангалите от СВ имат такова влечение към изкуството и такова свободно виждане за архитектурните форми. Явно някой беше вменил в дълг на строителите в сградата да няма нито един 90 градусов ъгъл. За да налепиш правилно тапети в такава дупка, трябва или да си кривоглед астигматик, или пиян като трета смяна, началник движение в БДЖ-то. Ние естествено избрахме второто и също така естествено, се справихме блестящо със задачата. После немската овчарка на сержанта ме изведе на разходка в гората, изпика ме, изчака ме да повърна и ме прибра обратно, но това е друга история.
Та нека се върнем при чешмичката, където в момента сержантът обясняваше на Пецата, че ни пуска гарнизонка и двамата, и той - Пецата, да вземел под ръка циврещата аморфна михлюза, тоест мен, и да налеел в мен толкова алкохол, щото да изчезнел кравешкия елемент в погледа ми.

Пецата чинно спазвайки субординацията, прие задачата, като заповед от висшестоящ и се зае с изпълнението. Обади се на баща си – як тираджия, малко по-едър от отрочето си, който пристигна от Тетевен до Карлово за толкова време, щото после бях убеден, че стандартното оборудване на Опел Кадет, включва и телепорт.

Семейство Петкови качиха мощите ми в колата и поехме обратно към Тетевенския Балкан. Започнах да ме наливат с бира още по пътя. Опитах се да обясня, че не обичам бира, но в семейия речник на семейство Петкови словосъчетанието „не искам” се намираше някъде между глаголите „насран” и „наебан”. Така че при съотношение във водоизместването 300 към 80 кила, нямах много голям избор – бях засмукал 5 бири още преди да пристигнем. Като резултат, долната ми челюст започна леко да се отдалечава от топките и да се приближава към горната такава – неочакван и недостатъчно изследван свиващ ефект на Каменица Светло. Последва запознаване с родата – много мили хора, оказа се все пак, че най-едрият член на семейството, е не бащата, а сестрата на Пецата. Проблемът ми беше подложен на обсъждане. Диагнозата изяснена и лечението одобрено - накараха ме да изпия три големи сливови ракии. Към този момент вече погледът ми беше започнал лека-полека да възвръща излъчването си на нещо, претърпяло 50 000 години еволюция.

След това започна страшното. Оказа се, че в селото празнуват изпращане на войник – едно наистина нещастно стечение на обстоятелствата. Конфигурацията беше напълно стандартна. Дворът на фабриката за дървени профили, много маси с бели покривки, много хора. Средно количество алкохол в кръвта, на присъстващите балканджии - около 3.6 промила, ако броим и децата. Спрях да броя бирите, а и не мисля, че в този момент, мозъкът ми би се справил с подобни големи числа. За сметка на това започнах да говоря, предимно глупости и предимно на висок глас. Вписах се в обстановката като стара мома в секс-шоп. Хората ме харесаха, в смисъл - ей го на, и свестни Софиянци имало, тоя тука му се е изместил центъра на погледа от пиене, пък и носи – абе наше момче. В реката до фабриката, защо паднах, нямам идея. Предполагам съм отишъл да пикая, което обясняваше и защо съм паднал по очи. Кога в навалицата загубих сем. Петкови и защо, по дяволите, се опитах да включа най-голямата фреза във фабриката, предизвиквайки паника, също не тая спомен.

В последствие, като се опитах да възстановя вечерта, се получаваха накъсани кадри, като реклама на второстепенен екшън. Няколко от местните ме влачат/бутат/дърпат/крепят в посока към къщата на домакините ми: „Аре бе момче, стегни ги тия макарони, какво си се спаружил като рибарски хуй”.

