Полетът на Лари Уолтърс

"През 1982 г. Лари Уолтърс от Лос Анджелис решава да осъществи отколешна мечта - да полети, но не със самолет. За съжаление, той знае твърде малко за летенето, но успява да изобрети собствен нетрадиционен начин за пътешествие по въздуха. Уолтърс завързва към удобно кресло 42 метеорологични балона, напълнени с хелий, всеки от които с диаметър около 1 метър. Сяда в креслото заедно със запас от сандвичи, бира и пушка. Приятелите му отвързват въжето и Лари полита. Г-н Уолтърс има намерение плавно да се издигне на трийсетина метра над къщата си. Планът му обаче претърпява провал, тъй като креслото рязко се понася нагоре и достига височина 5 километра. 

Съседите са леко озадачени. Да звъннат на 911? Защо? Човекът е отлетял. Да се лети не е забранено. Законът не е нарушен. Насилие не е имало. Америка е свободна страна. Искаш да летиш - лети.

...След четвърт час диспечерът на близкото летище приема доклад от пилота на пристигащия пътнически самолет:

- Момчета, между другото, известно ли ви е, че тук в коридора за приземяване някакъв идиот лети на градински стол?

- Моля??? - отговаря диспечерът, смятайки, че халюцинира от преумора.

- Както вече казах - лети си! Държи се за стола си. Все пак летище е, та си помислих, че някак не е редно ...

- Командире, - усещат се метални нотки в гласа на диспечера, - имате ли проблеми?

- Аз ли? Не, никакви, всичко е нормално! – отговаря твърдо той.

- Не бихте ли искали да предадете управлението на втория пилот?

- Защо? - учудва се командирът - Не ви разбирам.

- Полет 1419, повторете доклада си на диспечера!

- Както казах, във вашия коридор за приземяване някакъв идиот лети на градински стол. На мен не ми пречи, но вятърът, сами разбирате...

Диспечерът изключва високоговорителя. Началникът на смяната гледа с широко отворени очи. Към пистата се устремяват пожарни и линейки, тя е освободена, всякакво движение е прекратено, очаква се аварийно кацане. Самолетът се приземява в нормален режим, по стълбицата се втурват агент на ФБР и психиатър.

Доклад от следващия самолет:

- Защо, по дяволите, някакъв кретен с разноцветни балони ми препречва пътя? Вие изобщо следите ли какво се случва във въздуха?

В диспечерската кула настава тиха паника. Да не би да има неизвестен психотропен газ над летището?

- Спокойно, капитане! Освен вас, някой друг вижда ли го?

- Вие какво искате от мен? Да зарежа управлението и да се втурна в салона да преглеждам пътниците да не би някой случайно да е ослепял?

- Защо смятате, че биха могли да ослепеят? Още какви признаци на разстройство бихте посочили?

- Земя, аз нищо не смятам! Просто казах, че този летящ малоумник изпълнява ролята на въздушно заграждение. А разстройство бих нарекъл работата с вашето летище.

Диспечерът тресе глава и се опитва да я облее с чаша вода. В крайна сметка се залива с чаша кафе.

Трети самолет:

- Бих искал да споделя с вас, джентълмени, че твърде нелепо и самотно изглежда на такава височина човек без самолет.

- В какъв смисъл??!!

- О, и в пряк, и във философски... и в аеродинамичен.

В диспечерската кула подозират първоаприлски номер, но календарът показва съвсем друга дата. Четвъртият самолет е ледено вежлив:

- Земя, докладвам, че току що някакъв човек за малко не влезе в левия ми двигател, създавайки опасност за аварийна ситуация и същевременно разхвърчавайки се на парчета. След завършване на полета съм длъжен да подам писмен доклад.

Диспечерът гледа въздушното пространство с погледа на Горгона Медуза, убиващ всичко, което шава.

- ... И кажете на студентите, че ако тези идиоти ще празнуват Хелоуин, то това няма да свърши добре! - моли следващият.

- Колко са? – опитва се да се осведоми диспечерът.

- Откъде да знам?

- Запазете спокойствие! Доложете поред. Какво виждате?

- Пистата за приземяване виждам отлично!

- По дяволите пистата!

- Не разбрах? Какво имате предвид? – пилотът изглежда започва да изпитва непреодолими проблеми в комуникацията си с диспечерската кула.

- Продължавайте кацането!

- А какво според вас правя? Земя, при вас там всичко наред ли е? – пита със загриженост той.

- Кажете - вие наблюдавате ли неидентифициран летящ обект?

- Защо да е неидентифициран? Съвсем даже си е идентифициран.

- Какъв е той?

- Човек.

