четвъртък, 6 март 2014 г.

Да живее българската администрация!



Събуди се в един хубав пролетен ден и излезе на терасата. Птички пееха любовните си песни, слънцето галеше с нежните си лъчи лицето му, вятър подухваше в косите му... абе с една дума идилия. Героят на тази история обаче все още не подозираше какво го чака. Казваше се Ангел Страшимиров и в този ден трябваше да отиде до Първо РПУ, известно в обществото с девиза си: "Като първо - няма второ!" Заветната цел беше отдел "Документи за самоличност", където трябваше да си поднови личната карта. Нищо работа! Да, ама не. 

Оборудван с всичките нужни заявления и удостоверения, Ангел застана пред гише №3. От другата страна на гише №3 седеше кльощава дама на средна възраст, по тялото на която имаше по-малко месо и от закуската на супермодел-вегетарианец. Лицето й подсказваше, че в предишния си живот си е била някакво животно - най-вероятно кобила. Ангел заключи, че това е жена, само защото останалите опции бяха твърде невероятни. Подаде й документите и реши да разчупи леда:

- Има ли много работа днес? - попита с престорено любопитство. Отвърнаха му с тихо сумтене и презрение. Определено претърпя пълен провал в своите иначе добри намерения.

Жената зад тише №3 започна усилено да цъка с мишката и да издава звуци, които поради липса на по-добра дума ще определим като "пуфтене". Ангел усещаше, че има проблем.

- Имаме проблем - заяви уморено до момента безмълвната му събеседничка.

- Мога ли да попитам какъв? - опита да се осведоми Ангел.

Последва ново пуфтене, цъкане с език и въртене на очи. В това обикновено се състои отговорът на всеки себеуважаващ се държавен служител при задаването на безсмислен въпрос.

- Ех, начиии... - беше единственото, което успя да смотолеви кандидатката за нова мис Русе. В този момент нещата придобиха драматичен развой.

- Ленче, ела да ми помогнеш! - провикна се най-после тя. Нашият герой усети раздвижване на земни пластове, причинено от тежките стъпки на съществото, което се приближаваше към гише №3. По принцип има различни степени на наднорменост - пълничък, закръглен, пухкав, шишкав, дебел, но Ленчето не успяваше да се побере в нито една от тях. На света едва ли имаше огледало, което да не изпита затруднения да обхване нейната масивна осанка.

- Какво има, Майче? - попита с учудващо тънък глас жената, която изглеждаше така сякаш е погълнала Искра Фидосова барабар с Ирен Кръстева и Делян Пеевски. 

Имаше тиха размяна на реплики, последвани от хорово пуфтене, цъкане с език и борба с клавиатурата и мишката. Ангел започна да се усъмнява, че макар двете жени да имаха съвсем различни пропорции, те имаха нещо общо: притежаваха едно и също IQ - навярно отрицателно. Излезлите сякаш от анимационното филмче "Шрек" служителки най-накрая родиха една мисъл.

- Не фигурирате в нашата база данни.

- И какво ще рече това? - поинтересува се с нездраво любопитство Ангел.

- Че не съществувате - констатира проникновено Ленчето.

Ако ти кажат, че не съществуваш, го приемаш твърде лично. Ангел не беше кой знае колко навътре във философията, но беше убеден, че дори и от философска гледна точка той си съществува. "Мисля, следователно съществувам" - нали така беше? Рене Декарт определено щеше да изпита затруднения да докаже тезата си на странната двойка зад гише №3. За всеки случай Ангел се ощипа - да, нямаше съмнение, че си съществуваше. Пое дълбоко дъх и внимателно изрече:

- Как така не съществувам?

- Ами според нашата база данни - започна бавно Майчето, сякаш говореше на човек, изпитал затруднения да завърши първи клас - не съществувате.

- Ами вашата база данни вероятно греши - осмели се да предположи Ангел.

Последва кратка пауза, в която двете дами явно осмисляха казаното. По лицата им се четеше жестока вътрешна борба - не бяха убедени, че Ангел е прав. Все пак имаха повече доверие на базата данни, отколкото на някакъв си двайсетинагодишен многознайко. Всъщност, ако се съди по изражението им, думата "многознайко" по-скоро трябва да я заменим с думата "пикльо". Двете спазваха старата максима на държавните служители при работата им с клиенти: "Ако се съглася с теб, тогава и двамата ще грешим."

