Краят на войната

Сержант Пиърс запали нервно цигарата си.

- Каква е процедурата? – попита и издиша гъст дим.

- Ще включа диктофона и вие ще разкажете за събитията, довели до инцидента на 18 май. Готов ли сте?

- Откъде искате да започна?

- Може би с малко предистория. Ще бъде интересно за читателите ни.

Репортерката включи диктофона и му даде знак да започне:

- Малко предистория значи... – сержант Пиърс дръпна повторно от цигарата си и се загледа замислено в тавана. – Както знаете, войната започна преди 7 години. Един атентат доведе до друг, етническият конфликт се превърна в икономически и накрая вече нямаше връщане назад. Като в сценарий на долнопробен екшън, с изключение на това, че лошите постигат целта си.

Скоро целият свят пламна. 

Когато ме мобилизираха в 62-ри пехотен полк, бях асистент по финанси в Бостънския университет. Минахме бърз подготвителен курс, но той беше напълно безполезен. Нищо не може да те подготви за гадостите, които ще ти се наложи да вършиш по време на война. Офицерите ни знаеха, че който воюва по-мръсно, той печели. Женевските конвенции им бяха непознати. Накрая, естествено, го отнасяше цивилното население. Пред очите ми умираха хора. Умираха деца.

Сержант Пиърс направи пауза и впери очи в отсрещната стена, сякаш видя нещо на нея. Беше празна:

- Хм, „деца умират“ – не мислите ли, че в тези две думи е събрана най-голямата трагедия на света? Само две думи, а притежават по-голяма сила и от най-тъжния разказ. 

Последва неловко мълчание, което репортерката реши да прекъсне с въпрос:

- Как ви повлия всичко това? 

- Вижте, в армията по време на война всеки с малко повечко ум в главата или полудява, или си пръсва мозъка – започна сержант Пиърс, а цигарата му димеше в пепелника. - На мен ми липсваше смелост сам да си пръсна мозъка, така че реших да дам шанс на враговете да го направят и се записах доброволец за самоубийствена мисия. За мой късмет, се върнах жив и решиха да ме направят сержант. Дори ми повериха малък взвод от кретени. Бяха родени за войници...

- Как се справихте със самоубийствените си влечения?

- Много просто – започнах да се друсам. Като сержант можех лесно да се снабдя с каквото си поискам. Опитах от всичко. Чели ли сте Хъксли? В „Прекрасен нов свят“ той пише за един наркотик, който те кара да забравиш за всичките си проблеми и общо взето те превръща в едно щастливо мушкато. Без други странични ефекти. Оказа се, че китайците са изобретили нещо подобно и аз се възползвах... Както и да е. Предполагам искате да чуете повече за ефрейтор Стоун?

- Да. Кога се присъедини към вашия взвод?

- Около две седмици преди инцидента. Беше мълчаливец, затворен в себе си. Животът ме е научил, че всеки си носи своето бреме, всеки е преживял някаква травма в миналото, но дори и не искам да си представям на какво се е нагледал ефрейтор Стоун. Бяха го преместили в 137-ми полк, който действаше в Северна Африка. Носеха се слухове, че са заличавали цели селища, заради подозрения, че там се криели врагове. Копеленцата може би са избили няколко десетки хиляди невинни.  – изтръска пепелта от цигарата и всмука пак от дима.

- Ефрейтор Стоун беше умен младеж. Не се друсаше, дори не пиеше. Нямам представа как беше оцелял до този момент в съжителство с демоните в главата му, които го измъчваха.

- Говорили ли сте си с него за това?

- Единственият ми по-продължителен разговор с него беше на 17 май. Охранявахме Световната мирна конференция в Брюксел. Политици от цял свят вече трети месец се опитваха да сложат край на войната, но безрезултатно. Пушехме по цигара, когато той реши да ме попита нещо от рода на: „Сержант, ако имахте възможност да прекратите войната, но за целта трябва да убиете едно напълно невинно дете, ще го направите ли?“ Не очаквах подобен въпрос, но му отговорих с „да“. „Ами ако децата са 10?“ – продължи той. Вече виждах накъде бие. „Ами ако са 100, 500 или 1000? Къде е границата?“ Не знаех какво да му отговоря. Знаех само, че заради това, което го бяха карали да върши, той отдавна беше преминал всякакви граници.

