Утопия

Майката гледаше спящата си тригодишна дъщеря и тихо плачеше. Детето беше олицетворение на блаженото спокойствие и чистата невинност, тъй като все още не знаеше колко жесток може да бъде животът. Напоследък тази сцена се повтаряше често. Съпругът беше безсилен и вече дори не се опитваше да успокои жена си. Отчаянието беше обхванало и двамата.

Изведнъж телефонът звънна и той проведе кратък разговор. Затвори и повика тихо жена си, за да не събудят спящото момиченце. Размениха няколко думи, тя го прегърна и спря да плаче. Трябваше да бъде силна.

След половин час на вратата се почука. Съпругът отвори и покани гостенина в хола. Беше на тяхната възраст - в началото на 30-те, скромно облечен и със сенки под очите. Представи се като доктор Спасов. След като се настани, майката с треперещ от вълнение глас го попита:

- Кажете ми, наистина ли има надежда за дъщеря ни?

Докторът започна бавно, внимателно подбирайки думите си:

- Г-жо Попова, лечението е все още експериментално, но досега е дало добри резултати. Намерихме подходящ донор, колкото и трудно да беше. Правил съм и други подобни операции, така че бъдете спокойни. Не се притеснявайте и за цената – ще трябва да платите само някои консумативи, а за останалото ще се погрижа аз.

След кратко мълчание бащата събра сили и му зададе въпроса, който мъчеше и двамата:

- Но защо го правите? Кой ви каза за нашия случай? 

- Това бих предпочел да запазя в тайна – рече им той, навеждайки поглед. - Да речем, че просто дължа една услуга.

- Моля ви, кажете ми, че това ще я спаси! – обърна се към него майката, едва сдържайки сълзите си.

Докторът не беше способен да даде подобни гаранции, но осъзнаваше, че това от което се нуждае тази жена, беше просто малко зрънце надежда:

- Знаете ли – започна той, - в природата се среща един вид медузи, които са общо взето безсмъртни, защото притежават способността да обърнат процеса на стареене и да стават все по-млади и по-млади. След като се върнат в началния етап на живота си, те могат отново да започнат да стареят по нормалния за нас начин. И при тях този кръговрат на живота е възможно да продължи безкрайно. Обичам да разказвам тази история, защото ми напомня, че щом една медуза може да измами смъртта, то това със сигурност е по силите и на човека. Така че, моля ви, никога не губете надежда!

Майката го хвана за ръката и с насълзени очи искрено му благодари. След като поговориха още малко и уредиха подробностите, докторът се сбогува с двамата съпрузи. Щом излезе, той се огледа, извади един молив от джоба си и нарисува на входната врата на семейството малък знак, представляващ котва със сърце по средата и кръст на върха.

Когато по-късно се прибираше вкъщи, той спря погледа си върху същия леко избледнял символ на собствената си врата и се усмихна.

***

На вратата се позвъни. Старецът се учуди, защото единственият, който ги посещаваше, беше домоуправителят, а дори и той престана, тъй като му беше гузно да им взима пари. Стана с мъка от изтърбушеното канапе и с бавни и несигурни крачки се придвижи до входната врата, за да отключи. Изненадата му беше огромна, когато видя, че на прага му са застанали трима усмихващи му се младежи – две момчета и едно момиче, нарамили по една торба. Момичето заговори:

- Здравейте, г-н Георгиев. Дошли сме да помогнем. Доброволци сме.

Старецът ги гледаше невярващо и не знаеше как да реагира. Красивите им и лъчезарни лица най-после го склониха да ги пусне в дома си. 

- Носим ви лекарства, хранителни продукти и дрехи. Не е много, но е от сърце – изрече едно от момчетата и внимателно го потупа по рамото.

- Къде е жена ви? – попита момичето.

