Повечето барове по света имат три общи неща

  

На всички известни или безименни герои около нас

Повечето барове по света имат три общи неща – не са музиката, миризмата, сенките в полумрака или процеждащият се из въздуха тънък цигарен дим. Трите общи неща са: бутилките с алкохол, барманите и наличието на поне един тъжен и самовглъбен клиент. На този му наливаха трето уиски, а барманът, естествено, се опита да завърже разговор.

- Тежък ден?

- По-скоро тежък живот.

- Искате ли да споделите?

- Не.

Барманът се огледа. Тазвечершната му клиентела се състоеше от трима човека, двама от които се натискаха в един по-слабо осветен ъгъл в дъното на заведението.

- Добре тогава, ще се опитам да ви развеселя. Имам нещо като дарба – запомнил съм един куп факти, които хората намират за интересни.

- Например?

- Чували сте за онези братя-близнаци, разделени при раждането, които порастват и единият става нацист, а другият евреин? 

- Признавам, понякога животът е най-добрият комик. 

- Именно. Ами вашата история?

- Може и на „ти“. Щом питаш, пред теб стои човек, който е на път да спаси живота на поне няколко милиона души.

- Сериозно?!

Отпи от чашата и се загледа в бутилките зад бара с онзи поглед, който човек придобива, след като е мачкан достатъчно дълго в менгемето на нерадостното си битие.

- Имам идея - ще ти казвам по нещо, само след като ми споделиш и други любопитни факти.

- Съгласен! – бързо отвърна барманът и направи кратка пауза. – Да видим... Това трябва да ти хареса. През 1957 г. оперирали човек, премахвайки хипокампуса и амигдалата на мозъка му. След операцията той повече не можел да формира нови спомени или да си припомня стари. Така да се каже, живял е само в настоящето.

- Малко му завиждам. Всеки има неща, които иска да забрави и пред които не иска да се изправи... Та значи аз съм наред. 

Историята ми е следната – преди две години ми откриха рак на белите дробове. Не пуша, водя що-годе здравословен живот, смятам се за добър човек. И какво от това!? Един ден просто ти съобщават, че си болен и имаш минимални шансове да оцелееш, а ти си безпомощен...  Твой ред е.

- Добре. Знаеш ли, че във Филипините съществува езеро с остров, в който пък се намира още едно езеро с остров? Местните вярват, че мястото е свещено и който прекара една нощ на втория остров, ще се събуди прероден. Не допускат обаче почти никого да припари до там.

- Хубав мит, макар да звучи като измислица. Веднъж обаче и аз се събудих прероден.

Значи, откриват ми рак и ми казват, че трябва да се подложа на химиотерапия. Съгласявам се, но два дни преди да започнат процедурите лекарят ми звъни и ми съобщава, че нямало нужда. Питам го: „Ще умра ли?“, а той: „Не и не знам как да ти го кажа, защото за пръв път виждам такова нещо, но си напълно излекуван.“ Ти си.

Барманът го изгледа със смесица от любопитство и подозрение, наля му още едно уиски и продължи.

- Не знам дали си чувал за Ричард Норис Уилямс. Човекът оцелял след потъването на Титаник, но прекарал твърде много време във водата и докторите му казали, че трябвало да му ампутират краката. Г-н Уилямс обаче не бил съгласен да се разделя с тях и отказал, възстановил се и през същата година спечелил националния шампионат по тенис на САЩ.

- О, да, лекарите не винаги са прави. Е, моят нямаше вина. След допълнителни изследвания се оказа, че някакви клетки в организма ми са били така мутирали, че са се справили за нула време с рака. Родителите ми имали принос към всичко това. Представяш ли си – двама души се намират сред повече от 7 милиарда човека и създават организъм, който е резистентен към най-зловещата болест на нашето време.

- Явно им е било писано.

- Ами не - скоро след раждането ми се разделиха... Пак си ти наред.

- Този път нещо по-сериозно. Преди няколко години земетресение със степен 8 по Рихтер удря Ню Мексико. Пораженията са страховити. В една рухнала болница обаче намират няколко бебета, които са оцелели по чудо цяла седмица без вода, храна, топлина и човешки контакт. 

