Шах

- Знаеш ли, четох, че най-самотното животно на света е кит, който си търси половинка повече от две десетилетия – неговият повик обаче е на много по-висока честота от тази на останалите китове и никой не му отговаря. И така той си обикаля океана самотен и неразбран. Тъжна история...  - лицето, облечено в бяло, премести белия кон на D4. - Твоите колеги имат ли пръст в това?

- Не, не се занимаваме с подобни работи. Предполагам, че е просто поредната изтънчена шега на природата – изрече лицето в черно и с офицера си взе белия кон. – Мъжки или женски е китът?

- Не знам. – отговори събеседникът му и взе с пешка чуждия офицер.

- Ако съдя по дългогодишния си опит, вероятно е мъжки. – каза облеченият в черно, усмихна се иронично и премести дамата си на В5. – Нещо друго вълнува ли добрата ти душа тази сутрин?

- Всъщност, винаги съм се чудел дали вие сте помогнали на хората да изобретят алкохола – поинтересува се облеченият в бяло, докато обмисляше следващия си ход.

- Не. Сами са се досетили, колкото и да е странно това. Мисля, че само за текилата имаме някакви вина – нова иронична усмивка.

Играещият с белите фигури го изгледа с досада:

 - Честно казано, никога не мога да разбера кога се шегуваш... – изрече и малко нерешително премести топ на Н3. 

- Какво да ти кажа, хората са изключително изобретателни, когато става дума за навличане на неприятности. В повечето случаи дори не е нужно да се намесвам. После се успокояват, че за всичко си има причина и така е било писано, а всъщност причината е, че са глупави и взимат лоши решения. – издекламира своята философия играещият с черните фигури и премести една от пешките си.

- Аз пък си мислех, че проблемите им идват от това, че действат без да мислят или пък мислят твърде много без да действат. – контрира го играещият с белите и побутна дамата си на F5. 

- Зависи от гледната точка – черната дама взе бялата. – Факт е, че остаряват твърде рано, но помъдряват твърде късно.

- За мен няма значение. Харесвам хората. Във всеки от тях си съжителстват демон и ангел, опитващи се да надделеят един от друг – белият офицер взе черната дама.

- Казвал си ми го хиляди пъти... Вие, ангелите, обичате да се повтаряте – жегна го противникът му в шахматната партия. Направи кратка пауза и добави – С какво ще се занимаваш днес?

- Обичайното – влюбвания, благородни жестове, вдъхване на надежда, щастливи случайности... Знаеш. Ами ти?

- Изневери, измами, депресии, алчност... Сещаш се.

Двамата се спогледаха. Гадеше им се от това, което правеше другият, но знаеха, че не могат един без друг. Може би точно това хората щяха да нарекат приятелство. Бяха изиграли хиляди партии шах и всички до една завършваха по един и същи начин:

- Реми? – предложиха едновременно и се засмяха. Върнаха красивите фигурки по местата им и станаха.

- До утре! – изрече демонът, поколеба се за миг и прибави – А онзи кит... ще се погрижиш ли за него?

- Естествено – отговори му ангелът, обърна се и си тръгна с широка усмивка на лицето.


Автор: Павел Апостолов

Наблюдател

Събуди се от блажената си дрямка, заради голямата примигваща червена лампа над контролния пулт и пискливия звук, отбелязващ входящо съобщение. Прозя се, разтърка очи и погледа танцуващите по огромния екран пред него знаци. Нещо се случваше в Русия.

- Оф, пак ли... - каза на глас, но нямаше кой да го чуе. 

Беше съвсем сам, далече от дома, на мисия, която всички намираха за крайно безполезна. Бяха му казали, че това е най-скучната изследователска работа в открития космос и навярно бяха прави. Вече почти три години събираше данни за Земята и населението ѝ, изготвяше доклади, анализираше данни, правеше прогнози и в общи линии се възхищаваше на невежеството на земляните. След първия месец се беше запитал как въобще тази планета е оцеляла досега без простоватите ѝ жители да се избият взаимно или да си доунищожат природата. Всеки момент очакваше на някой "гений" да му хрумне идея, която да има фатален край за цялото човечество. Е, на няколко пъти този край беше близо...

