сряда, 23 септември 2015 г.

Първа среща




Поглеждам се в огледалото. Приличам на човек, който е участвал в десанта на Нормандия, оцелял е на косъм, успял е да плени цял немски гарнизон и в края на деня се е сбил с бесен бобър за последната си дажба шоколад...

Четири часа по-рано

Имам среща. Свалихме се във фейсбук. По-скоро аз я свалях, де. Не е лесна тази работа, ако не изглеждаш като излязъл от корицата на модно списание или поне на списание за автомобили и авточасти. С други думи – ако не си много убав, трябва да си нестандартен, да импровизираш и най-вече да се правиш на клоун, но същевременно е важно да си сериозен и да демонстрираш алфа мъжкаря у себе си. Не ме питайте как става номерът. Обикновено не става.

Та така. Разхождам се аз с избраницата си, която може и да не е най-острият инструмент в кутията, но притежава задник, за който произволен древногръцки скулптор би дал лявата си ръка, само заради шанса да го увековечи за бъдните поколения. Разказвам й истории, в които се представям в добра светлина – едва ли не готов самоотвержено да спасява малки котенца или поне малки дечица, попаднали в беда.

Играем на „никога не съм“, разбирам, че е малко смахната и че със сигурност е доста по-интересен човек от мен. Споменавам й за няколко весели пиянски истории. Описвам й как съм свалял жени с фразата: „Извинете, да сте виждали един изгубен еднорог?“, как са ме гледали тъпо и аз с най-сериозния си възможен тон съм им казвал: „Беше транспортът ми за вкъщи.“ Тя не спира да смее. И то не от куртоазия, защото познавам онзи смях – често съм го чувал.

Разговорът си върви, докато не ме пита пагубния въпрос: „Ти коя зодия си?“ Ех, колко ли потенциални връзки са разрушили тези четири думи? Жени, ако се чудите защо мъжете мразят астрологията – ей затва е. Аз обаче финтирам умело с: „Ами роден съм в годината на свинята.“ Което дори не е вярно, защото съм роден в годината на змията, но това го проверих по-късно. Тя ме поглежда изпитателно и отронва: „Е, не ти личи.“ Егати, тя била и забавна!

Влизаме в едно заведение. Пием. Отъркваме си краката един в друг. Ставаме да играем дартс. Бия я първата игра, а тя ме гледа леко осъдително. Сигурно е разбрала, че съм овен. Великодушно й пускам втората игра. Тя е доволна и ме прегръща. Аз имам шанс да сложа ръка на задника й. Чувствам се щастлив.

Става късно и решавам да я изпратя до тях. Добре, че не живее далече – 20-минутна разходка е. През това време ми говори за диети, здравословно хранене, асценденти, теории на конспирациите и псевдонаука. Изключвам си мозъка преди някои от мозъчните ми клетки да са извършили ритуално сепуко и само промълвявам по някое „аха“ и „да“. Скришом оглеждам бедрата и гърдите й. Добре де, казвам си, заслужава си да се разделя с малко мозъчен материал заради тази жена.

Стигаме до входа на блока й. Тя се забавя, играе си с ключовете. Хвърля ми срамежливи погледи и промълвява тихо: „Ами беше ми много приятно.“ Колкото и голям ръб да съм, схващам намека, приближавам се и я целувам. Тя ми пуска език, аз й пускам още повече. Натискаме се около минута преди да спре и да изрече: „Мама и татко ме чакат.“ След подобна фраза целият квартал можеше да чуе предсмъртните вопли на романтиката и сексуалното напрежение между нас.

Тя се запътва към вратата и си отключва, а аз за последен път я оглеждам и й пожелавам „Лека нощ!“ Отдавна не съм имал толкова хубава първа среща, изпълнена с положителни емоции, серотонин, допамин, ендорфин и окситоцин. От щастие решавам да се разходя до вкъщи. Ще стигна за не повече от половин час. Каква груба грешка...

Следващите около 5 минути си минават безметежно, докато не навлизам в територията на някакъв уличен пес. По принцип не ме е страх от кучета. Страх ме е от глутница кучета. Започна да се чува лай от няколко страни, което пък предвещава, че нещо много кофти е на път да ми се случи.

Наоколо ни жива душа в човешки облик. Около мен - твърде много живи души в кучешки облик. В такъв напрегнат момент човек решава да изпробва беговите си възможности в пресечена местност. Успявам да дръпна на псетата, но тогава се спъвам в някакво коренище и прелетявам такова разстояние, че ако имаше рефери, вероятно щяха да ми признаят европейски рекорд на дълъг скок. Озовавам се в някакъв храст. Бодлив храст. Мама му стара, кой отглежда розови храсти в София, бе?!

Започвам да псувам кучетата и роднините им. Дори евентуалните им такива от Симитли. После подхващам храста, храстовата майка и храстовата сестра. Обещавам им да извърша с тях редица нерационални и физиологически невъзможни неща. Единственото хубаво на ситуацията е, че сквернословията ми явно са поуплашили кучетата и те са се оттеглили от мястото на моето падение.

Оглеждам се. Целият съм изподран и в тръни. Тениската ми скъсана. Ама така е скъсана, че под нея се подава дясното ми зърно, все едно изпитвам непредолимо желание да накърмя някое пеленаче. Еуфорията от това, че съм жив, се изпарява по-бързо и от надеждата на току-що дипломиран студент от УНСС за намиране на високоплатена работа. 

Продължаваме напред - цивилизация, светофар. На светофара жена в предизвикателно облекло пуши нервно цигара. Предлага ми орални ласки. Разбира се, не с тези думи. Аз я поглеждам така, сякаш ме е накарала да реша квадратно уравнение с четири неизвестни. Тя ме оглежда по-внимателно и ме пита добре ли съм. Отговарям й с: „Да, що?“ Последва онова неловкото мълчание между двама души, които са си казали всичко, което са имали да си кажат. Пожелавам й приятна вечер и пресичам.

Още малко ми остава. По пътя ме задминава каруца, защото светът е голям и каруци дебнат отвсякъде. Нищо, че съм почти в центъра на София. На последния светофар преди дома ми ме спира още един човек и ми иска 2 лева. После вижда на какво приличам и как светлините на града осветяват показващото се изпод тениската ми зърно, махва с ръка в стил „абе на теб май тези 2 лева ти трябват повече“ и се отдалечава.  

Най-после се прибирам. Поглеждам се в огледалото и тъжно се насочвам към банята, за да си взема душ. После промивам една по-сериозна рана с ракия. Малко ми е жал, че така злоупотребявам с алокхола, но нямам избор. Жив и почти цял си лягам. Малко преди да заспя Месинджърът на Фейсбук изквичава. Поглеждам го и прочитам съобщение: „Прибра ли се без проблеми?“ Замислям се за кратко. Е, какво пък – явно връзката ни ще започне със сравнително безобидна лъжа.

„Да :) Лека нощ!“


Автор: Павел Апостолов

Няма коментари:

Публикуване на коментар