Явно и той го знаеше. На 18 май ефрейтор Стоун нахлу в конферентната зала с огромна табела „Не искам да убивам повече деца“, насочи оръжие към сърцето си и сложи край на живота си. Нямаше медии и целият случай остана скрит досега. На следващия ден беше подписан мирният договор, който сложи край на войната.

Това е.

Репортерката остана безмълвна, вгледана в снимката на ефрейтор Стоун. Сержант Пиърс загаси цигарата си, пресегна се и изключи диктофона.


Автор: Павел Апостолов

Шах

- Знаеш ли, четох, че най-самотното животно на света е кит, който си търси половинка повече от две десетилетия – неговият повик обаче е на много по-висока честота от тази на останалите китове и никой не му отговаря. И така той си обикаля океана самотен и неразбран. Тъжна история...  - лицето, облечено в бяло, премести белия кон на D4. - Твоите колеги имат ли пръст в това?

- Не, не се занимаваме с подобни работи. Предполагам, че е просто поредната изтънчена шега на природата – изрече лицето в черно и с офицера си взе белия кон. – Мъжки или женски е китът?

- Не знам. – отговори събеседникът му и взе с пешка чуждия офицер.

- Ако съдя по дългогодишния си опит, вероятно е мъжки. – каза облеченият в черно, усмихна се иронично и премести дамата си на В5. – Нещо друго вълнува ли добрата ти душа тази сутрин?

- Всъщност, винаги съм се чудел дали вие сте помогнали на хората да изобретят алкохола – поинтересува се облеченият в бяло, докато обмисляше следващия си ход.

- Не. Сами са се досетили, колкото и да е странно това. Мисля, че само за текилата имаме някакви вина – нова иронична усмивка.

Играещият с белите фигури го изгледа с досада:

 - Честно казано, никога не мога да разбера кога се шегуваш... – изрече и малко нерешително премести топ на Н3. 

- Какво да ти кажа, хората са изключително изобретателни, когато става дума за навличане на неприятности. В повечето случаи дори не е нужно да се намесвам. После се успокояват, че за всичко си има причина и така е било писано, а всъщност причината е, че са глупави и взимат лоши решения. – издекламира своята философия играещият с черните фигури и премести една от пешките си.

- Аз пък си мислех, че проблемите им идват от това, че действат без да мислят или пък мислят твърде много без да действат. – контрира го играещият с белите и побутна дамата си на F5. 

- Зависи от гледната точка – черната дама взе бялата. – Факт е, че остаряват твърде рано, но помъдряват твърде късно.

- За мен няма значение. Харесвам хората. Във всеки от тях си съжителстват демон и ангел, опитващи се да надделеят един от друг – белият офицер взе черната дама.

- Казвал си ми го хиляди пъти... Вие, ангелите, обичате да се повтаряте – жегна го противникът му в шахматната партия. Направи кратка пауза и добави – С какво ще се занимаваш днес?

- Обичайното – влюбвания, благородни жестове, вдъхване на надежда, щастливи случайности... Знаеш. Ами ти?

- Изневери, измами, депресии, алчност... Сещаш се.

Двамата се спогледаха. Гадеше им се от това, което правеше другият, но знаеха, че не могат един без друг. Може би точно това хората щяха да нарекат приятелство. Бяха изиграли хиляди партии шах и всички до една завършваха по един и същи начин:

- Реми? – предложиха едновременно и се засмяха. Върнаха красивите фигурки по местата им и станаха.

- До утре! – изрече демонът, поколеба се за миг и прибави – А онзи кит... ще се погрижиш ли за него?

- Естествено – отговори му ангелът, обърна се и си тръгна с широка усмивка на лицето.


Автор: Павел Апостолов

Наблюдател

Събуди се от блажената си дрямка, заради голямата примигваща червена лампа над контролния пулт и пискливия звук, отбелязващ входящо съобщение. Прозя се, разтърка очи и погледа танцуващите по огромния екран пред него знаци. Нещо се случваше в Русия.

- Оф, пак ли... - каза на глас, но нямаше кой да го чуе. 