Аз вече сам в двора на къщата, седя и не мога да реша: дали да си легна при свинята в кочината, точно до портата, на която съм се подпрял, или да се опитам да намеря къде по дяволите е входа на тая къща /мътни спомени, че май имаше вход/. Аз, отчаяно търсещ тоалетната. Аз, седящ в основата на стълбата към втория етаж и подскачайки от крак на крак, чакам бащата на Пецата, който пък е в горния край на стълбата, да слезе и да се разминем. Аз, осъзнавайки след половин час подскачане на място и почти напикал се, че това горе не е бащата на Пецата, а закачалка със зимното му палто, която едва ли скоро ще слезе по стълбата. После нещата станаха много бързо. Качих се по стълбите на втория етаж, където помнех, че е тоалетната. Влетях почти тичайки, разкопчавайки си дюкяна и залитайки в предполагаемата тоалетна. Свеж полъх, ниско парапетче, ръцете се борят с дюкяна, краката бутат напред и паднах от балкончето. Оказа се, че вратата в която влетях, водела към малкото балконче на втория етаж. Как съм се преметнал – не знам. Ако бях трезвен сигурно щях да си счупя нещо. Лошото беше, че съм отново в изходна позиция, лежащ в калта пред кочината на прасето, което вече се беше събудило и смутено грухтеше. Предполагам си мислеше, нещо от рода на: тия тъпи човеци, не могат ли да се упражняват да летят в по-свинско време, абсолютна човещина, ще спра да наддавам от това недоспиване.

Вече не ми се пикаеше. Предполагам съм я свършил тая работа при падането – дано не е било в полет. Качих се отново по стълбата, по която, поради стечението на обстоятелсвата, вече втори път се качвах, но не бях слязъл нито веднъж.

Тихичко влязох в стаята, която ми бяха дали да спя. Естествено отново обърках стаите. Любопитното е, че задачата да се движа тихо беше заела целия капацитет на мозъка ми. Само така мога да си обясня, че стигнах до средата на стаята, преди да осъзная, че в стаята свети, а в леглото майката и бащата на Пецата правят секс. Предполагам, че те са били по изумени от мен. Някакъв пиян тип, наклонен под неестествен ъгъл и стоящ прав напук на всичко, което те знаят за физиката, освен това целия в кал и с широка усмивка на лицето, изразяваща бащино благоволение към младите, които са решили да полудуват рано сутрин. Майката едва успя да промълви: „Отсрещната врата момченце”, аз се усмихнах разбиращо и паднах. После сигурно са ме сложили да си легна.

Това е историята. Оттогава хич не обичам бира. Когато няколко месеца по-късно излязох от казармата, въпросната мацка ми се обеси отново на врата. За мен обаче нещата вече не бяха сериозни и скоро я зарязах. Не на последно място, защото всеки път, като правехме секс и се сещах как лежа в калта до прасето и гледам учудено балкончето над мен. Не върви всеки път, като правиш секс и да те напушва смях...нали?

Автор: Неизвестен

Редакция: Павел Апостолов

По следите на две изречения

На всеки му се е случвало да се събуди нейде преди обед с тежко главоболие, породено от предозиране с течни и кехлибарени на цвят субстанции. Главата се люшка на една страна, възглавницата е захвърлена на друга, одеалото е събрано в не особено спретната купчина, а съседът отгоре благозвучно пробива дупка в стената си с уред, измислен вероятно от Светата инквизиция.

Стоновете ми, издаващи все пак някакво, макар и нетрайно, наличие на живот, влязоха в непредвиден синхрон с бормашината на съседа и тихата мелодия на Seven nation army, носеща се от колонките на компютъра. Беше проведен бърз вътрешен диалог между Аз-а ми, когото го мързеше неимоверно, и Аз-а ми, който проявяваше наченки на разум, относно това дали е време да: 1) стана от леглото, 2) отида до тоалетната, 3) намеря вода, 4) проверя дали всичките ми по-ценни вещи са все още мое притежание, 5) спра шибаната музика и 6) си уловя нещо за ядене. 

Бормашината спря, което приех за знак свише, че е време да се размърдам. След нестройното, но успешно изпълнение на първите четири точки от плана, се насочих към петата. Мръднах мишката, екранът просветна и аз го изгледах с изненада и недоверие, както малко дете гледа втория си сладолед за деня. Светът ми беше запълнен от страница на Word, на която с шокиращо безупречен правопис се мъдреше следният текст:  

„Макс завъртя ключа и открехна вратата. В полумрака се виждаха очертанията на една фигура.“

В такива моменти човек си задава няколко въпроса, сред които: „Какво, по дяволите, е това?“, „Защо е тук?“, „Кой е Макс и каква е тази фигура, за която става въпрос?“ и „Къде ли ми е единият чорап?“

И всичко това се случва под палавия съпровод на Take me out на Franz Ferdinand. „Леле, – мисля си - някой път ще претрепя някого, когото мразя, ще се напия от щастие и дори няма да си спомня какво съм направил на другата сутрин...“ Пияният ми Аз явно си е направил необоснованото заключение, че ще успея да разгадая тази малка мистерия. Нещо, с което сутрешният ми Аз хич не беше съгласен. 