Г-н Георгиев им посочи малката спалня, където на едно възстаро и печално скърцащо легло лежеше жена му. Горката старица беше преживяла инсулт след смъртта на единствения им син, загинал в катастрофа преди повече от 30 години. Изпитваше трудности да се движи и да говори и сякаш кротко дочакваше края на дните си. Младежите внимателно я изкъпаха и преоблякоха, почистиха скромното жилище и напълниха малкия хладилник. Действаха енергично. Не поискаха нищо в замяна. Накрая казаха на благодарния старец, че ще ги навестяват всяка седмица и ще им помагат с каквото могат. 

Семейство Георгиеви нямаха близки и роднини, а пенсиите им едва стигаха да си платят лекарствата. Старецът вече не можеше да се грижи за съпругата си и се беше примирил, че смъртта скоро ще ги прибере от този свят, когато тези млади ангели се появиха и възвърнаха вярата му в доброто. 

Тримата младежи си тръгнаха без да кажат кой ги е изпратил и защо. На излизане момичето се спря за момент и нарисува на вратата малък знак, представляващ котва със сърце по средата и кръст на върха.

***

Беше от онези дни, в които слънцето сякаш се чуди дали си заслужава да изгрее над тази разнебитена от нещастия планета, но в крайна сметка се престрашава да го направи. Някъде в един малък панелен блок в столицата 15-годишният Александър се връщаше от пазар, когато видя, че пред вратата му го чака 15-годишната Глория:

- Благодаря ти! – каза му тя мило.

- Моля?! – реши да симулира неразбиране Александър.

- Ти ни каза за онзи ветеринар, който излекува Хектор. Затова ти благодаря. 

Александър се изчерви. Хектор беше лабрадорът на Глория, който един ден се разболя тежко и никой не знаеше причината. Оказа се, че само един човек в София можеше да му помогне и Александър успя да го намери.

- Откъде го познаваш? – попита го Глория. 

Не искаше да ѝ разкрива тайната, но нямаше как – 15-годишните и без това трудно опазват тайни. С леки запъвания той ѝ обясни:

- Има един уебсайт, в който можеш да публикуваш истории за различни хора, които имат нужда от помощ. Хората там са добри и все някой ще се отзове. Написах какво му има на Хектор и така намерих ветеринаря.

Глория му се усмихна:

- А какво означава знакът?  

- След като направиш нещо хубаво за някого, трябва да нарисуваш този знак на вратата му. Котвата е символ на надеждата, кръстът – на вярата, а сърцето – на любовта. Мисля, че го рисуват, за да ни напомнят, че доброто все още съществува.

Последва кратък миг, в който те просто се гледаха – двама млади, които все още се бояха да разкрият чувствата си един към друг. Тя се приближи до него и плахо го целуна. 

- Защо най-после не ме поканиш на среща? – попита го изведнъж.

- Кога? Сега ли? – отвърна на свой ред Александър, който все още изпитваше затруднения да се отърси от ступора, предизвикан от толкова просто нещо като една целувка.

- Ами да! Кога иначе?

- Добре, само да оставя покупките. – изрече щастливо той, излизайки успешно от състоянието си, наподобяващо клинична смърт и се шмугна бързо вкъщи.

Докато го чакаше, Глория извади един молив, намери подходящо място на вратата, присви съсредоточено очи и нарисува с най-голяма прецизност котва с кръст на върха и едно съвършено красиво сърце по средата...

Автор: Павел Апостолов

Да разпериш криле

Чудили ли сте се как птиците се научават да летят? Много е просто – когато малкото птиче укрепне достатъчно, родителите му използват различни стратегии, за да го изкарат от гнездото. Много често, за да направи тази последна решителната крачка от ръба на гнездото, единият от тях ще трябва да побутне леко своята рожба. Следва бясно размахване на крилe, което ще омекоти падането на дебютантът в летенето. След няколко неуспешни опита това малко птиче най-после ще разпери достатъчно смело криле и ще полети.

Така е и при хората – обикновено, за да извършат нещо велико, трябва просто да има някой, който леко да ги побутне.

