Срещата

Настани се на една маса, екранът ѝ светна с поздравителния надпис „В живота рядко получаваш втори шанс, така че гледай да не оплескаш нещо“ и той разгледа електронното меню. С няколко бързи движения на пръстите си поръча кафе и избра от плейлиста да свири тих джаз. 

Жената, която чакаше, щеше да дойде след малко. Беше ѝ навик да закъснява за среща с поне пет минути, така че реши да огледа хората около него. Както обикновено, посетителите на подобни заведения се бяха вглъбили в телефоните си или пък играеха с приятелите си на някоя от многобройните електронни игри, които мястото предлагаше, докато отпиваха от третото си поред кафе.

Ето я и нея – абаносово черни коси, изкусителни кафяви очи, чип нос и стеснителна усмивка. Като излязла от мокър сън на бездарен поет. Много хора изпитват страх, че никога няма да намерят идеалния партньор в живота или още по-лошо – че такъв човек не съществува. Той не беше от тях.

- Здравей, надявам се не си ме чакал много дълго.

- Здравей, всъщност дойдох преди минутка.

- О, любимата ми музика – ахна тя. – Предполагам си го прочел в профила ми.

- Едва ли ще ми повярваш, но не съм разглеждал профила ти. Предпочитам да разбера тези неща от човека срещу мен, като просто го питам – отвърна ѝ той, придавайки си най-искрения възможен вид.

- Не знаех, че още има такива хора – каза му тя и леко се засмя.

- Виенско кафе с канела и сметана, нали?

- Ха! Ето, няма как да знаеш това без да си го прочел предварително – победоносно изрече тя.

- Има и други начини – подсмихна се той, докато в сепарето им звучаха съвършените акорди от тромпета на Майлс Дейвис.

- О, мистериозен си. Ето, дори профилът ти стои празен и почти нищо не знам за теб. Може би трябва да ми дадеш достъп до електронния си дневник.

Погледна я в очите и ѝ предложи мило:

- Имам по-добра идея. Защо просто не си задаваме въпроси?

- Значи ще играем тази игра – каза тя след кратко замисляне, прибра телефона си и благодари на сервитьорката, която им донесе поръчката. – Добре тогава. Ще ми разкажеш ли нещо интересно за себе си? С какво се занимаваш? Какви таланти имаш?

- Да кажем, че се занимавам с рискови инвестиции – започна бавно той. – А и мисля, че повечето хора ме намират за странен.

- Да си странен не е толкова лошо. Означава, че си сложна личност.

Двамата се спогледаха и се засмяха.

- А по въпроса за талантите – продължи той, - вярвам, че всеки човек притежава някакъв специален талант или дарба, но не всеки открива каква точно са те. И в този ред на мисли чувала ли си историята за онзи мъж, който може да предскаже какво ще ти се случи след седем години?

- Не, каква е? – полюбопитства тя.

- В града живее един съвсем обикновен на вид човек, който обаче притежава дарбата да вижда в бъдещето. Но не цялото бъдеще се открива пред него, а само един период от шест месеца - от 21 септември 2056 година до 21 март 2057 година. Защо? Дори и той не знае отговора на този въпрос. Хората разбрали за него и започнали непрестанно да го търсят с молба да им каже какво ще им се случи. 

- Звучи ми като поредния шарлатанин. Защо му вярват?

Той повдигна рамене:

- Явно умее да бъде доста убедителен. 

- И ако сега отида при него, ще трябва да изчакам почти седем години, за да разберат дали е прав?

- Изглежда няма друг начин.

- Доста удобно – изрече тя, подсмихвайки се иронично. – Според мен не съществуват хора с подобна дарба.

- А защо не? Светът се е превърнал в странно място и чудеса се случват постоянно. В Китай заснеха гарван, който се е научил да чупи  ядки, като лети до магистралата и ги хвърля под гумите на колите. В Малайзия живее 4-годишно момче, което композира музика, достойна за Моцарт и Бетовен. В Испания регистрираха случай на напълно сляп човек, който след повече от двайсет години прогледна.  В Канада има мъж, който е в състояние да тича 72 часа без прекъсване. Освен това вече сме толкова напреднали технологично, че съвсем спокойно можем да си играем на богове. Дори влаковете ни се движат със свръхзвукова скорост. Скоро ще намерим начин за пътуване във времето и пространството, така че защо да не съществува и човек, който е способен да вижда в бъдещето?