- Добре, дайте поред. Къде го виждате?

- Вече не го виждам.

- Защо?

- Защото отлетях.

- Кой?

- Аз.

- Къде?

- Земя, вие полудяхте ли? Аз правя заход за кацане при вас!

- А човекът къде е?

- Кой?

- Който лети!!!

- Аз не мога да го следя! Откъде да знам къде е! Пуснали, дявол знае кого, в коридора за кацане и на всичкото отгоре искат и да го проследяваме! Въобще не ми дреме къде е той сега!

- Спокойно, капитане. Можете ли да го опишете?

- Кретен на градински стол! – лаконичен е пилотът.

- А защо лети?

- Защото е кретен! Хванете го и го питайте защо!

- Но какво го държи във въздуха? - в отчаяние хрипти диспечерът. - Каква магическа сила? Какво е летателното му средство??? Все пак не може да лети на стол!!!

- Към стола му са привързани топки.

- Собствените ли му топки? – прави догадка диспечерът.

- Сър, не ви разбирам напълно - отговаря капитанът. - Той е завързал за стола въздушни балони, сър. Очевидно са пълни с лек газ.

- Откъде има балони?

- Този въпрос към мен ли е?

- Извинете капитане. Бихте ли го описали?

- Мъж на средна възраст. С риза и бермуди.

- Бял или черен?

- Син.

- Капитане!?!?!? Какво значи син?

- Вие знаете ли каква е температурата отвън? Пробвайте сами да полетите без самолет.

Този радиообмен от лудницата се провежда при интензивно въздушно движение. Диспечерът е на ръба на нервна криза и моли за успокоителни. Пристигащите самолети биват пренасочени към други летища. Излитанията са спрени. На радарите - нищо! Човекът е мъничък и никак не е метален, балоните са малки и латексови.

Свързват се с военните. Обясняват и се заклеват, лекарят на летището потвърждава вменяемостта на обаждащия се. Вдигат изтребител. 

...Нашият въздухоплавател се рее във въздуха, отделен от земята посредством няколкокилометрова бездна, ужасен, замръзнал и замаян, едва поемащ разредения леден въздух. Той замръзва заедно с нещастното си столче, люшкан и тласкан, съзнанието започва да го напуска.

Поредният рев е особено могъщ - на сто метра лети изтребител. Главата на летеца с любопитство е обърната в неговата посока. Подминал балонната си цел, изтребителят се обръща и при обратния курс пилотът вдига палец за поздрав.

Такова нещо нашият авантюрист не може да издържи, зрителният център в замръзналия му мозък подава команда за впръскване на адреналин, сърцето тласва кръв - и той показва на пилота среден пръст.

- Жив - неодобрително докладва пилотът на изтребителя на базата.

Вдигат хеликоптер.

Спасителната операция завършва бързо - снайперист прострелва един балон. После втори. Междувременно вечерният бриз е отнесъл стола, балоните и естествено нашия приятел над океана. Отдолу е събрана цяла флотилия катери на бреговата охрана. Публика на всевъзможни плавателни средства се наслаждава на зрелището и пречи на катерите. Третият балон се пръсва и снижението става очевидно.

На петия прострелян балон Лари Уолтърс се пльосва във вълните.

Но въжетата, на които са се държали надутите балони, са се увили във високоволтовите проводници... Целият район Лонг Бийч остава без електричество. По-късно г-н Уолтърс е глобен с $1500 за нарушаване на въздушния трафик.

Лекарят напипва пулс на шията, гледа в зениците, слага система с кофеин, глюкоза и релаксанти във вената. Докторът се отдръпва, на пострадалия веднага изсипват чаша уиски в гърлото, трият ушите, бият шамари .... и едва след това четирима матроси успяват да разтворят пръстите и да разплетат краката, увити като змии около стола.

При такъв интензивен масаж той започва да се съвзема. Самостоятелно започва да трака със зъби. Усмихва се, когато в каменните от треперене мускули забиват инжекции. Накрая произнася и първата си псувня. Животът се завръща.

И когато на крайбрежната улица го прехвърлят в линейка и светкавиците на пресата заслепяват тълпата, нахална репортерка успява да промуши микрофон между санитарите и да запита:

- Кажете, защо все пак направихте всичко това?

Лари я изгледал високомерно и отговорил гордо: "Човек не може да стои без работа!"

****

Лари Уолтърс е единственият човек, който е включен в почетната книга на "Наградите Дарвин", макар да е останал жив след приключението си."

Автор: Неизвестен (историята е украсена, но основните събития наистина са се случили)

Редакция: Павел Апостолов

Последната Коледа на Били

Животът предлага истории, които дори и най-развинтеното въображение не би имало куража да измисли. Тази е една от тях.