Запознайте се със Зак Ходскинс. Той е скромно 17-годишно момче от Джорджия, чиято най-голяма мечта е да играе колежански баскетбол. Зак е добър играч и има чудесен ръст за годините си. Проблемът му е, че може да дриблира само с дясната си ръка, а и стрелбата му е твърде нестандартна. Това определено не се харесва на колежанските треньори, но Зак не се предава.

Той е спортна натура, но получава многобройни откази при опит да се запише в аматьорски атлетически клубове. Родителите му обаче винаги са били зад него, подкрепяйки го в следването на наглед недостижимите му мечти. Зак се е пробвал в различни спортове, включително и триатлон, но голямата му любов си остава баскетболът. Много хора се съмняват, че той има каквото и да е бъдеще в тази игра. На всички тях Ходскинс отговаря по един и същи начин: „Само гледайте“.  

Мнението на тези скептици и вярата на родителите му са двата фактора, които му помагат да направи онази крачка, след която ще разпери смело криле. Другият е едно момче на име Кевин Лау, за което ще стане дума по-късно. След като разбира за него, Зак прави своя избор – иска най-после да докаже на всички, че може да лети. Колкото и неуспешни опити да му коства това. Следват тежки и изморителни тренировки, разкървавени пръсти, много рани, труд и лишения.

Сигурно се питате с какво толкова това момче е специално и защо трябва да ви разказвам неговата история? Всъщност за отказите от различни клубове, нестандартната му стрелба, дрибъла с една ръка и скептицизма на хората, които не го познават, си има съвсем логична причина – Зак е роден без лява ръка почти до лакътя. Този недъг обаче ни най-малко не го отказва от преследването на голямата му мечта.

Ходскинс тренира наравно с останалите си съотборници и е върл противник на това да се отнасят с него по различен начин. Играе в училищния отбор на Милтън Хай, просто защото е добър. През миналия сезон бележи по средно 11 точки на мач. Нанизва тройки от всякаква дистанция. Освен това печели борби, прави асистенции, дриблира с лекота покрай противникови играчи и дори забива в коша под оглушителните викове на публиката. И всичко това само с помощта на дясната си ръка и силата на волята си. Всеки, който го е виждал в игра за първи път, трудно би повярвал на очите си.

Едва ли можем да си представим през какво е преминал Зак, за да компенсира това, което природата му е отнела. Ден след ден, тренировка след тренировка. Той е самото въплъщение на идеята, че с усилена работа, непреклонност и желязна дисциплина можеш да преодолееш всяко препятствие, което животът ти е подготвил. За него треньорът му Мат Крамър заявява простичко: „Никога не съм виждал нещо подобно“.

Всички жертви, които е трябвало да направи и всички разочарования, които е трябвало да преживее, най-после му се отплащат. В края на миналата година Зак е избран от един от най-силните колежански баскетболни отбори - Университетът Флорида. Според мнозина за него би било по-добре да играе в някой от по-малките тимове, които биха му гарантирали стипендия и дори титулярно място. Зак обаче решава да приеме предизвикателството във Флорида и сред жестоката конкуренция да убеди тамошните треньори, че може да играе на най-високото възможно ниво. Човек като него никога не бил се спрял пред трудностите.

Зак Ходскинс е един от примерите, че за силата човешкия дух няма граници. За кратко време той се превръща във вдъхновение за млади хора с недъзи по цял свят. Момчето посреща тази си роля с усмивка и дори казва, че за него тя е по-важна и от баскетбола. Следващата му мечта е да изнася мотивационни речи пред деца с подобен на неговия проблем.

Малко преди да започне да се занимава сериозно с баскетбол, Зак гледа с баща си по телевизията кратък филм за едно момче на име Кевин Лау. Това, което прави Кевин специален, е неговият недъг – липсващата му лява ръка почти до лакътя. Въпреки това, Лау е един от най-добрите гимназиални баскетболисти по онова време, а скоро след това пробива и в колежанския баскетбол. Именно неговият пример е лекото побутване, което мотивира Зак да се превърне в това, което е днес – феномен, на когото се възхищават милиони. 