Още два дни и мисията му приключваше. Вече беше започнал окончателния си доклад. Чудеше се дали да не напише за Земята само "почти безобидна" по примера на онзи симпатяга Дъглас Адамс. Засмя се. Научната фантастика на земляните беше интересно и забавно четиво. Щеше да му липсва. Изпитваше и леко огорчение от факта, че няма да разбере кой ще стане световен шампион по онази странна игра, наречена футбол. Вярно, компютърът му показваше, че това най-вероятно ще е Бразилия, но той предчувстваше, че може да се получи изненада. Ха! Хората бяха единствените, способни да се уповават на това подсъзнателно обработване на данни от организма и да му лепнат етикет "предчувствие". Но какво да очакваш от създания, които все още използваха превозни средства, задвижвани от петрол и дори изпитваха затруднения да стигнат до собствената си Луна.

Странни същества бяха човеците. Често имаха навика да избягват рационалното мислене и се водеха от емоциите си. Рядко се влюбваха в най-подходящите за възпроизвеждане индивиди, в което не намираше логика. Не мислеха за бъдещето така, както го правят развитите раси. Вярваха в някаква небесна свръхсила, която откликва на молитвите им и я наричаха Бог. Изобщо бяха най-наивните същества в тази част на галактиката. Дори съумяваха да излъчат за свои лидери най-неподходящите за целта индивид!  И въпреки това бяха успели да оцелеят досега.

Все пак трябваше да признае, че сред тези странни същества имаше мнозина с впечатляващи дарби или такива с богато въображение. Знаеше, че те бяха изпреварили времето си. Срещаха се и от онези индивиди с чувство за хумор, заради което се заливаше от смях. Признаваше си, че поне в откриване на начини за забавление хората бяха несравнимо изобретателни. 

Само да не бяха толкова... несъвършени. Това го дразнеше в началото. На родната му планета, както и навсякъде другаде, където цивилизацията беше напреднала достатъчно, всички господстващи раси бяха открили начин за създаване на поколения от съвършени индивиди. Така трябваше да бъде. Хората обаче имаха толкова недостатъци, че направо будеха присмех. Дори не беше убеден, че заслужават да са в категорията "разумни същества". Нищо чудно, че до този момент никой не се интересуваше живо от тях и не ги беше посещавал. И все пак...  

Погледа екрана и устата му се изкриви в тънка усмивка.

...И все пак му бяха интересни. Несъвършенствата им ги правеха уникални. Знаеше, че ако някой не ги наглежда, наистина ще вземат да се затрият. Както онзи път, когато един от тях беше на път да създаде вирус, който да види сметката на цялата планета. Беше против правилата да се намесва и да променя естествения ход на събитията. Определено не смяташе да споменава случката в доклада си. 

Май след толкова време започна да изпитва симпатии към тези създания. Дали пък да не поиска мисията му да бъде удължена с още три години?

Автор: Павел Апостолов

Истинска история

Седеше на бара и бавно отпиваше от уискито си. Това беше любимото му заведение - тиха музика, шепа хора, вглъбени в своите разговори или мисли, и по някоя и друга самотна жена, на която да се опита да вземе телефона. Дори барманът му беше приятел. А и беше добър слушател. Точно от това се нуждаеше.

- Димо, искаш ли да ти разкажа една история? - обърна се той към бармана.

- Давай! - очаквано отговори Димо.

- Тази история е за един пич на име Васко - обикновен младеж на двайсет и няколко години. Една вечер, подобна на тази, влиза в един бар, подобен на този, със съвсем искрената и ясна цел да се напие, за да забрави проблемите си. Поръчва си уиски, изпива го, поръчва си второ, после трето... Барманът го гледа един такъв омърлушен и както подобава на всеки барман по света, го пита какво го мъчи. И той му разказва.

Работел в някаква компания за търговия на мебели, обаче нали знаеш - дошла кризата и го съкратили. Прибира се вкъщи и какво да види - приятелката му се изнесла от тях и му оставила кратка бележка, че го напуска, защото срещнала друг. Нашият човек е съкрушен. Единствена опора намира в своето вярно куче Ривър - стар ирландски сетер. Горкият Ривър обаче точно в същия ден се споминва. Наистина трудно за вярване, но в един ден човекът изгубва работата, жената и домашния си любимец. С подобен късмет ако участваше в порно филм, сигурно щеше да е съпругът, който излиза и отива на работа...В крайна сметка напълно естествено Васко решава, че е време да удави мъката заедно с мозъка си в обилно количество алкохол. 