Беше съвсем сам, далече от дома, на мисия, която всички намираха за крайно безполезна. Бяха му казали, че това е най-скучната изследователска работа в открития космос и навярно бяха прави. Вече почти три години събираше данни за Земята и населението ѝ, изготвяше доклади, анализираше данни, правеше прогнози и в общи линии се възхищаваше на невежеството на земляните. След първия месец се беше запитал как въобще тази планета е оцеляла досега без простоватите ѝ жители да се избият взаимно или да си доунищожат природата. Всеки момент очакваше на някой "гений" да му хрумне идея, която да има фатален край за цялото човечество. Е, на няколко пъти този край беше близо...

Още два дни и мисията му приключваше. Вече беше започнал окончателния си доклад. Чудеше се дали да не напише за Земята само "почти безобидна" по примера на онзи симпатяга Дъглас Адамс. Засмя се. Научната фантастика на земляните беше интересно и забавно четиво. Щеше да му липсва. Изпитваше и леко огорчение от факта, че няма да разбере кой ще стане световен шампион по онази странна игра, наречена футбол. Вярно, компютърът му показваше, че това най-вероятно ще е Бразилия, но той предчувстваше, че може да се получи изненада. Ха! Хората бяха единствените, способни да се уповават на това подсъзнателно обработване на данни от организма и да му лепнат етикет "предчувствие". Но какво да очакваш от създания, които все още използваха превозни средства, задвижвани от петрол и дори изпитваха затруднения да стигнат до собствената си Луна.

Странни същества бяха човеците. Често имаха навика да избягват рационалното мислене и се водеха от емоциите си. Рядко се влюбваха в най-подходящите за възпроизвеждане индивиди, в което не намираше логика. Не мислеха за бъдещето така, както го правят развитите раси. Вярваха в някаква небесна свръхсила, която откликва на молитвите им и я наричаха Бог. Изобщо бяха най-наивните същества в тази част на галактиката. Дори съумяваха да излъчат за свои лидери най-неподходящите за целта индивид!  И въпреки това бяха успели да оцелеят досега.

Все пак трябваше да признае, че сред тези странни същества имаше мнозина с впечатляващи дарби или такива с богато въображение. Знаеше, че те бяха изпреварили времето си. Срещаха се и от онези индивиди с чувство за хумор, заради което се заливаше от смях. Признаваше си, че поне в откриване на начини за забавление хората бяха несравнимо изобретателни. 

Само да не бяха толкова... несъвършени. Това го дразнеше в началото. На родната му планета, както и навсякъде другаде, където цивилизацията беше напреднала достатъчно, всички господстващи раси бяха открили начин за създаване на поколения от съвършени индивиди. Така трябваше да бъде. Хората обаче имаха толкова недостатъци, че направо будеха присмех. Дори не беше убеден, че заслужават да са в категорията "разумни същества". Нищо чудно, че до този момент никой не се интересуваше живо от тях и не ги беше посещавал. И все пак...  

Погледа екрана и устата му се изкриви в тънка усмивка.

...И все пак му бяха интересни. Несъвършенствата им ги правеха уникални. Знаеше, че ако някой не ги наглежда, наистина ще вземат да се затрият. Както онзи път, когато един от тях беше на път да създаде вирус, който да види сметката на цялата планета. Беше против правилата да се намесва и да променя естествения ход на събитията. Определено не смяташе да споменава случката в доклада си. 

Май след толкова време започна да изпитва симпатии към тези създания. Дали пък да не поиска мисията му да бъде удължена с още три години?

Автор: Павел Апостолов

Истинска история

Седеше на бара и бавно отпиваше от уискито си. Това беше любимото му заведение - тиха музика, шепа хора, вглъбени в своите разговори или мисли, и по някоя и друга самотна жена, на която да се опита да вземе телефона. Дори барманът му беше приятел. А и беше добър слушател. Точно от това се нуждаеше.

- Димо, искаш ли да ти разкажа една история? - обърна се той към бармана.

- Давай! - очаквано отговори Димо.

- Тази история е за един пич на име Васко - обикновен младеж на двайсет и няколко години. Една вечер, подобна на тази, влиза в един бар, подобен на този, със съвсем искрената и ясна цел да се напие, за да забрави проблемите си. Поръчва си уиски, изпива го, поръчва си второ, после трето... Барманът го гледа един такъв омърлушен и както подобава на всеки барман по света, го пита какво го мъчи. И той му разказва.