Този свят има нужда от подобни вдъхновяващи истории. И когато някога попаднете в ситуация, в която трябва да направите тази последна решителна крачка в преследването на мечтите си, спомнете си за Зак. Нека той да бъде нещото, което да ви побутне и да ви накара да разперите криле.

Автор: Павел Апостолов

Със съдействието на Иво Иванов

Странник

"Страхливците умират много пъти преди смъртта си; смелият вкусва смъртта само веднъж."

- Уилям Шекспир, „Юлий Цезар“

Стъмни се. Гъсти облаци покриваха нощното небе. Луната не се виждашe. В непрогледния мрак един мъж се движеше внимателно по тясна пътека, минаваща по стръмен сипей. Една грешна стъпка и щеше да полети към почти сигурна смърт. Малки камъчета се ронеха изпод краката му и започваха дългото си пътуване към дъното на пропастта. Крачка. Още една. Залитане. Въздишка. Още малко. Готово!

Странникът излезе на по-широка пътека, където можеше да си почине и да помисли. Природата спеше спокойно. Чуваше се единствено песента на щурците. Знаеше, че за да стигне до селото, ще му се наложи да мине през гората. Опасно беше, защото можеше да се натъкне на патрули, но реши да поеме този риск. Продължи напред с по-бърза и сигурна крачка.

Някъде в далечината припяваше сова. Нещо изшумуля в храстите на няколко метра от него. Лисица? Змия? Вълк? Навлезе в гората, стъпвайки колкото се може по-безшумно. Спъна се на няколко пъти в коренища. Мракът го обгръщаше като одеало, но той продължаваше все напред.  И тогава иззад един стар дъб видя светлина. Идваше от фенер, който се поклащаше неравномерно в далечината. Различи три силуета. Приближаваха се.

Трябваше да се скрие бързо преди да го усетят. Опря гръб зад един по-дебел ствол и се опита да диша колкото се може по-тихо. Тримата носеха пушки и крачеха мълчаливо. Приятели или врагове? Не знаеше и не искаше да разбира. Усещаше стъпките все по-близо. Сърцето му започна да бие по-бързо, звукът от пулсиращите му удари нахлу в главата му. Отправи безмълвна молитва към Господ и затаи дъх. Отминаха.

Изчака да се отдалечат достатъчно, изправи се и продължи към селото. Скоро видя светлините на по-близките къщи. Трябваше да стигне до църквата. Огледа внимателно обстановката и се насочи към най-тъмната част на селото. Гледаше да не вдига шум, за да не разлае кучетата и мисията му да се провали. Не само неговият живот беше заложен на карта.

Най-после безлунната нощ му беше от полза. Ако имаше караули, едва ли щяха да го видят в този мрак. Беше сянка, дух и привидение, изплъзващо се от чуждия поглед. 

Достигна неголямата църква. На входа й различи младия Димитър Стойчев:

- Радвам се да те видя. Влизай - чакат те!

Вътре в църквата се беше настанило половината село. Десетки лица впериха очи към него. Деца, младежи, възрастни, жени и мъже, отрудени работници и занаятчии, чираци и майстори, майки и бащи с техните синове и дъщери. Всички бяха притихнали в очакване на този човек, който с думите и делата си щеше да ги вдъхнови и поведе напред. 

А той внимателно оглеждаше всяко едно лице, с цялата болка и тревога, изписано по него. От него се очакваше да вдъхне надежда на тези хора, а дори не знаеше какво да им каже. Само да можеше да им помогне и да заличи всички неправди, на които тези изстрадали лица са били свидетели. Би дал живота си за това! 

Стойчев се обърна към събралото се множество:

- Слушайте сега какво ще ви каже Дякона.

Левски застана до молитвеника, впери поглед, изпълнен с решителност към иконата на св. Иван Рилски, след което се обърна към събралите се хора и изрече: 

- Близо е времето вече — българинът не ще бъде роб, а свободен!