Последва по-дълга пауза от обичайното, а тишината беше нарушавана единствено от тихо свирещата „It’s my life“ на Бон Джоуви. 

- Даа... и мен ме смятат за чудо на природата. Направиха ми десетки тестове, започнаха проучвания за лекарство и днес официално обявиха, че е готово. Ако пуснеш телевизора, ще видиш, че това е основна новина, като изключим може би поредните убийства, политически небивалици, секс скандали, нови тъпи песни и снимки на котки.  

- Това означава ли, че ще станеш богат и известен?

- Всъщност не – отказах се от всякакви приходи, свързани с лекарството. Подписахме договор за конфиденциалност, така че името ми да не бъде споменавано никъде. Бил съм ценен и трябвало да се пазя. Отвън всъщност ме чакат двама охранители.

- Извинявай, че те питам, но защо изглеждаш толкова депресиран? Все пак си жив след всичко това. 

Мъжът въздъхна и отпи последна глътка от уискито.

- Така е, но няма какво да направя. Все още никой не е измислил лек срещу самотата. Понякога излизам извън града през нощта и просто гледам звездите. Отвреме-навреме трябва да се сещаме за това колко незначителни сме. Повярвай ми, нищо не прояснява ума толкова добре.

Барманът погледна към празната чаша. Странният му събеседник, чието име никога нямаше да научи, беше готов да си тръгне. 

- Е, казаха ми и да се опитам да продължа с живота си, както досега. Навици, хобита и така нататък. Уверих ги, че един от тях е пиенето.

Преди да излезе през вратата барманът му рече:

- Знаеш ли, в Австралия живее човек с прякор „мъжът със златната ръка“. Името му е Джеймс Харисън. На 18 години дарява кръв и се установява, че тя съдържа рядък антиген, който лекува Резус болестта. Оттогава е дарявал повече от 1000 пъти кръв и е спасил живота на повече от 2 милиона бебета.

Човекът се обърна и се засмя искрено.

- Да, знам го, свестен тип... Всъщност, трябва да те питам нещо. Онова за острова във Филипините вярно ли е?

Барманът повдигна рамене.

- Е, може би един ден някой от нас ще провери.

След което направи няколко крачки, спря се и погледна към мръсния таван, петната по който с малко въображение заприличваха на звездно небе. 

Отвори вратата и излезе в нощта.

Автор: Павел Апостолов

Непрочетено писмо

Противно на разпространеното женско мнение, и мъжете имаме чувства. Шокиращ факт - несъмнено. И има неща, които не смеем да кажем на половинките си, може би заради гордост или стеснителност. Е, някои от нас и нямат възможност, тъй като не сме срещнали жената на живота си. Или пък сме се разминали с нея в тролея или на опашката в супермаркета. Кой знае...

Но ако един мъж не попада в обширната категория „кретени“ и ако трябва да сподели в едно писмо към въображаемата любима онова, което иска, то вероятно ще изглежда по този начин: 

Здравей,

Не знам дали си чернокоса, русокоса или червенокоса, с кафяви, сини или зелени очи, ниска или висока, чипоноса или с добре изразен римски нос, без един преден зъб или пък не. Така или иначе, намирам за красиви почти всички жени, които срещам. Да, вероятно съм странен. Но и ти със сигурност си ненормална. Аз нормални жени не познавам. Джордж Карлин беше казал, че главната причина жените да са луди е, защото мъжете са глупави. Обективно погледнато аз съм мъж, така че не мога да кажа дали е прав...

Не знам и с какво се занимаваш. Може да си морски биолог или пък дресьор на лъвове. Винаги съм харесвал животните – длъжен съм да го отбележа. С каквото и да се занимаваш, ще се опитам да проявя жив интерес, повярвай ми. Дори и да си счетоводител...

Обещавам да те защитавам и да ти помогна да преодолееш страховете си. Може би се страхуваш от паяци, клоуни или зловещо изглеждащи дечица? Ще бъда до теб и ще те пазя от тях. Нищо работа! Така или иначе се страхувам само от неща, които могат да ме убият. Като скорпиони и зъболекари, например...

Ще ти обръщам внимание, ще ти помагам и ще те питам дали всичко е наред, даже да има важен футболен мач. Стига да не е наистина много важен футболен мач...