- Ще извикам Мимето - най-после предложи Майчето.

Тя се изниза като змиорка покрай туловището на Ленчето, докато последната гледаше втренчено в монитора. Ангел се чудеше какво да каже, но прецени, че сега не е моментът да завързва неангажиращ разговор. В главата му се въртяха единствено шеги за дебели хора, за които очевидно нямаше подходяща публика. Ленчето обаче явно прочете мислите му, възприе ги като акт на враждебност и му хвърли поредния поглед, изпълнен с омраза. 

Неловкият момент беше прекъснат от триумфалната поява на Мимето и Майчето. Новопристигналата трябваше да бъде лъчът надежда, който да пробие надвисналите облаци от невежество зад гише №3. Е - не беше. Изглеждаше и се държеше като английска благородничка, която е огорчена от факта, че вместо да си прекарва времето в езда и чаени партита, трябва да работи в администрацията

- Името вярно ли е? Ангел Руменов Страшимиров? - попита Мимето с дикцията на английската кралица.

Ангел кимна.

- Това "да" или "не" означава? - поинтересува се Мимето. Все пак в България кимането с глава все още предизвикваше объркване.

- Да.

- Какво "да"? - изстреля нов въпрос Мимето. Ангел вече основателно подозираше, че ако новата му събеседничка живееше на Марс, там пак нямаше да има интелигентни форми на живот.

- Да, името ми е Ангел Руменов Страшимиров.

- Значи имаме проблем - беше крайната присъда на Мимето. Явно да си Ангел Руменов Страшимиров в наши дни беше сериозен проблем.

Тя огледа с неодобрение субекта, който й създаваше толкова много главоболия със самия факт на съществуването си и започна отново да цъка с мишката. Определено не беше жена, която прави приятно първо впечатление. Всъщност предизвикваше симпатии, колкото сериен убиец. 
Познатият ритуал на суетене зад гише №3 пак започна. В крайна сметка Ангел не издържа на напрежението и попита:

- И сега какво?

Тишина. Размяна на конфузни погледи. Най-после Мимето взе нещата в свои ръце:

- Ще говорим с когото трябва. Не се притеснявайте, господине. Всичко ще бъде наред - уверяваше го тя, все едно му предстоеше операция за вадене на сливиците.

- Ще ви потърсим в архивите. Елате пак след месец. Дотогава трябва да сме решили проблема - суфлираше Ленчето.

- А ако не сте? - поинтересува се Ангел, който не беше съвсем въодушевен от идеята.

- А няма страшно. Само гледайте да не напускате страната - информира го Майчето.

- Ама защо?

- Защото може и да не успеете да я напуснете - изкиска се Мимето и неприятният й смях беше подет още от Ленчето и Майчето. В този момент единствено на Ангел не му беше забавно.

За разлика от Нео в "Матрицата", Ангел нямаше друг избор, освен да си тръгне. Все едно участваше в експеримента на Шрьодингер - едновременно съществуваше и не съществуваше. Това чувство не го напусна един месец, през който прочете една книга по метафизика плюс "Кланица 5" на Вонегът. Това е положението.

Минаха 30 дни и Ангел се намираше на същото място, но този път пред гише №4, което май беше някакъв повод за оптимизъм. От другата страна седеше възрастна дама, която го гледаше с досада над очилата си. След като й каза защо е дошъл, тя започна да рови из един шкаф и накрая извади нещо от там. Връчи му новата лична карта.

- Това ли е всичко? - попита невярващо Ангел.

- Да. Можете да си вървите. - отговори му тя сякаш с отегчения от живота глас на робота Марвин от "Пътеводител на галактическия стопаджия".

От гърдите на Ангел се изтръгна въздишка на облекчение. Изглеждаше така все едно Марк Зукърбърг  му е връчил чек за няколко милиарда долара. В крайна сметка беше хубаво да има нагледно доказателство, че съществува.

И тогава от съседното гише №3 чу познати думи: "Как така не съществувам?" Източникът им беше красиво чернокосо момиче. Ангел й се усмихна.

- О, това се е случвало и преди - каза й любезно и после добави - С мен.

Обясни й случката и тя се разсмя. Така се запозна с Лора. Влюбиха се.

Та затова - да живее българската администрация!


Автор: Павел Апостолов

Няма коментари:

Публикуване на коментар