18 юли 2014г. – 177 години от рождението на Васил Левски

Автор: Павел Апостолов

Туристи

Стивън и Джон са туристи от Англия, дошли в България, защото чули, че тук има много забележителности, вкусна храна, евтин алкохол и хубави жени. Забележителностите определено не ги интересуваха чак толкова.

Никола е типичен млад български левент, който по случайност се превърна в техен екскурзовод, защото поназнайваше английски. Бяха го спрели на улицата и му се примолиха да ги заведе в някоя хубава българска кръчма. Английски туристи в София не се срещаха толкова често, така че Никола реши да им помогне. Нищо, че според него „турист“ беше синоним на „идиот“. В случая той беше техният Ринсуинд.

Двамата го питаха какво трябва да посетят в България, какво да опитат и от какво да се пазят. Следваха стандартни отговори – посетете музеите, старинните църкви и крепости; обиколете Витоша, Рила и Пирин; опитайте ракия с шопска салата; не ходете на твърде малки групи в Студентски град и определено гледайте да не се озовете в някоя циганска махала.

Докато Стивън и Джон чертаеха маршрути по картата и оглеждаха жените в кръчмата, Никола набързо им разправи с какво още е известна България – започвайки от киселото мляко и розовото масло, минавайки през Тервел, Борис, Симеон Велики, Калоян, Стоичков и Бербатов, и завършвайки с красивите ни и презастроени планински и черноморски курорти. Бирите обаче му се насъбраха, патриотизмът в него отстъпи място на песимизма и накрая започна да говори за това, за което говори всеки типичен българин на маса:

- Вижте сега, мейтс – започна той. - Досега все хубави неща ви наговорих за България, но истината е, че тука е гадно. Аз, например, ако искам да си намеря работа по специалността, след един куп интервюта и откази ще ме вземат в някоя пробита фирма и ще ми плащат 600 лева. Това са 300 евро, май френдс. Представяте ли си?! Че то вашите пенсионери взимат в пъти повече! – Стивън и Джон просто кимаха с глава. 

И знаете ли как се оцелява с 300 евро на месец? Не знаете естествено, как ще знаете...  След като си платите наема, храната и всички сметки, ще ви останат толкова, колкото да излезете един-два пъти в месеца и да се напиете до безпаметност, за да забравите колко преебани от живота сте. А пък ако се появят непредвидени разходи, ще изпаднете в ситуацията да имате твърде малко пари и твърде много останал месец до следващата заплата... Накрая спирате да виждате смисъл в бачкането по 8 часа за тези кинти и си намирате работа в някой кол център за повече пари.

- Ник, парите не са най-важното в живота – реши да го успокои Стивън.

- Е, не са. Може и да не те правят щастлив, но ти отварят възможности и ти решават проблеми. Бедни сме, мейт. И финансово, и умствено. Населението си избира да го управляват идиоти и престъпници; прекланя се пред звезди, които са завършени олигофрени; вярва в психотронни оръжия, врачки и конспирации; мрази Европейския съюз, щото не му е направил живота по-хубав с магическа пръчка и още куп тъпотии.

- Че то и в Англия е така – включи се Джон.

- Бро, далеч си от истината. Тука сме на първо място по демографски срив в Европа, минималната заплата е по-ниска от тая в Тринидад и Тобаго, хората са нещастни, отчаяни, вечно недооценени и с промити мозъци. Повечето от младите и кадърните емигрираха. Бизнесът крета, инфраструктура липсва, никой не инвестира в образование и здравеопазване, за да ни поддържат глупави и болни...

- А ти защо не си емигрирал досега? - обади се Стивън.

Никола погледа халбата си с бира, замисли се и рече:

- Не знам точно. Вероятно мога да ти изброя десетки тъпи причини – заради семейството и приятелите; заради неприятното чувство да си чужденец в друга държава; заради красивата природа и още по-красивите жени; заради хората, които колкото и да са нещастни, знаят как да се забавляват; заради уюта, който ти създава родното място; заради сляпата вяра, че нещо ще се промени към по-добро...