- Не мисля, че е толкова просто – отсече тя. – И все пак от древността до днес няма човек, който да де доказал по неоспорим начин, че притежава подобна дарба. 

- Дааа, доказателства. Това е трудната част – замислено промълви той. – Виждала си хората, които са осъдени за тежки престъпления. Знаеш, че след реформите и закриването на затворите сега наказанието им е да им имплантират чип в главата, който ги прави хрисими и напълно безобидни. Почти като роботи, които са програмирани да не вредят на човека. Баща ти е един от тях, нали?

- Но как? Никой не знае за това! 

- Знам и други неща. Всяка вечер преди лягане гледаш звездите. Държиш четири различни вида кърпи в банята. Обожаваш хеви метъл музиката, но понякога те е срам да си го признаеш. Любимият ти филм е „Криминале“, а не „Казабланка“, както обичаш да твърдиш. Всеки четвъртък закусваш палачинки. В нощното ти шкафче непременно има нещо сладко. Изпитваш необясним страх от коне. Обичаш котките повече от кучетата, но искаш да си имаш уелско корги и да си умираш от смях всеки път, когато го гледаш как слиза по стълби. Поставяш си за цел да прочетеш поне една книга на седмица, но рядко успяваш да я изпълниш. Пишеш стихове, които никому не показваш. Винаги се притесняваш, когато трябва да говориш пред непознати...

Тя го гледаше невярващо през цялото време, докато той изричаше тези думи. Трябваше да го прекъсне:

- Кой си ти и защо знаеш толкова много неща за мен?

- В играта на въпроси най-важното е да задаваш правилните – със сериозен тон ѝ отговори той.

Тя впери изпепеляващ поглед в него и се замисли за момент. Крайчецът на устните ѝ леко се повдигна нагоре в нещо като усмивка. Дали се досети?

- Признавам си, наистина си убедителен – започна тя и направи драматична пауза. – Добре тогава, какво ще ми се случи след седем години?

Той се засмя, а в очите му се четеше изненада, примесена с обожание към тази жена:

- Това вече е правилният въпрос...


Автор: Павел Апостолов

Бъди българин, Чарлс!

Имението на лорд Бърдсмит, около 5 часа следобед:

- Чаят ви, сър.

- А, Чарлс, точно ти ми трябваш. Поддържаш ли още контакти с приятелите си от България?

- Да, сър.

- Разкажи ми повече за тази държава тогава.

- Мога ли да попитам защо, сър?

- Смятам да отида на почивка там. Ще взема и лейди Бърдсмит, разбира се.

- Мислите ли, че това е добра идея, сър?

- Е да, лейди Бърдсмит не е от най-позитивните хора на света и присъствието й понякога е натоварващо, но ми е съпруга и...

- Ако позволите, сър, индианците от Дакота имат поговорка: „Когато забележиш, че яздиш умрял кон, слез от него“. Но аз всъщност имах предвид дали е добра идея изборът ви на дестинация за почивката, сър.

- Така кажи, Чарлс. Именно за това исках да говоря първо с теб. Опиши ми тази страна и хората в нея.

- Ами, сър, това е държава на противоречията – с красивата природа вървят бетонените крепости и пияните туристи, със славната история – безславното настояще, с привлекателните жени -  проблемите. Изкушенията ще ви преследват на всяка крачка. Особено пък под формата на тяхната местна алокохолна напитка, наречена „ракия“.

- Знаеш, че имам желязна воля, Чарлс.

- Която умеете да изключвате при определени обстоятелства, сър.

- Приемам забележката. Но както някой мъдро беше отбелязал, всичко забавно в този живот е или неморално, или нелегално, или пък от него се надебелява. В този ред на мисли, чувал съм, че балканците обичат да се веселят.

- Напълно вярно, сър. Хората са весели, но май само когато са получили заплата. После реалността явно ги връхлита и осъзнават, че имат твърде малко пари и твърде много останал месец до следващата заплата.

- Спонтанни са, значи има какво да научим от тях. А каква музика обичат?

- Ориенталска , сър. Изпълнява се от слабо облечени жени, от мъже, представящи се за жени и от мъже с фигура на културисти и крака на пиле.

- Хм, това ще е любопитна гледка. Ами поп музиката им?

- Доколкото си спомням, сър, един от най-актуалните им изпълнители е с някакво италианско артистично име и има вид на човек, притежаващ достатъчно интелигентност да си отваря устата, когато иска да яде, но не повече... Имат и един граф.

- Той истински граф ли е?

- Боя се, че не, сър. 