Та излива си Васко душата пред бармана, докато със завиден инат се опитва да изпълни поставената цел. Не щеш ли, една мадама в бара явно чува историята му, трогва се и се опитва да го утешии. В този момент пропитите с алкохол мозъчни клетки на Васко храбро решават да се прегрупират и той се възползва от случая. Не съм сигурен какво става по-натам, но резултатът е, че двамата се влюбват, женят се и дори си взимат куче - ирландски сетер. Васко си намира по-хубава работа и въобще животът му се урежда. 

- Хубава история – след кратка пауза каза Димо, докато бърешеше поредната халба бира - Поуката сигурно е никога да не се отчайваме, защото нещата рано или късно ще се наредят.

- Хм, може би - рече и отпи замислено от уискито. - Тази история я чух от един приятел на име Дани. Разказа я пред един барман като теб, в един бар, подобен на този, докато пресушаваше трето уиски и се вайкаше, че са го уволнили от работа и приятелката му е скъсала с него - всичко това в един и същи ден. В този момент Дани беше изправен пред познатата дилема да се напие или да се напие...  много. На всичкото отгоре имаше един дебел котарак, сякаш излязъл от страниците на "Майстора и Маргарита". Виждал съм как този котарак изпитва неистови трудности да си качи туловището върху дивана в хола му. После не му се слизаше от там, защото мързелът му беше по-безграничен и от открития космос. Та по някаква незнайна причина  котаракът беше решил да избяга в същия злополучен за Дани ден.  Идея си нямам как го е сторил, но вероятно е било доста забавна гледка.

И така, Дани разказваше на бармана и на мен историята за Васко и накрая каза почти през сълзи: "Мамка му на тоя бастун Васко! Защо и моята история няма такъв щастлив край?!" Тогава с очите си видях как една страшна мацка се приближи до него, заговори го и започва да го успокоява. Година по-късно същият този Дани се ожени за споменатата мадама, намери си нова и по-добра работа и дори проклетата му дебела котка се дотътри обратно вкъщи...

- Хах, ами това е кръговратът на живота - реши да сподели вижданията си Димо.

- Абе надявам се да е така - изрече с тъжна усмивка. - И знаеш ли защо? - попита и без да дочака отговор продължи. - По-рано днес разбрах, че компанията, в която работя, е обявила фалит и оставам без работа. Малко по-късно приятелката ми ме заряза по най-гадния възможен начин - със смс. Накрая се прибрах вкъщи и видях, че златна ми рибка е хвърлила топа... Да знаеш, че я обичах - имам предвид рибката, а не приятелката ми...

- Съжалявам – каза съчувствено Димо. - Не се отчайвай, нещата ще се оправят, както с Васко и Дани.

- Дано си прав - каза и направи тържествена пауза. - Защото вече почти изпих третото си уиски, а не виждам нито една жена, която да ме утешава.

При тези думи привлекателната дама, седяща недалече на бара, му се усмихна и се приближи до него:

- Извинете, без да искам чух, ъъъ, всичко, което казахте... Много съжалявам за случилото ви се.

- Благодаря ви - отговори той с нескрита тъга.

- Но все пак... - с лека неувереност продължи тя. - Това истинска история ли?

Той отпи последна глътка от уискито си, усмихна се лукаво и изрече думите, които многократно беше репетирал пред огледалото:

- Има ли значение?


Автор: Павел Апостолов

Разказ в 100 думи: "Цената"

- Това ли е краят?

- Това е.

Погледна с любопитство към високата, слаба и безплътна фигура, облечена в черно.

- Знаеш ли, винаги съм искал да ти задам един въпрос.

- Знам.

Взря се в очите му, в които се съдържаше мъдростта на цели светове.

- Каква е цената на един човешки живот?

- Искаш да ти дам универсален отговор на този въпрос, но няма такъв. Ала да речем, че човек струва толкова, колкото струва неговата дума.

Замисли се, оценявайки наум своя живот. Смърт не грешеше.

- Ами животът на едно дете?

- О, едно дете струва много повече...

Автор: Павел Апостолов

Вдъхновение: "Жътварят" - Тери Пратчет и филмът "Крадецът на книги" (по едноименната книга на Маркъс Зюсак).