Поговориха още няколко часа, размениха си координатите и се разделиха. Стивън и Джон прекараха още две седмици в България, обиколиха всякакви прекрасни кътчета в страната, запознаха се с различни хора и опитаха много неща. След време написаха пътепис за странстванията си и го изпратиха на Никола със съобщението: „За нашия любим екскурзовод – усмихвай се повече и бъде по-позитивен!“ , на което той отговори с: „Пичове, аз съм българин и като такъв не бих могъл да бъде по-позитивен. Иначе се радвам, че тук ви е харесало повече, отколкото на мен.“

След което погледна през прозореца и се усмихна. После поклати глава и изрече с лек присмех една-единствена дума:

 - Туристи.


Автор: Павел Апостолов

Случайности

- Защо не напишеш някоя любовна история? – попита ме веднъж преди години Дани. Той е добро и състрадателно момче, лесно влюбчив веселяк, който вижда винаги доброто у хората, безкраен оптимист. Накратко – абсолютен наивник.

- Защото не съм нито достатъчно депресиран, нито пък съм домакиня на средна възраст. А и нямам подходящо вдъхновение – отговорих му напълно откровено.

- Търсиш вдъхновение ли? Нали съм ти разказвал как се запознах с Дани.

- Даниеле, историята, в която си поръчваш кафе, а после си объркваш чашата с тази на Даниела, защото и на двете пише „Дани“, не е чак толкова романтична.

- Да, но виж как съдбата ни събра.

- Това не е съдба, а чиста случайност.

- Не вярваш ли в Съдбата? – по такъв начин го изрече, че наистина чух главното „С“.

- Естествено, че не вярвам. А и намирам за твърде потискаща идеята, че животът ти е предначертан от някаква всемогъща сила, която ти наричаш Съдба.

Имам се за реалист, атеист и в известна степен циник, но в очите на Дани съм „ебаси песимистът“. 

- Искаш да кажеш, че дори и в най-невероятните съвпадения не виждаш пръста на Съдбата?

- Да. Това, че шансовете едно нещо да се случи са едно на милион, не означава, че то никога 

няма да се случи. И при това Съдбата и нейният пръст, пък бил той и средният, нямат никаква роля... Всъщност това ме подсеща за нещо. Искаш ли да ти разкажа една история, която е може би точно обратното на любовна?

- Какво е „обратното на любовна история“?

- Ами слушай внимателно и си води бележки – прочистих си гърлото, събрах си мислите и започнах един разказ, едновременно невероятен и ужасяващ:

Имало едно време един брат и една сестра. Били близнаци и полусираци – познавали единствено майка си. Но дали наистина я познавали? 

Когато майка им починала, братът и сестрата получили по едно запечатано писмо. Инструкциите били прости: едното писмо трябвало да бъде предадено на отдавна изгубения им брат, а другото – на баща им, когото смятали за мъртъв. Двамата тръгнали на дълго пътешествие, по време на което щели да разкрият страховити семейни тайни, напоени с кръв и сълзи.

Корените на майка им били в страна от Близкия изток. Била християнка, но се влюбила в неподходящ човек – мюсюлманин-бежанец. Семейството й било опозорено и двамата решили да избягат. За нещастие обаче, братята й ги намерили, а гневът им бил толкова жесток, че убили младия мъж. Били готови да екзекутират и собствената си сестра, но старата им баба ги възпряла.Младото момиче признало на старицата, че е бременно и след няколко месеца то дало живот на момченце. Бебето било предадено в дом за сираци, а майката заминала да учи в голям град. 

След няколко години избухнала гражданска война между християнското и мюсюлманското население. Отчаяната майка не забравила сина си и тръгнала да го търси сред руините на войната. По пътя станала свидетел на редица нещастия, но така и не открила детето си. Изгубила всякаква надежда и с единствената цел да отмъсти на хората, започнали войната, тя се присъединила към радикална групировка, заставайки на страната на ислямското население. Убила един от влиятелните християнски политически лидери, но била заловена и вкарана в затвора.