Стори ми се безсмислено да потърся помощ от и без това безполезните си приятели, тъй като нашите изтънчени софийски небца бяха дегустирали евтин алкохол цяла нощ, а това определено се отразява пагубно на крепката връзка на човек с главния му мозък. Усещайки този печален ефект върху себе си, взех мъдрото решение първо да закуся и чак след това да се тормозя с пиянски тъпотии.

На пълен стомах се мисли малко по-добре. Но наистина много малко. Казват, че храната и активирането на вкусовите рецептори могат да активират и дълбоко заровени спомени. Не са прави. Единственият извод, до който стигнах, беше, че тези изречения са началото на текст, който е трябвало да напиша в обозримото бъдеще. Все пак някои от най-добрите си истории съм писал в нетрезво състояние. Както и някои от най-лошите.

Зъбните колелца на въображението ми най-после започнаха да работят и за кратко време тези две изречения се превърнаха в началото на история, която прерастна в такива размери, че някой ден сигурно ще ми се наложи да напиша книга. Четиринадесет прости думички, които пияният ми Аз е завещал на малкия и кльощав творчески Аз, който се храни именно с такива неща. Шизофреничният ми Аз със сигурност беше щастлив от цялата тази ситуация.

„Въобръжението е дадено на човек като компенсация за това, което не е...“ е половината от един от любимите ми цитати. За да превърна този текст в една идея по-смислен, ще ви разкрия една тайна - ако някога, някъде, по неясна причина решите да създавате лично творчество, да знаете от мен, че е достатъчно то да повлияе само на един човек, за да има смисъл от него. Дотогава опитайте се да подхранвате, по каквито и да е нелепи начини, онази малка, неугледна, творчески настроена частичка от себе си, която е пряко свързана с въображението. Може и да не е посредством алкохол.

И накрая, знаете ли как започва „Обитаемият остров“ на братя Стругацки? Аз си спомних едва днес:

„Максим открехна люка, провря се и предпазливо погледна небето.“

Автор: Павел Апостолов

Повечето барове по света имат три общи неща

  

На всички известни или безименни герои около нас

Повечето барове по света имат три общи неща – не са музиката, миризмата, сенките в полумрака или процеждащият се из въздуха тънък цигарен дим. Трите общи неща са: бутилките с алкохол, барманите и наличието на поне един тъжен и самовглъбен клиент. На този му наливаха трето уиски, а барманът, естествено, се опита да завърже разговор.

- Тежък ден?

- По-скоро тежък живот.

- Искате ли да споделите?

- Не.

Барманът се огледа. Тазвечершната му клиентела се състоеше от трима човека, двама от които се натискаха в един по-слабо осветен ъгъл в дъното на заведението.

- Добре тогава, ще се опитам да ви развеселя. Имам нещо като дарба – запомнил съм един куп факти, които хората намират за интересни.

- Например?

- Чували сте за онези братя-близнаци, разделени при раждането, които порастват и единият става нацист, а другият евреин? 

- Признавам, понякога животът е най-добрият комик. 

- Именно. Ами вашата история?

- Може и на „ти“. Щом питаш, пред теб стои човек, който е на път да спаси живота на поне няколко милиона души.

- Сериозно?!

Отпи от чашата и се загледа в бутилките зад бара с онзи поглед, който човек придобива, след като е мачкан достатъчно дълго в менгемето на нерадостното си битие.

- Имам идея - ще ти казвам по нещо, само след като ми споделиш и други любопитни факти.

- Съгласен! – бързо отвърна барманът и направи кратка пауза. – Да видим... Това трябва да ти хареса. През 1957 г. оперирали човек, премахвайки хипокампуса и амигдалата на мозъка му. След операцията той повече не можел да формира нови спомени или да си припомня стари. Така да се каже, живял е само в настоящето.

- Малко му завиждам. Всеки има неща, които иска да забрави и пред които не иска да се изправи... Та значи аз съм наред. 

Историята ми е следната – преди две години ми откриха рак на белите дробове. Не пуша, водя що-годе здравословен живот, смятам се за добър човек. И какво от това!? Един ден просто ти съобщават, че си болен и имаш минимални шансове да оцелееш, а ти си безпомощен...  Твой ред е.