Да живее българската администрация!

Събуди се в един хубав пролетен ден и излезе на терасата. Птички пееха любовните си песни, слънцето галеше с нежните си лъчи лицето му, вятър подухваше в косите му... абе с една дума идилия. Героят на тази история обаче все още не подозираше какво го чака. Казваше се Ангел Страшимиров и в този ден трябваше да отиде до Първо РПУ, известно в обществото с девиза си: "Като първо - няма второ!" Заветната цел беше отдел "Документи за самоличност", където трябваше да си поднови личната карта. Нищо работа! Да, ама не. 

Оборудван с всичките нужни заявления и удостоверения, Ангел застана пред гише №3. От другата страна на гише №3 седеше кльощава дама на средна възраст, по тялото на която имаше по-малко месо и от закуската на супермодел-вегетарианец. Лицето й подсказваше, че в предишния си живот си е била някакво животно - най-вероятно кобила. Ангел заключи, че това е жена, само защото останалите опции бяха твърде невероятни. Подаде й документите и реши да разчупи леда:

- Има ли много работа днес? - попита с престорено любопитство. Отвърнаха му с тихо сумтене и презрение. Определено претърпя пълен провал в своите иначе добри намерения.

Жената зад тише №3 започна усилено да цъка с мишката и да издава звуци, които поради липса на по-добра дума ще определим като "пуфтене". Ангел усещаше, че има проблем.

- Имаме проблем - заяви уморено до момента безмълвната му събеседничка.

- Мога ли да попитам какъв? - опита да се осведоми Ангел.

Последва ново пуфтене, цъкане с език и въртене на очи. В това обикновено се състои отговорът на всеки себеуважаващ се държавен служител при задаването на безсмислен въпрос.

- Ех, начиии... - беше единственото, което успя да смотолеви кандидатката за нова мис Русе. В този момент нещата придобиха драматичен развой.

- Ленче, ела да ми помогнеш! - провикна се най-после тя. Нашият герой усети раздвижване на земни пластове, причинено от тежките стъпки на съществото, което се приближаваше към гише №3. По принцип има различни степени на наднорменост - пълничък, закръглен, пухкав, шишкав, дебел, но Ленчето не успяваше да се побере в нито една от тях. На света едва ли имаше огледало, което да не изпита затруднения да обхване нейната масивна осанка.

- Какво има, Майче? - попита с учудващо тънък глас жената, която изглеждаше така сякаш е погълнала Искра Фидосова барабар с Ирен Кръстева и Делян Пеевски. 

Имаше тиха размяна на реплики, последвани от хорово пуфтене, цъкане с език и борба с клавиатурата и мишката. Ангел започна да се усъмнява, че макар двете жени да имаха съвсем различни пропорции, те имаха нещо общо: притежаваха едно и също IQ - навярно отрицателно. Излезлите сякаш от анимационното филмче "Шрек" служителки най-накрая родиха една мисъл.

- Не фигурирате в нашата база данни.

- И какво ще рече това? - поинтересува се с нездраво любопитство Ангел.

- Че не съществувате - констатира проникновено Ленчето.

Ако ти кажат, че не съществуваш, го приемаш твърде лично. Ангел не беше кой знае колко навътре във философията, но беше убеден, че дори и от философска гледна точка той си съществува. "Мисля, следователно съществувам" - нали така беше? Рене Декарт определено щеше да изпита затруднения да докаже тезата си на странната двойка зад гише №3. За всеки случай Ангел се ощипа - да, нямаше съмнение, че си съществуваше. Пое дълбоко дъх и внимателно изрече:

- Как така не съществувам?

- Ами според нашата база данни - започна бавно Майчето, сякаш говореше на човек, изпитал затруднения да завърши първи клас - не съществувате.

- Ами вашата база данни вероятно греши - осмели се да предположи Ангел.

Последва кратка пауза, в която двете дами явно осмисляха казаното. По лицата им се четеше жестока вътрешна борба - не бяха убедени, че Ангел е прав. Все пак имаха повече доверие на базата данни, отколкото на някакъв си двайсетинагодишен многознайко. Всъщност, ако се съди по изражението им, думата "многознайко" по-скоро трябва да я заменим с думата "пикльо". Двете спазваха старата максима на държавните служители при работата им с клиенти: "Ако се съглася с теб, тогава и двамата ще грешим."