- Разбирам. А как върви филмовото им изкуство?

- Чух, че са направили филм, в който националният им герой притежава кунг-фу умения и изтребва повече хора и от Джейсън Стейтъм.  Така че спокойно можем да заключим, че филмовата им индустрия не просперира особено, сър. 

- Ами спортът? Кой е най-популярният при тях?

- Футболът, сър.

- И как се справят?

- Чували ли сте за националния отбор по футбол на Малта, сър?

- Не знаех, че в Малта се играе футбол, Чарлс.

- Нещо повече, сър, българите не успяха да ги победа на свой терен.

- И защо така?

- Явно си имат проблеми, сър. Някои твърдят, че най-големият им е вратарят, който имал трудности да опази дори собствената си жена. 

- Разбирам. А България известна ли е с някакви атракции?

- Доколкото знам, сър,  в страната има различни исторически и културни паметници, планини и море. Имат и цигани.

- Това последното не звучи чак толкова атрактивно, Чарлс.

- Предполагам, сър, но мисля, че за някои чужденци е незабравимо преживяване да опознаят отблизо този етнос.

- Незабравимо, но едва ли особено приятно... А дали българите са известни с някакви научни открития?

- Киселото мляко, сър.

- Що за научно откритие е киселото мляко, Чарлс?

- Не съм сигурен, сър, но те се гордеят с него.

- Значи се радват на малките неща - прекрасно. А каква е политическата обстановка в страната? Във вестника съм чел, че там върлува престъпност и корупция. А пък правосъдието им е толкова хуманно, че гледа да не вкарва политици в затвора. Има ли бунтове и протести?

- Рядко, сър. Като че ли никой не обръща внимание на тези неща вече. Най-обсъжданата тема наскоро беше „за“ или „против“ публичното кърмене в моловете.

- Шегуваш се.

- Страхувам се, че не, сър.

- Вече не смея да попитам защо... Българите ми се струват интересни. А гостоприемни ли са?

- Сър?

- Това „да, сър“ или „не, сър“ означава.

- По-скоро не, сър. Гледат на чужденците с известно подозрение. 

- Защо?

- Може би защото им говорят на чужд език, сър.

- Знаеш ли, Чарлс, виждам прилики с руските селяни от произведенията на Толстой. Нали се сещаш - онези, които след като са удушили баща си, пребили съпругата си, и изхвърлили бебето си във водите на някоя пълноводна река, се прибират вкъщи, само за да видят, че шкафът, където си държат пиенето, е празен.

- Не бих могъл да го кажа по-добре, сър. 

- Значи не мислиш, че е подходящо място за почивка, Чарлс?

- Ами, сър, ако очаквате, че ще там ще ходите на изискани партита, където ще сте заобиколени от хора, пред които трябва да се прокашляте поне два пъти преди да започнете да говорите, ще трябва да ви разочаровам. 

- Може и да ти изглежда шокиращо, Чарлс, но не съм и очаквал подобно нещо. 

- А също така едва ли идеята ще се хареса на лейди Бърдсмит, сър.

- Още една причина да отидем там значи. А и не мога да й простя последната почивка, на която ме заведе, и в която най-интересното мероприятие беше разглеждането на музей за косачки. За косачки, Чарлс!

- Сигурен съм, че е било вълнуващо, сър.

- Да, Чарлс, толкова беше вълнуващо, че успях да измисля няколко сложни метода за самоубийство посредством косачка... Както и да е, хората са казали, че най-добрият ни учител е последната ни грешка. България ми звучи доста екзотично. А и нямам нищо против да се отдам на някое и друго изкушение. Най-вече спиртно.

- Разбирам накъде биете, сър.

- Да, Чарлс, убеди ме! Заминаваме за България!

Автор: Павел Апостолов

По мотиви на П. Г. Удхаус

A Farewell

Photo: http://tyngel.deviantart.com/

"I DON'T KNOW ABOUT YOU, BUT FOR THE FIRST TIME I FEEL WHAT HUMANS PERHAPS CALL "EXCITEMENT", declared Death in a voice like two slabs grinding against each other.

"SQUEAK?"

"AREN'T YOU EXCITED TO MEET YOUR MAKER?"

"SQUEAK!"

"YES, I KNOW HIS TIME HAS COME", Death's sigh echoed like the moan of an ancient bell. His bony hand reached out for a timer. In the fathomless deep of his eyes there was a glint of sadness.

"STILL, I THINK THERE IS ONE LAST THING WE CAN DO FOR HIM."