- Добре. Знаеш ли, че във Филипините съществува езеро с остров, в който пък се намира още едно езеро с остров? Местните вярват, че мястото е свещено и който прекара една нощ на втория остров, ще се събуди прероден. Не допускат обаче почти никого да припари до там.

- Хубав мит, макар да звучи като измислица. Веднъж обаче и аз се събудих прероден.

Значи, откриват ми рак и ми казват, че трябва да се подложа на химиотерапия. Съгласявам се, но два дни преди да започнат процедурите лекарят ми звъни и ми съобщава, че нямало нужда. Питам го: „Ще умра ли?“, а той: „Не и не знам как да ти го кажа, защото за пръв път виждам такова нещо, но си напълно излекуван.“ Ти си.

Барманът го изгледа със смесица от любопитство и подозрение, наля му още едно уиски и продължи.

- Не знам дали си чувал за Ричард Норис Уилямс. Човекът оцелял след потъването на Титаник, но прекарал твърде много време във водата и докторите му казали, че трябвало да му ампутират краката. Г-н Уилямс обаче не бил съгласен да се разделя с тях и отказал, възстановил се и през същата година спечелил националния шампионат по тенис на САЩ.

- О, да, лекарите не винаги са прави. Е, моят нямаше вина. След допълнителни изследвания се оказа, че някакви клетки в организма ми са били така мутирали, че са се справили за нула време с рака. Родителите ми имали принос към всичко това. Представяш ли си – двама души се намират сред повече от 7 милиарда човека и създават организъм, който е резистентен към най-зловещата болест на нашето време.

- Явно им е било писано.

- Ами не - скоро след раждането ми се разделиха... Пак си ти наред.

- Този път нещо по-сериозно. Преди няколко години земетресение със степен 8 по Рихтер удря Ню Мексико. Пораженията са страховити. В една рухнала болница обаче намират няколко бебета, които са оцелели по чудо цяла седмица без вода, храна, топлина и човешки контакт. 

Последва по-дълга пауза от обичайното, а тишината беше нарушавана единствено от тихо свирещата „It’s my life“ на Бон Джоуви. 

- Даа... и мен ме смятат за чудо на природата. Направиха ми десетки тестове, започнаха проучвания за лекарство и днес официално обявиха, че е готово. Ако пуснеш телевизора, ще видиш, че това е основна новина, като изключим може би поредните убийства, политически небивалици, секс скандали, нови тъпи песни и снимки на котки.  

- Това означава ли, че ще станеш богат и известен?

- Всъщност не – отказах се от всякакви приходи, свързани с лекарството. Подписахме договор за конфиденциалност, така че името ми да не бъде споменавано никъде. Бил съм ценен и трябвало да се пазя. Отвън всъщност ме чакат двама охранители.

- Извинявай, че те питам, но защо изглеждаш толкова депресиран? Все пак си жив след всичко това. 

Мъжът въздъхна и отпи последна глътка от уискито.

- Така е, но няма какво да направя. Все още никой не е измислил лек срещу самотата. Понякога излизам извън града през нощта и просто гледам звездите. Отвреме-навреме трябва да се сещаме за това колко незначителни сме. Повярвай ми, нищо не прояснява ума толкова добре.

Барманът погледна към празната чаша. Странният му събеседник, чието име никога нямаше да научи, беше готов да си тръгне. 

- Е, казаха ми и да се опитам да продължа с живота си, както досега. Навици, хобита и така нататък. Уверих ги, че един от тях е пиенето.

Преди да излезе през вратата барманът му рече:

- Знаеш ли, в Австралия живее човек с прякор „мъжът със златната ръка“. Името му е Джеймс Харисън. На 18 години дарява кръв и се установява, че тя съдържа рядък антиген, който лекува Резус болестта. Оттогава е дарявал повече от 1000 пъти кръв и е спасил живота на повече от 2 милиона бебета.

Човекът се обърна и се засмя искрено.

- Да, знам го, свестен тип... Всъщност, трябва да те питам нещо. Онова за острова във Филипините вярно ли е?

Барманът повдигна рамене.

- Е, може би един ден някой от нас ще провери.

След което направи няколко крачки, спря се и погледна към мръсния таван, петната по който с малко въображение заприличваха на звездно небе. 

Отвори вратата и излезе в нощта.