Ще те изслушвам и ще се пробвам да реша проблемите ти. Ако ли пък не успея, ще те прегърна и ще ти купя шоколад...

Ще те боготворя и изненадвам, но това не означава, че ще помня всяка годишнина или пък че всеки път ще ти правя комплимент за новите обувки или прическа. Мъжете не сме устроени по този начин...

Ще се опитвам винаги да правя онези малки жестове, от които имаш нужда. Но понякога ще забравям или пък няма да се досещам. Освен всичко останало, мъжете понякога не сме и особено съобразителни...

Ще бъда готов да правя компромиси и саможертви, но и ще отстоявам онези неща, на които държа, колкото и нелепи или абсурдни да ти струват...

Ще ти помагам да взимаш правилните решения. В даден етап от живота си всеки попада на кръстопът, в който се съединяват безброй различни пътеки. Дори и да поемем по грешния път, водещ към дълбоката пропаст на самосъжалението, поне ще го извървим заедно...

Ще ти подавам ръка, когато целият свят е срещу теб. Винаги ще бъда твоя опора, когато имаш нужда от това. Не съм Атлас, на чиито рамене се крепи небето, но ще дам всичко от себе си...

Ще се опитам да те направя щастлива, колкото и да е трудно. Но ако искаш да си нещастна, няма да мога да ти помогна. Шекспировите герои умират самотни...

Ще обичам всички твои несъвършенства и ще уважавам всички твои странности. Все пак те са тези, които те превръщат в личност...

Винаги ще проявявам любопитство към това, което обичаш да правиш. Ще те питам за нещата и хората, които те вдъхновяват, за историите, които те трогват. Ще се интересувам от всичко това, защото знам, че ти си интересен човек. И ще искам да изследваме света заедно...

Ще те гледам в очите. Ще те целувам. Ще те прегръщам. Ще те ревнувам. Ще се заглеждам по други, но ще съм ти верен. Щом съм те открил, със сигурност няма да имам нужда от друга... 

И преди това писмо да стане твърде сериозно, искам да ти обещая, че ще те разсмивам. Признавам си, животът не ме е дарил с чак толкова много таланти, но този, който не бих заменил за нищо, е да докарвам усмивки на хората. Още повече на любим човек...

С обич, 

Ти знаеш кой

Така е, приятели, любовта е трудно нещо. Трудна е за намиране, още по-трудна е и за запазване. Но навярно си струва...

И ако ми позволите, накрая ще ви дам един съвет, който аз самият не спазвам, а и който вероятно няма да ви свърши никаква работа. Но все пак: Не оставяйте нищо недоизказано и не пишете писма, които няма да бъдат прочетени...

Автор: Павел Апостолов

Джак „Лудия“ Чърчил

Изисква се особено състояние на духа, за да слезеш на вражеския бряг под канонадата от куршуми, въоръжен само с лък и меч, но за полковник Джак Чърчил това е било нещо като ежедневие.

Представете си, че сте новобранец на Западния фронт и командирът на отряда ви идва до вас и ви казва: „Приятел, би ли подържал този лък за минутка - отивам да отсека главите на няколко шваби.“ И докато гледате с недоумение средновековното оръжие, оставено в ръцете ви, този човек се втурва със стоманения си меч към противниковия лагер. Поне за мен тази сценка би имала умерено травмиращи последствия...

Как точно Джак Чърчил се е превърнал в легенда си е доста интересна история. Роден е през 1906 г. в Шри Ланка в семейство на англичани, прекарва детството си в Хонг Конг, учи в университета на остров Ман, служи като военен в Мианмар, след което напуска армията и работи като редактор на вестник в Кения. В един от по-скучните периоди от живота си дори е модел. Междувременно се научава да свири на шотландска гайда, въпреки че е толкова шотландец, колкото и Шака Зулу. 

Ей така, между другото, Джак Чърчил представлява Великобритания на Световното първенство по стрелба с лък. И тъй като вероятно е сметнал, че ежедневието му е твърде еднообразно, решава отново да се запише в армията и да вземе участие във Втората световна война. Акостира на бреговете на Франция, точно когато Хитлер решава да нанесе решителен удар. Това обаче хич не трогва Джак Чърчил и той ръководи партизански отряди, които да вършат поразии из немските позиции. 