***
There was a crowd of ethereal human forms around the bed. Well, there was also an orangutan. And something named Nobby Nobbs.

They had all come to bid the Maker farewell. Sir Samuel Vimes was puffing nervously on his cigar while a tear rolled down his cheek. Sergeant Colon and corporal Nobbs pretended not to notice that. Carrot was sobbing uncontrollably in Angua's arms, and Cohen the Barbarian noisily blew his nose in a grubby handkerchief.

Granny Weatherwax and Nanny Ogg were staring intently at Lu Tze. The Sweeper shook his head. Even he was powerless.

"OH, YOU ARE HERE, TOO", Death looked at Rincewind and for a moment the bluish flames in his eye sockets glinted red. "DON'T WORRY, THIS TIME I HAVEN'T COME FOR YOU."

The wizard relaxed, approached the bed gingerly and took off his pointy hat.

"So, it's you I have to thank for everything that happened to me. We have to talk about that some time," he remarked, slightly angry, but then smiled and stepped aside hurriedly.

Mustrum RIdcully had prepared to deliver a speech, but changed his mind. Nobody needed that at the moment. Dibbler was trying to sell some of his sausages, but, catching the stern gaze of lord Vetinari he decided this was not such a good idea, after all. The Luggage offered his services nonetheless, and the sausages departed on a mysterious journey through his insides.

"Farewell, our Maker, and do not forget that one doesn't die as long as his name is spoken," said Moist von Lipwig kindly.

Even the Patrician of Ankh-Morpork showed some traces of feeling:

"Allow me, sir, to express my deepest sorrow on the occasion of your imminent passing," he started in a lancet-sharp voice. "I feel obliged to remark that I admire your work."

This was perhaps the greatest compliment he was capable of. Vimes sat on the bed and kissed the old man's forehead.

"If I could arrest the one who did this to you, I would," he said, sympathetically. "Farewell, my friend!"

The witches approached nervously. Tiffany stood next to the dying man and gently touched his nand.
"Thank you for everyting!" she whispered. The sad lament of "Ach, crivens!" was heard from under the bed. Susan put a hand on her shoulder and nodded to the old man on his deathbed.

"And remember that for us, you aten't dead", added Granny Weatherwax with a sniff.

The crestfallen orangutan came last. The Librarian pulled the dying man in a tight embrace and left a banana under his pillow.

The old man took a good look at everyone and a smile beamed on his face. He was ready. He gave a sign to Death, who pulled a magnificent sword from underneath his cloak. Death swept the sword. The blade cut the air with a sound like a finger running around the rim of a wet glass. Terry stood up and took a last look at his body.

"Good job," he winked to the hooded figure.

"ARE YOU GLAD IT'S ALL OVER?"

"Yes. And it seems I have to thank you for bringing them all here," he said, pointing at the crowd of smiling faces. "I know this is not the usual procedure ..."

"I CAN MAKE EXCEPTIONS IN SPECIAL CASES."

"So, what comes now? Don't I fade away and disappear?"

"YOUR CASE IS SOMEWHAT DIFFERENT," replied Death, and if he had a mouth, its corners would be going up in a smile. "YOU KNOW, I'VE BEEN LOOKING FOR A GOOD CHESS PARTNER FOR A LONG TIME NOW. WOULD YOU KEEP ME COMPANY?"

"I would love to. Will I finally meet Albert?"

"YES."

"I think I'll have to ask him a few things about life and death," Terry concluded wisely.

"I SAID ONCE THAT NOBODY LIVES FOREVER AND THIS IS THE ESSENCE OF UNIVERSAL WISDOM," said Death while they were both climbing on Binky's back under the cheers of the gathered people ... and orangutan.

"I WAS WRONG."

 ----
 
In memoriam to Terry Pratchett, who came to this world on April, 28th, 1948, and left it on Binky's back on March, 12th, 2015. He is one of those people who inspired me to begin writing and if I could tell him something, it would be "Thank you for everything, sir! For me, you shall live forever!"

Author: Pavel Apostolov

Translated in English by: Thursday Next

Прощално

- НЕ ЗНАМ ЗА ТЕБ, НО АЗ ЗА ПРЪВ ПЪТ ИЗПИТВАМ ОНОВА ЧУВСТВО, КОЕТО ХОРАТА ВЕРОЯТНО НАРИЧАТ „ВЪЛНЕНИЕ“ – заяви Смърт с глас на стържещи се една в друга каменни плочи.