Автор: Павел Апостолов

Непрочетено писмо

Противно на разпространеното женско мнение, и мъжете имаме чувства. Шокиращ факт - несъмнено. И има неща, които не смеем да кажем на половинките си, може би заради гордост или стеснителност. Е, някои от нас и нямат възможност, тъй като не сме срещнали жената на живота си. Или пък сме се разминали с нея в тролея или на опашката в супермаркета. Кой знае...

Но ако един мъж не попада в обширната категория „кретени“ и ако трябва да сподели в едно писмо към въображаемата любима онова, което иска, то вероятно ще изглежда по този начин: 

Здравей,

Не знам дали си чернокоса, русокоса или червенокоса, с кафяви, сини или зелени очи, ниска или висока, чипоноса или с добре изразен римски нос, без един преден зъб или пък не. Така или иначе, намирам за красиви почти всички жени, които срещам. Да, вероятно съм странен. Но и ти със сигурност си ненормална. Аз нормални жени не познавам. Джордж Карлин беше казал, че главната причина жените да са луди е, защото мъжете са глупави. Обективно погледнато аз съм мъж, така че не мога да кажа дали е прав...

Не знам и с какво се занимаваш. Може да си морски биолог или пък дресьор на лъвове. Винаги съм харесвал животните – длъжен съм да го отбележа. С каквото и да се занимаваш, ще се опитам да проявя жив интерес, повярвай ми. Дори и да си счетоводител...

Обещавам да те защитавам и да ти помогна да преодолееш страховете си. Може би се страхуваш от паяци, клоуни или зловещо изглеждащи дечица? Ще бъда до теб и ще те пазя от тях. Нищо работа! Така или иначе се страхувам само от неща, които могат да ме убият. Като скорпиони и зъболекари, например...

Ще ти обръщам внимание, ще ти помагам и ще те питам дали всичко е наред, даже да има важен футболен мач. Стига да не е наистина много важен футболен мач...

Ще те изслушвам и ще се пробвам да реша проблемите ти. Ако ли пък не успея, ще те прегърна и ще ти купя шоколад...

Ще те боготворя и изненадвам, но това не означава, че ще помня всяка годишнина или пък че всеки път ще ти правя комплимент за новите обувки или прическа. Мъжете не сме устроени по този начин...

Ще се опитвам винаги да правя онези малки жестове, от които имаш нужда. Но понякога ще забравям или пък няма да се досещам. Освен всичко останало, мъжете понякога не сме и особено съобразителни...

Ще бъда готов да правя компромиси и саможертви, но и ще отстоявам онези неща, на които държа, колкото и нелепи или абсурдни да ти струват...

Ще ти помагам да взимаш правилните решения. В даден етап от живота си всеки попада на кръстопът, в който се съединяват безброй различни пътеки. Дори и да поемем по грешния път, водещ към дълбоката пропаст на самосъжалението, поне ще го извървим заедно...

Ще ти подавам ръка, когато целият свят е срещу теб. Винаги ще бъда твоя опора, когато имаш нужда от това. Не съм Атлас, на чиито рамене се крепи небето, но ще дам всичко от себе си...

Ще се опитам да те направя щастлива, колкото и да е трудно. Но ако искаш да си нещастна, няма да мога да ти помогна. Шекспировите герои умират самотни...

Ще обичам всички твои несъвършенства и ще уважавам всички твои странности. Все пак те са тези, които те превръщат в личност...

Винаги ще проявявам любопитство към това, което обичаш да правиш. Ще те питам за нещата и хората, които те вдъхновяват, за историите, които те трогват. Ще се интересувам от всичко това, защото знам, че ти си интересен човек. И ще искам да изследваме света заедно...

Ще те гледам в очите. Ще те целувам. Ще те прегръщам. Ще те ревнувам. Ще се заглеждам по други, но ще съм ти верен. Щом съм те открил, със сигурност няма да имам нужда от друга... 

И преди това писмо да стане твърде сериозно, искам да ти обещая, че ще те разсмивам. Признавам си, животът не ме е дарил с чак толкова много таланти, но този, който не бих заменил за нищо, е да докарвам усмивки на хората. Още повече на любим човек...

С обич, 

Ти знаеш кой

Така е, приятели, любовта е трудно нещо. Трудна е за намиране, още по-трудна е и за запазване. Но навярно си струва...

И ако ми позволите, накрая ще ви дам един съвет, който аз самият не спазвам, а и който вероятно няма да ви свърши никаква работа. Но все пак: Не оставяйте нищо недоизказано и не пишете писма, които няма да бъдат прочетени...