Джак се оказва традиционалист в някакъв извратен смисъл на думата и влиза в бой, въоръжен единствено с лък, стрели и шотландски меч. Запитан от колега офицер защо, по дяволите, си носи шибания меч в битка, той отговаря хладнокръвно, че офицер, който отива на война без меч, не е облечен подходящо за целта... Някъде тук, предполагам, тогавашният майор Чърчил получава и заслужения си прякор „Лудия“. 

Началото на престоя на Джак във Франция е сравнително спокоен – прострелян е в шията, бие се в Дюнкерк и печели медал за храброст, спасявайки друг офицер, попаднал в засада. Остава в летописите като единственият британски войник през Втората световна война, убил враг посредством лък. Що па не!?

След Дюнкерк отново го наляга скуката и решава да се запише като доброволец при Британските командоси. Идеята да продължи да рита немски задници доста му допада. Всъщност, Джак е толкова развълнуван от новата си роля, че когато при нападение скача от лодката, той вдига меча над главата си и крещи с пълно гърло „Кооомааандооо!“. Нищо, че примерно го обстрелват в този момент... Между другото, носел си е и гайдата.

Според историците „Лудия“ Джак е ръководел един от най-успешните отряди от командоси. Към впечатляващата статистика на тази бойна група голям принос има фактът, че Чърчил успява сам да обезоръжи и вземе в плен немски отряд от 42 души, въоръжен само с... да познахте, проклетия си шотландски меч. За целта е минавал от пост на пост, успявайки в личен разговор да убеди всеки един от швабите да се предаде. Заплашително изглеждащото средновековно оръжие в ръцете му вероятно е помогнало.

Докато се бие в Югославия, Джак Чърчил е заловен и изпратен в концентрационен лагер, от който напълно очаквано бяга. Заловен е отново и е хвърлен в затвор в Австрия. Разбира се, успява да избяга и от там, след което прекосява Алпите, докато не попада на съюзнически сили. Нищо работа!

Чърчил изявява желание да се бие и срещу японците, но скоро атомните бомби са пуснати и войната приключва. Окичен вече с един куп медали, той отново навлиза в дълбоките преспи на отегчението. В следващите години Джак става парашутист, сражава се в Палестина и работи като военен инструктор в Австралия. А да, занимава се и със сърфинг.

Най-вероятно Холивуд не е направил филм за Джак Чърчил, само защото е британец. Лудият полковник води дълъг и изпълнен с приключения живот, като напуска този свят на 89-годишна възраст. 

Джак Чърчил е човек, на когото Смъртта се е усмихвала многократно, и който винаги й е отвръщал с усмивка, придружена с песен на шотландска гайда.

Тери Фокс и Маратонът на надеждата

В ранното пролетно утро природата бавно се събужда. Насекоми и малки животинки се измъкват от скривалищата си и се отърсват от сутрешната роса. Някъде изпърхва колибри, другаде се чува сойка, далече потропва кълвач, рис дебне все още нищо неподозираща плячка. Цветя, дървета, насекоми, птици и още безброй животни започват новия ден с надеждата, че той няма да се окаже последния им. Трудно е човек да не се възхити на целия този процес и на волята за живот на всяко едно от тези същества. Но някъде там наблизо се случва нещо още по-възхитително.

Междущатския канадски първокласен път изглежда напълно спокоен. Не се виждат никакви коли. Изведнъж от далечината бавно се приближават два обекта. При по-внимателно вглеждане се оказва, че един миниван бавно пъпли по равната настилка, следейки плътно необикновена фигура пред себе си. Тя се движи странно, но непримиримо напред. Вали дъжд, който постепенно се засилва, но това по никакъв начин не отказва бавно тичащия пред колата мъж. Походката му е нестройна, с леки подскоци, когато ходилото на десния му крак трябва да опре в земята. Този човек бяга сам, но скоро към него ще бъдат вперени милиони погледи.