- ПИСУК?

- НЕ СЕ ЛИ ВЪЛНУВАШ, ЧЕ ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ СЪС СЪЗДАТЕЛЯ СИ?

- ПИСУК!

- ДА ЗНАМ, ЧЕ МУ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО – въздишката на Смърт беше като стон на многовековна камбана. Костеливата му ръка се пресегна към един пясъчен часовник. В бездънните бездни, които представляваха очите му, сякаш се четеше тъга.

- ВСЕ ПАК СИ МИСЛЯ, ЧЕ МОЖЕМ ДА НАПРАВИМ ЕДНО ПОСЛЕДНО НЕЩО ЗА НЕГО.

***
Около леглото се бяха струпали безплътните образи на множество хора. Всъщност имаше и един орангутан. Както и нещо, което се наричаше Ноби Нобс.

Всички бяха дошли, за да си вземат последно сбогом с Твореца. Сър Самюъл Ваймс пушеше нервно пура, а по бузата му се търкулна една сълза. Сержант Колън и ефрейтор Нобс се престориха, че не забелязват това. Керът ридаеше неудържимо в прегръдките на Ангуа, а Коен Варварина шумно си изсекна носа в една мърлява кърпичка.

Баба Вихронрав и Леля Ог се втренчиха в Лу Цзе. Метачът поклати глава. Дори и той беше безсилен.

- О, И ТИ СИ ТУК. – Смърт погледна Ринсуинд и за един много кратък миг синкавите пламъци в очите му придобиха червен оттенък. – НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ, ТОЗИ ПЪТ НЕ СЪМ ДОШЪЛ ЗА ТЕБ.

Магьосникът се успокои, приближи се бавно до леглото и свали островърхата си шапка:

- Всичко, което ми се случи, е било заради теб значи. Някой път ще трябва да си поговорим по този въпрос – отбеляза той с леко сърдит тон, но накрая му се усмихна и побърза да се отдалечи.

Муструм Ридкъли се беше приготвил да изнесе реч, но се отказа. Никой нямаше нужда от това в момента. Диблър се опитваше да продаде няколко от своите наденички, но засече строгия поглед на лорд Ветинари и реши, че това не е чак толкова добра идея. Багажът все пак си предложи услугите и наденичките заминаха на незнайно пътешествие във вътрешността му.

- На добър час, Създателю, и не забравяй, че човек не умира, докато името му все още е изговаряно – сподели му мило Мойст фон Липуиг.

Дори Патрицият на Анкх-Морпорк показа наченки на чувства:

- Позволете ми, сър, да изразя своята безкрайна тъга с оглед на предстоящата ви кончина – започна той с глас като скалпел. - Длъжен съм и да отбележа, че се възхищавам от работата ви.

Това в общи линии беше най-големият комплимент, на който беше способен. Ваймс приседна на леглото и целуна стареца по челото:

- Ако можех да арестувам този, който ти е причинил това, щях да го направя – състрадателно му каза той. – Сбогом, приятелю!

Вещиците се приближиха неспокойно. Тифани застана до умиращия и докосна ръката му нежно:

- Благодаря ти за всичко! – прошепна му тя, а някъде долу се чуваха тъжни вопли „Уфф, кривунциии!“ Сюзън положи ръка на рамото й и кимна на стареца, лежащ на смъртния си одър.

- И помни, че за нас ни си умрел – добави Баба Вихронрав, подсмърчайки.

Последен беше унилият орангутан. Библиотекарят прегърна силно умиращия и остави един банан под възглавницата му.

Старецът ги изгледа всички до един и на лицето му разцъфна огромна усмивка. Беше готов и даде знак на Смърт, който измъкна изпод плаща си величествен меч. Замахна.Острието разцепи въздуха с тих звук, все едно някой прокарваше пръст по ръба на мокра чаша Тери се изправи и погледна за последен път тялото си:

- Добра работа – намигна той на закачулената фигура.

- ДОВОЛЕН ЛИ СИ, ЧЕ ВСИЧКО СВЪРШИ?

- Да. А и явно трябва да ти благодаря, че доведе всички тях – изрече той и посочи към многобройните усмихващи му се лица. – Знам, че практиката не е такава...

- ЗА СПЕЦИАЛНИ СЛУЧАИ СЪМ СПОСОБЕН ДА НАПРАВЯ ИЗКЛЮЧЕНИЯ.

- И сега какво следва? Не трябва ли да избледнея и да изчезна?