Работел в някаква компания за търговия на мебели, обаче нали знаеш - дошла кризата и го съкратили. Прибира се вкъщи и какво да види - приятелката му се изнесла от тях и му оставила кратка бележка, че го напуска, защото срещнала друг. Нашият човек е съкрушен. Единствена опора намира в своето вярно куче Ривър - стар ирландски сетер. Горкият Ривър обаче точно в същия ден се споминва. Наистина трудно за вярване, но в един ден човекът изгубва работата, жената и домашния си любимец. С подобен късмет ако участваше в порно филм, сигурно щеше да е съпругът, който излиза и отива на работа...В крайна сметка напълно естествено Васко решава, че е време да удави мъката заедно с мозъка си в обилно количество алкохол. 

Та излива си Васко душата пред бармана, докато със завиден инат се опитва да изпълни поставената цел. Не щеш ли, една мадама в бара явно чува историята му, трогва се и се опитва да го утешии. В този момент пропитите с алкохол мозъчни клетки на Васко храбро решават да се прегрупират и той се възползва от случая. Не съм сигурен какво става по-натам, но резултатът е, че двамата се влюбват, женят се и дори си взимат куче - ирландски сетер. Васко си намира по-хубава работа и въобще животът му се урежда. 

- Хубава история – след кратка пауза каза Димо, докато бърешеше поредната халба бира - Поуката сигурно е никога да не се отчайваме, защото нещата рано или късно ще се наредят.

- Хм, може би - рече и отпи замислено от уискито. - Тази история я чух от един приятел на име Дани. Разказа я пред един барман като теб, в един бар, подобен на този, докато пресушаваше трето уиски и се вайкаше, че са го уволнили от работа и приятелката му е скъсала с него - всичко това в един и същи ден. В този момент Дани беше изправен пред познатата дилема да се напие или да се напие...  много. На всичкото отгоре имаше един дебел котарак, сякаш излязъл от страниците на "Майстора и Маргарита". Виждал съм как този котарак изпитва неистови трудности да си качи туловището върху дивана в хола му. После не му се слизаше от там, защото мързелът му беше по-безграничен и от открития космос. Та по някаква незнайна причина  котаракът беше решил да избяга в същия злополучен за Дани ден.  Идея си нямам как го е сторил, но вероятно е било доста забавна гледка.

И така, Дани разказваше на бармана и на мен историята за Васко и накрая каза почти през сълзи: "Мамка му на тоя бастун Васко! Защо и моята история няма такъв щастлив край?!" Тогава с очите си видях как една страшна мацка се приближи до него, заговори го и започва да го успокоява. Година по-късно същият този Дани се ожени за споменатата мадама, намери си нова и по-добра работа и дори проклетата му дебела котка се дотътри обратно вкъщи...

- Хах, ами това е кръговратът на живота - реши да сподели вижданията си Димо.

- Абе надявам се да е така - изрече с тъжна усмивка. - И знаеш ли защо? - попита и без да дочака отговор продължи. - По-рано днес разбрах, че компанията, в която работя, е обявила фалит и оставам без работа. Малко по-късно приятелката ми ме заряза по най-гадния възможен начин - със смс. Накрая се прибрах вкъщи и видях, че златна ми рибка е хвърлила топа... Да знаеш, че я обичах - имам предвид рибката, а не приятелката ми...

- Съжалявам – каза съчувствено Димо. - Не се отчайвай, нещата ще се оправят, както с Васко и Дани.

- Дано си прав - каза и направи тържествена пауза. - Защото вече почти изпих третото си уиски, а не виждам нито една жена, която да ме утешава.

При тези думи привлекателната дама, седяща недалече на бара, му се усмихна и се приближи до него:

- Извинете, без да искам чух, ъъъ, всичко, което казахте... Много съжалявам за случилото ви се.

- Благодаря ви - отговори той с нескрита тъга.

- Но все пак... - с лека неувереност продължи тя. - Това истинска история ли?

Той отпи последна глътка от уискито си, усмихна се лукаво и изрече думите, които многократно беше репетирал пред огледалото:

- Има ли значение?


Автор: Павел Апостолов