Годината е 1980-та, името на 22-годишния канадски атлет е Тери Фокс и в този ден той ще измине 42 195 метра – дължината на един маратон. На пръв поглед нищо кой знае какво – в някои части на Африка това разстояние го изминават още преди да се разсънят напълно. При Тери Фокс обаче има една важна особеност. Той тича с протеза, тъй като десният му крак е ампутиран малко над коляното заради рак на костите. По лицето му се чете, че начинанието му е мъчително, но физическите сили и волята твърдо отказват да го напуснат. Утре го очаква същото, както и вдругиден... 

Тери е едва на 18 години, когато му откриват болестта. До този момент той е брилянтен спортист и носител на множество награди. За да спасят живота му, лекарите решават да ампутират крака му. Няма как да не изпиташ страх от подобно нещо. Ужасяващ, сковаващ, неописуем страх. Това преобръща животи и предизвиква хиляди неназовани емоции. Тери обаче е необикновен човек. Няколко седмици след операцията той се присъединява към местен баскетболен тим с инвалидни колички и впоследствие печели три национални шампионата.

На 12 април 1980 година Тери Фокс стартира Маратона на надеждата, при който той ще се опита да прекоси Канада по ширина. Канада, между другото, е нещо огромно, което заема площ от близо 10 милиона квадратни километра. Целта му е да привлече общественото внимание и средства за борба с рака. Всеки следващ ден Тери ще пробяга дължината на един маратон. Ще го спират хора, за да си поговорят. Ще го изпращат с аплодисменти и сълзи в очите. В рамките на няколко седмици Тери Фокс ще се превърне във вдъхновител и обединител на една цяла нация.

"... докато преминавах през 16-месечната физически и емоционално изтощителна химиотерапия, бях грубо събуден от чувствата, които властваха в раковата клиника. Имаше лица със смели усмивки, имаше и такива, които се бяха отказали да се усмихват. Имаше изпълнено с надежда отричане, имаше и отчаяние. Моят поход не би могъл да бъде егоистичен. Не мога да си тръгна, знаейки, че тези лица и чувства все още съществуват. Цялото това страдание трябва да спре някъде... Решен съм да достигна до лимита на силите си за тази кауза."

Скоро медийната машина са задвижва и превръща младия атлет в знаменитост. Започват да валят дарения. Следват срещи с различни спортни величия, както и с министър-председателя на Канада. Най-вдъхновяваща за самия Тери обаче си остава срещата му с десетгодишния Грег, страдащ от същата болест като него. Снимката на двамата може да разтопи и най-коравото сърце. В онзи момент Фокс не се чувства добре и е на ръба на изтощението, но малчуганът му дава така нужните сили да продължи маратона. 

Маратонът на надеждата трае 143 дни, само в 4 от които Тери си взима почивка. Той пробягва 5373 километра, горе-долу разстоянието от София до Непал. Но накрая дори този велик спортист остава без дъх. На 1 септември е откаран в болница. Новините са ужасяващи – ракът се е завърнал и се е разпространил. През цялото време Тери е бягал с два огромни тумора в белите дробове.

Това изключително начинание на Тери Фокс успява да събере дарения от почти 2 милиона долара. Скоро след края на Маратона е организирана телевизионна кампания, която приключва с още 10,5 милиона в дарения. В болницата Тери получава хиляди писма от доброжелатели, които го подкрепят в този труден момент. Милиони непознати стискат палци да се пребори с това най-голямо препятствие.

Животът обаче рядко е справедлив. След продължително лечение Тери Фокс си отива от този свят на 28 юни 1981 г. Цялата държава е в траур. Канада губи един от най-великите спортисти в историята си. Знамената са наполовина свалени – чест, оказвана само на починали държавници. 

Подвигът на Тери Фокс има феноменални последствия. Фондацията му успява да набере 650 милиона долара в дарения. Благодарение на това са създадени няколко модерни ракови клиники и са открити лекарства, спасили живота на хиляди. Според последните данни днес ракът на костите е успешно излекуван в около 80 процента от случаите.

Тери Фокс не успява да навърши 23 години, но се превръща в национален герой и икона за милиони хора по света, доказвайки ни, че няма невъзможни неща. 

Може би само невероятни...

Terrance Stanley "Terry" Fox (July 28, 1958 – June 28, 1981)

Автор: Павел Апостолов