 - ТВОЯТ СЛУЧАЙ Е ПО-РАЗЛИЧЕН – отвърна му Смърт, а ако имаше устни, вероятно краищата им щяха да се повдигнат в нещо като усмивка. - ЗНАЕШ ЛИ, ОТДАВНА СИ ТЪРСЯ ДОБЪР ПРОТИВНИК НА ШАХ. ЩЕ МИ ПРАВИШ ЛИ КОМПАНИЯ?

- Добре, съгласен съм. А ще се срещна ли най-после и с Албърт?

- ДА.

- Мисля, че ще трябва да го питам за някои неща, свързани с живота и смъртта – мъдро заключи Тери.

- ВЕДНЪЖ КАЗАХ, ЧЕ НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ЖИВЕЕ ВЕЧНО И ЧЕ В ТОВА Е СЪЩИНАТА НА ВСЕЛЕНСКАТА МЪДРОСТ – изрече Смърт, докато двамата се качваха на гърба на Бинки под веселите възгласи на събралите се хора... и орангутан.

- ГРЕШАЛ СЪМ.

В памет на Тери Пратчет, пристигнал на този свят 28 април 1948 и напуснал го на гърба на Бинки на 12 март 2015. Той е един от хората, които ме вдъхновиха да започна да пиша и ако можех да му кажа нещо, то щеше да е: „Благодаря ви за всичко, сър! За мен ще живеете вечно!“

И огромни благодарности на брат ми, който ми отвори вратата към Света на Диска.

Автор: Павел Апостолов

Златната маска на Апокалипсиса

Влезе в тъмната задушна стая. На пода се търкаляха бутилки, а от единия ъгъл се чуваше тихо хъркане:

- Д-р Джоунс, събудете се!

Никаква реакция. Внимателно заобикаляйки празните шишета, вдигна щорите и отвори един прозорец. Отвън видя човек в бяло, яхнал породист кон, който изнасяше реч пред събралото се множество. Май го наричаха Лорънс Арабски.

- Индиана! – опита отново Лара, леко побутвайки спящия за рамото. Пак нищо:

- Ставай бе, бастун! – извика накрая тя и силно го разтърси. Този прийом имаше магически ефект върху опорно-двигателната система на Индиана Джоунс и той се събуди. Изгледа я едновременно с неприязън и обожание:

- Ооо, госпожице Крофт, на какво дължа тази визита?

- Накратко: тръгнала съм да търся Златната маска на Апокалипсиса и по някаква причина реших, че можеш да ми помогнеш – с известно колебание му отговори тя.

- Чакай малко, това да не се пазеше от един дракон?

- Не, Индиана, това е от друг филм.

- Нали не трябва да се сражавам с един, такъв - без нос и с дървена пръчка?

- Пак не позна – отегчено му отвърна Лара Крофт.

- Добре, нави ме! – изрече д-р Джоунс по пътя си към тоалетната. Облекчи се, намери си шапката и взе любимия си камшик. След което й хвърли поглед, изпълнен с надежда. - Ако искаш, първо може да изрепетираме някоя сцена от „50 нюанса сиво“.

Лара на свой ред му хвърли поглед, който можеше да накара дори Ганди да се почувства неудобно от това, което е казал:

- Само това ли ще вземеш? – попита го тя. - Очакват ни опасности по пътя!

- Честно казано, скъпа моя, не ми пука! 

- Не ми се преструвай на много смел, Индиана Джоунс – каза му тя.

- О, аз не се преструвам на нещо, което не съм. Като изключим, че няколко пъти съм се преструвал на трезвен.

Излязоха и се отправиха към местния бар, където щяха да се срещнат с информатора. Той щеше да им даде карта, която да ги отведе до Златната маска на Апокалипсиса.  Индиана влезе в бара със самочувствието на собственик на мол или поне на просперираща птицеферма в Меричлери. Чувстваше се като у дома си. Информаторът беше еднокрак пират на име Джон Силвър:

- Г-н Силвър, - започна Лара – ще ви направим предложение, на което не можете да откажете. Давате ни картата, ние намираме маската и после делим печалбата на три.

Дългият Джон се прокашля и я изгледа надменно:

- Миличка, светът щеше да е голям бардак, ако всеки получаваше това, което иска.

В този момент в бара нахлу смешен дългокос, мустакат мъж, с шпага в ръка:

- Здравей, името ми е Иниго Монтоя. Ти уби моя баща. Приготви се да умреш!