Автор: Павел Апостолов

Джак „Лудия“ Чърчил

Изисква се особено състояние на духа, за да слезеш на вражеския бряг под канонадата от куршуми, въоръжен само с лък и меч, но за полковник Джак Чърчил това е било нещо като ежедневие.

Представете си, че сте новобранец на Западния фронт и командирът на отряда ви идва до вас и ви казва: „Приятел, би ли подържал този лък за минутка - отивам да отсека главите на няколко шваби.“ И докато гледате с недоумение средновековното оръжие, оставено в ръцете ви, този човек се втурва със стоманения си меч към противниковия лагер. Поне за мен тази сценка би имала умерено травмиращи последствия...

Как точно Джак Чърчил се е превърнал в легенда си е доста интересна история. Роден е през 1906 г. в Шри Ланка в семейство на англичани, прекарва детството си в Хонг Конг, учи в университета на остров Ман, служи като военен в Мианмар, след което напуска армията и работи като редактор на вестник в Кения. В един от по-скучните периоди от живота си дори е модел. Междувременно се научава да свири на шотландска гайда, въпреки че е толкова шотландец, колкото и Шака Зулу. 

Ей така, между другото, Джак Чърчил представлява Великобритания на Световното първенство по стрелба с лък. И тъй като вероятно е сметнал, че ежедневието му е твърде еднообразно, решава отново да се запише в армията и да вземе участие във Втората световна война. Акостира на бреговете на Франция, точно когато Хитлер решава да нанесе решителен удар. Това обаче хич не трогва Джак Чърчил и той ръководи партизански отряди, които да вършат поразии из немските позиции. 

Джак се оказва традиционалист в някакъв извратен смисъл на думата и влиза в бой, въоръжен единствено с лък, стрели и шотландски меч. Запитан от колега офицер защо, по дяволите, си носи шибания меч в битка, той отговаря хладнокръвно, че офицер, който отива на война без меч, не е облечен подходящо за целта... Някъде тук, предполагам, тогавашният майор Чърчил получава и заслужения си прякор „Лудия“. 

Началото на престоя на Джак във Франция е сравнително спокоен – прострелян е в шията, бие се в Дюнкерк и печели медал за храброст, спасявайки друг офицер, попаднал в засада. Остава в летописите като единственият британски войник през Втората световна война, убил враг посредством лък. Що па не!?

След Дюнкерк отново го наляга скуката и решава да се запише като доброволец при Британските командоси. Идеята да продължи да рита немски задници доста му допада. Всъщност, Джак е толкова развълнуван от новата си роля, че когато при нападение скача от лодката, той вдига меча над главата си и крещи с пълно гърло „Кооомааандооо!“. Нищо, че примерно го обстрелват в този момент... Между другото, носел си е и гайдата.

Според историците „Лудия“ Джак е ръководел един от най-успешните отряди от командоси. Към впечатляващата статистика на тази бойна група голям принос има фактът, че Чърчил успява сам да обезоръжи и вземе в плен немски отряд от 42 души, въоръжен само с... да познахте, проклетия си шотландски меч. За целта е минавал от пост на пост, успявайки в личен разговор да убеди всеки един от швабите да се предаде. Заплашително изглеждащото средновековно оръжие в ръцете му вероятно е помогнало.

Докато се бие в Югославия, Джак Чърчил е заловен и изпратен в концентрационен лагер, от който напълно очаквано бяга. Заловен е отново и е хвърлен в затвор в Австрия. Разбира се, успява да избяга и от там, след което прекосява Алпите, докато не попада на съюзнически сили. Нищо работа!

Чърчил изявява желание да се бие и срещу японците, но скоро атомните бомби са пуснати и войната приключва. Окичен вече с един куп медали, той отново навлиза в дълбоките преспи на отегчението. В следващите години Джак става парашутист, сражава се в Палестина и работи като военен инструктор в Австралия. А да, занимава се и със сърфинг.

Най-вероятно Холивуд не е направил филм за Джак Чърчил, само защото е британец. Лудият полковник води дълъг и изпълнен с приключения живот, като напуска този свят на 89-годишна възраст. 

Джак Чърчил е човек, на когото Смъртта се е усмихвала многократно, и който винаги й е отвръщал с усмивка, придружена с песен на шотландска гайда.