- Ще извикам Мимето - най-после предложи Майчето.

Тя се изниза като змиорка покрай туловището на Ленчето, докато последната гледаше втренчено в монитора. Ангел се чудеше какво да каже, но прецени, че сега не е моментът да завързва неангажиращ разговор. В главата му се въртяха единствено шеги за дебели хора, за които очевидно нямаше подходяща публика. Ленчето обаче явно прочете мислите му, възприе ги като акт на враждебност и му хвърли поредния поглед, изпълнен с омраза. 

Неловкият момент беше прекъснат от триумфалната поява на Мимето и Майчето. Новопристигналата трябваше да бъде лъчът надежда, който да пробие надвисналите облаци от невежество зад гише №3. Е - не беше. Изглеждаше и се държеше като английска благородничка, която е огорчена от факта, че вместо да си прекарва времето в езда и чаени партита, трябва да работи в администрацията

- Името вярно ли е? Ангел Руменов Страшимиров? - попита Мимето с дикцията на английската кралица.

Ангел кимна.

- Това "да" или "не" означава? - поинтересува се Мимето. Все пак в България кимането с глава все още предизвикваше объркване.

- Да.

- Какво "да"? - изстреля нов въпрос Мимето. Ангел вече основателно подозираше, че ако новата му събеседничка живееше на Марс, там пак нямаше да има интелигентни форми на живот.

- Да, името ми е Ангел Руменов Страшимиров.

- Значи имаме проблем - беше крайната присъда на Мимето. Явно да си Ангел Руменов Страшимиров в наши дни беше сериозен проблем.

Тя огледа с неодобрение субекта, който й създаваше толкова много главоболия със самия факт на съществуването си и започна отново да цъка с мишката. Определено не беше жена, която прави приятно първо впечатление. Всъщност предизвикваше симпатии, колкото сериен убиец. 

Познатият ритуал на суетене зад гише №3 пак започна. В крайна сметка Ангел не издържа на напрежението и попита:

- И сега какво?

Тишина. Размяна на конфузни погледи. Най-после Мимето взе нещата в свои ръце:

- Ще говорим с когото трябва. Не се притеснявайте, господине. Всичко ще бъде наред - уверяваше го тя, все едно му предстоеше операция за вадене на сливиците.

- Ще ви потърсим в архивите. Елате пак след месец. Дотогава трябва да сме решили проблема - суфлираше Ленчето.

- А ако не сте? - поинтересува се Ангел, който не беше съвсем въодушевен от идеята.

- А няма страшно. Само гледайте да не напускате страната - информира го Майчето.

- Ама защо?

- Защото може и да не успеете да я напуснете - изкиска се Мимето и неприятният й смях беше подет още от Ленчето и Майчето. В този момент единствено на Ангел не му беше забавно.

За разлика от Нео в "Матрицата", Ангел нямаше друг избор, освен да си тръгне. Все едно участваше в експеримента на Шрьодингер - едновременно съществуваше и не съществуваше. Това чувство не го напусна един месец, през който прочете една книга по метафизика плюс "Кланица 5" на Вонегът. Това е положението.

Минаха 30 дни и Ангел се намираше на същото място, но този път пред гише №4, което май беше някакъв повод за оптимизъм. От другата страна седеше възрастна дама, която го гледаше с досада над очилата си. След като й каза защо е дошъл, тя започна да рови из един шкаф и накрая извади нещо от там. Връчи му новата лична карта.

- Това ли е всичко? - попита невярващо Ангел.

- Да. Можете да си вървите. - отговори му тя сякаш с отегчения от живота глас на робота Марвин от "Пътеводител на галактическия стопаджия".

От гърдите на Ангел се изтръгна въздишка на облекчение. Изглеждаше така все едно Марк Зукърбърг  му е връчил чек за няколко милиарда долара. В крайна сметка беше хубаво да има нагледно доказателство, че съществува.

И тогава от съседното гише №3 чу познати думи: "Как така не съществувам?" Източникът им беше красиво чернокосо момиче. Ангел й се усмихна.

- О, това се е случвало и преди - каза й любезно и после добави - С мен.

Обясни й случката и тя се разсмя. Така се запозна с Лора. Влюбиха се.

Та затова - да живее българската администрация!


Автор: Павел Апостолов