След което прободе все още недоумяващия пират в сърцето и също толкова бързо си излезе. Индиана взе картата от безжизненото тяло и погледна Лара:

- Е, предполагам това означава, че ще делим само на две. 

Тръгнаха към вратата, когато ги спря дрезгавият глас на облечен в бял костюм мъж, пиещ уиски недалеч от тях:

- От всички барове във всички градове по целия свят, ти избра да влезеш точно в моя...

Лара се обърна, този глас й беше до болка познат: 

- О, Рик, сега не е моментът...

- Знам, Лара. Но винаги ще си имаме Париж!

Г-ца Крофт излезе тичешком, а Индиана я последва. Очите й бяха пълни със сълзи:

- Какво беше всичко това? 

- Няма значение – отвърна му сурово тя. – Трябва да намерим транспорт.

В този миг зад тях се разнесоха странни заплашителни звуци. Един глас им изкрещя с груб австрийски акцент:

- Ръъън! Гет ту дъ чопа!

Двамата побягнаха. Хеликоптерът беше наблизо, качиха се, а след тях това стори и мускулестият мъж, който беше надал този смущаващо комичен вик. В новото им превозно средство имаше още двама пасажери – зловещо на вид момченцe и малко момиченце, държащо в ръце рунтаво кученце:

- Тото, имам чувството, че вече не сме в Канзас – изтърси изведнъж момиченцето, обръщайки се към грозноватото си куче.

Лара се отказа да дълбае в тази история и отиде да си поговори с пилота. Индиана се обърна към момченцето:

- Здравей, ами ти как попадна тук?

- Виждам мъртви хора – отговори му то със страховит детски глас, а погледът му се беше зареял някъде отвъд хоризонта.  Индиана реши, че няма смисъл да го разпитва повече и го игнорира толкова силно, че момченцето започна да се съмнява в собственото си съществуване. Накрая д-р Джоунс се опита да размени няколко думи и с най-мълчаливия от спътниците им:

- Ами вие? От какво бягахте? 

- Трябва да намеря Сара Конър – беше единственият му отговор. 

- А аз трябва да пийна нещо – на свой ред констатира д-р Джоунс. 

Хеликоптерът остави Лара и Индиана на няколко километра от мястото, където се намираше Златната маска според картата. Пилотът на име Люк им пожела „Силата да бъде с тях“, каквото и да значеше това, а мускулестият мълчаливец на сбогуване намигна на г-ца Крофт и й извика: „Аста ла виста, бейби!“

Намираха се в някаква военна база. Нуждаеха се от лодка, която да ги транспортира до дестинацията им. Както подобава на една военна база, наблизо се разхождаше гол до кръста мъж, с налудничав поглед и смешна каубойска шапка. Движеше се бавно и без ясна посока, подобно на подпийнал студент в 4 сутринта.  Пое си дълбоко въздух и изрече:

- Обожавам мириса на напалм сутринта.

Решиха, че вероятността да им помогне е колкото Уве Бол да спечели Оскар, така че се насочиха към близките складове. Отвориха първата врата. В слабата светлина се виждаха двайсетина мъже, събрали се в кръг. В средата един от тях изнасяше реч:

- Първото правило в Боен клуб е: „За Боен клуб не се говори!“

- Да пробваме следващата, а? – предложи Лара.

В нея чернокож мъж с тъмни очила седеше в кресло. Извади от малка кутийка две хапчета и започна:

- Взимате синьото хапче и историята свършва. Събуждате се в леглото си и вярвате в каквото искате да вярвате... Избирате червеното хапче и оставате в Страната на чудесата, а аз ще ви покажа колко дълбоко стига заешката дупка...

- Добре, добре, неспирното говорене не е непременно комуникация! – отвърна му Индиана и затръшна вратата. – Това определено се нарежда в топ три на най-странните неща, които са ми се случвали...

- А кое е най-странното? – полюбопитства Лара.

- Веднъж един плашещ на вид пич с кофти прическа се приближи до мен, показа ми една монета и ме попита: „Кое е най-ценното нещо, което си губил някога на ези-тура?“ Мисля, че искаше да ме убие.

- Наистина?

- Винаги казвам истината, дори и когато лъжа... – проникновено заключи Индиана.

В далечината видяха малко корабче и се отправиха към него. Капитанът му се оказа ловец на акули, тръгнал по следите на голяма бяла акула с печалната слава на майстор в закусването с небрежни туристи. Съгласи се да ги закара до уреченото място срещу част от печалбата. 