Петнадесет години била подлагана на нечовешки мъчения, но не се пречупила. Накрая за неин мъчител бил извикан един същински демон, носещ името Абу Тарек – хладнокръвен убиец, садист и звяр с печална слава. Насилвал я многократно и след време затворничката родила близнаци. 

Така двете пораснали деца разбрали кой е техният истински баща, но не могли да намерят повече данни за него. Затова тръгнали да търсят брата, когото не познавали. Научили, че той се казвал Нихад и по време на войната постъпил във въоръжен отряд като снайперист. Бил безжалостен и безразсъден, но все пак оцелял и дълги години търсел родната си майка...

В този момент прекъснах разказа си, докато Дани ме гледаше очаквателно. 

- Знаеш ли, - казах му – в този момент винаги се сещам за „1984“ на Оруел и властта на Партията, която е способна да те накара да повярваш, че две плюс две е равно на пет. Там главният герой се чуди дали ако всички повярват в една лъжа, това я превръща в истина... Ако питаш мен, истината понякога е толкова жестока, че на човек му се иска просто да повярва в една удобна лъжа.

- Добре де, но как завършва историята?

- О, историята завършва с драматичен обрат, когато истината излиза на сцената. В този случай се оказва, че едно плюс едно е равно на... едно.

Последва кратка пауза, в която Дани се опитваше да осмисли това умозаключение. Накрая все пак успя да се досети:

- Н-н-н-е, да не искаш да ми кажеш, че...

- Точно така – в тази история Абу Тарек и Нихад са един и същи човек. В началото се сражавал за мюсюлманите, но по-късно бил пленен от християните и минал на тяхна страна, превръщайки се в кръвожаден мъчител. И един ден, далеч след края на войната, той получил двете писма, които му разкрили стореното от него... А сега ми кажи, според теб всички тези събития съдба ли са или поредица от случайности?

Дани не знаеше какво да каже и затова реши да отговори на въпроса с въпрос:

- Чакай малко, а това истинска история ли е?

- Всъщност не, но това няма значение. Истинска е дотолкова, доколкото вярваш, че е възможно да се случи. Това, което ти разказвах в последните минути, беше просто сценария на един филм.

- Кой?

- Това няма да ти кажа. Нека тази история да ти остане за спомен. След време, докато разцъкваш каналите на телевизора, по някаква случайност ще попаднеш на този филм и ще се сетиш за този разговор. Тогава ще ми се обадиш и ще ми кажеш дали още вярваш в Съдбата или всичко е сбор от случайности и съвпадения.

Дани се съгласи и след две години наистина ми се обади. Бяха се разделили с Даниела и новият му подход към живота беше някаква смесица от депресивен реализъм и сардоничен непукизъм. Не знам дали го беше прихванал от мен, но беше по-различен човек. 

Разказа ми как излязъл на среща с една симпатична девойка, но изпитвал съмнения, че това е жената, с която иска да има сериозна връзка. Впоследствие разбрал, че и тя си мислела същото. Все пак двамата излезли и на втора среща. Отишли на кино, в което давали стари филми и си избрали един напълно случайно. Не щеш ли, оказал се същият, за когото му бях разказал преди две години. Дани споделил всичко това с нея и двамата се съгласили, че това е знак от Съдбата, която се опитвала да им покаже, че трябва да бъдат заедно. Ако питате мен, тези знаци явно си ги тълкуват, както им изнася. Аз, от своя страна, му казах, че този разговор няма да го водя втори път, пожелах му успех и му затворих. 

Оказа се, че нещата са сериозни и двамата ще се женят. Даже ме възприемат като човекът, дал своя безценен принос в това Съдбата да ги събере. Това ме кара да изпитвам смесени чувства, но какво пък - няма да тръгна да ги разубеждавам...

В крайна сметка този разказ се превърна в нещо като любовна история. И това ако не е случайност!


Автор: Павел Апостолов