Индиана огледа скептично скромния и тихо проскърцващ плавателен съд:

- Ще имаш нужда от по-голям кораб – сподели той на капитана. Той му се усмихна и му отговори простичко.

- Не се тревожи, „Орка“ ще се справи с нашето малко пътешествие.

Пътуваха в мълчание. Корабчето беше толкова бавно, че ако беше влак, вероятно щяха да го използват в БДЖ. На борда му имаше още един пътник, който по някаква причина носеше глупав заешки костюм:

- Защо носиш този глупав заешки костюм? – отправи въпрос към него Лара.

- Защо носиш този глупав човешки костюм? – отвърна на въпроса с въпрос човекът в заешки костюм. Г-ца Крофт се примири, че е очевидно безсмислено да си говори с второстепенни персонажи в тази история.  

Скоро след това Индиана и Лара слязоха от кораба и навлязоха в джунглата. В сенките се спотайваха същества, сякаш излезли от пещерите на Средната земя. Дебнеха ги хищници, достойни за „Джурасик парк“. Усещаха леденото дихание на Смъртта... И изведнъж пред тях изникнаха двама хобити:

- Извинете, - провикна се по-къдравият от тях, махайки с ръка – знаете ли как да стигнем до Ородруин? Май се изгубихме. 

- Сори, мъник, но ние сме от друг филм – отговори му Индиана.

- Сър, вие не сте никакъв джентълмен! – продължи къдрокосият хобит.

- А ти пък очевидно не си никаква дама...

„Иска ми се Пръстенът никога да не беше попадал в мен“ смотолеви накрая мъникът, докато Индиана и Лара се отдалечаваха от тази странна двойка. Вече усещаха, че наближават. Тъй като авторът на този текст го мързеше да им измисля някакви изпитания, те стигнаха до Златната маска без повече перипетии.

Там горе, на нещо като трон, те я видяха. Беше се настанила върху лицето на смахнатия полковник Курц, който в този момент шумно хъркаше. Лара вдигна рамене и свали от него Златната маска на Апокалипсиса. Полковник Курц изхриптя, отвори очи, изпъна тежко ръка и промълви: „Безценното ми!“ Опита се да стане, но беше твърде дебел. Пък и беше жега. А и му се спеше твърде много.

- Вече не правят злодеите като едно време – въздъхна Индиана. – Да се махаме от тук!

Махнаха се. Намериха кораба, който се поклащаше небрежно във водата, подобно на първокурсник в дискотека в Студентски град. На връщане си имаха и нов спътник:

- Защо носиш този глупав костюм на прилеп? – попита го Лара.

- Защото това е героят, който Готъм заслужава – отговори той.

Тя поклати глава:

- Казват, че животът е като кутия шоколадови бонбони и никога не знаеш на какъв ще попаднеш. В моя случай попадам все на такива, които ме карат да се хвана за главата.

Индиана я погледна с разбиране:

- Знаеш ли, този със смешния костюм ме накара да се запитам кое е по-лошо – да живееш като чудовище или да умреш като добър човек?

- Всеки човек умира, но не всеки човек живее наистина  - отговори му тя. 

Индиана я изгледа с мъничка доза разочарование:

- Честно казано, не беше нужно да ми цитираш „Смело сърце“.

***

След известно време се добраха до летище. Най-после щяха да се приберат у дома. Лара се загледа в капките дъжд, стичащи се по прозорчето на самолета. Пасажерът, седящ до нея, реши да я заговори:

- Удивителното на водните капки е, че те винаги избират пътя с най-малко съпротивление. Докато хората правят точно обратното.

- Доста точно наблюдение – отвърна му Лара и му се усмихна.

- Какво ви мъчи? – попита я той.

- Ърнест Хемингуей веднъж написал, че светът е добро място и заслужава да се бориш за него. Ако питате мен, съгласна съм само с втората част.

Той й кимна, а тя го огледа внимателно и му подаде ръка:

- Лара Крофт, приятно ми е!

- Д-р Джак Шепърт. 

Лара се замисли за момент. Самолетът започна плавното си издигане:

- Извинявам се, но на кой точно полет сме?

- Полет 815 на „Океаник“ – отговори й д-р Шепърд.

Споменът връхлетя върху нея подобно на пенсионер върху банани на промоция. Този полет щеше да завърши по-фатално и от сватба в „Игра на тронове“... Тя се облегна назад, въздъхна тежко и тихо промълви на себе си:

- Определено мразя сценариста на тази история.

The end

 

Автор: Павел Апостолов