„Сър, не знам как да ви го кажа, така че ще карам направо. Болен сте от болестта на Брайт и бъбреците ви отказват. Остават ви не повече от 5 години живот и то при положение, че си почивате и спрете с бокса.“

Вероятно това е чул от своя лекар 24-годишният тогава Били Миск. Годината е 1918, а Били е един от най-талантливите боксьори, които светът е виждал. „Гръмотевицата“ от Сейнт Поул (Минесота) е и сред най-обичаните спортисти по това време. Спортсмен на ринга в един неспортсментски спорт и джентълмен извън него в един раздиран от войни свят.

През 1918г. боксът е бил по-различно зрелище от това, което гледаме днес по телевизията. Боксьорите са били най-коравите мъже на планетата и не са се страхували да изиграят по повече от един мач в рамките само на няколко дни. Всъщност през 1918г. Били Миск се е бил на ринга 17 пъти. През 1920г. „Гръмотевицата“ стига до мач за титлата в тежка категория срещу Джак Демпси. Никой не знае за смъртоносната му болест, освен личния му мениджър.

Били губи двубоя срещу непобедимия Демпси, но това не го спира. През следващите две години записва 19 победи и само една загуба. През 1923г. вече е твърде болен, за да тренира и да се бие. 

Били Миск може и да е бил велик боксьор, но се оказва лош инвеститор. Спестяванията му се изпаряват, започва да трупа дългове. Той не е човек, който може да се примири с това. С цялото си сърце иска да завещае нещо повече на жена си и трите си деца – поне една последна щастлива Коледа, която те да запомнят. 

В края на 1923г. започва да убеждава мениджъра си да му уреди един заключителен двубой. Той му отговаря, че един подобен мач най-вероятно ще го убие. Предлага му пари, но Били отказва. Непреклонен е и предпочита да умре на ринга, отколкото на люлеещия се стол у дома. Състоянието му дори не му позволява да тренира, но в името на семейството си е готов на всичко.

На 7 ноември 1923г. Били Миск се изправя срещу Бил Бренан. Бренан е същинско чудовище – бивш претендент за титлата и човекът, който е бил най-близо от това да я отнеме от Джак Демпси. В този двубой „Гръмотевицата“ от Сейнт Поул трябва единствено да оцелее, за да се прибере вкъщи с обещаните му 2400$. 

Били не се е боксирал почти година и дори няма сили да тренира. Тъпче се с аспирин срещу болките. Мениджърът му очаква той просто да падне в първия рунд, да вземе парите и да забрави за бокса, но Били не е такъв. Минава един рунд, после втори и трети. 

Откъде този човек е намерил воля да продължи? Смазан, едва способен да се движи, издържал три рунда срещу по-силен боксьор от него. Ако публиката знаеше за състоянието му, вероятно би му извикала: „Какво, по дяволите, правиш, Били?! Падай на земята!“

Той обаче осъзнава, че това е последният му мач и иска да се представи достойно. Започва четвъртия рунд – повечето боксови мачове на Бренан дори не стигат до тук. Това се оказва и последният рунд в кариерата на „Гръмотевицата“. 

Стъпка в ляво, блок, отстъпване назад. Удар, който не намира целта. Ляв прав. Дясно кроше в челюстта. Бренан е на земята! Съдията оброява до десет. Нокаут! Били Миск вдига победоносно ръце и казва сбогом на бокса по най-добрия възможен начин.

Това не е всичко. Били успява да доживее до Коледа, въпреки прогнозите на лекарите. Купува пиано на съпругата си, която се занимава с музика. Обсипва децата си с подаръци. Това навярно е най-щастливата Коледа, която семейство Миск е прекарвало.

На 26 декември Били е откаран в болница. Чак тогава той съобщава на жена си за фаталната диагноза. Умира през нощта на Нова година. През 2010г. е приет в боксовата Зала на славата.

„Животът е кратък, деца - намерете време за тези, които обичате!“ – вероятно това са били последните му думи на смъртния му одър. 

Почивай в мир, Били!

Автор: Павел Апостолов

Знаци

Беше хубав слънчев ден... да речем – сряда. Телефонът звънна:

- Ало, здрасти, мило, какво правиш? – попита ме очарователен женски глас.

- А, нищо особено, тренирам малко – излъгах приятелката си с хладнокръвието на български политик, докато посредством сложни еквилибристики се опитвах да си режа ноктите на краката и да говоря по телефона. - Ами ти?

- О, и аз нищо особено. Пробвам едно секси бельо, което си купих днес - отвърна ми тя с игриви нотки, въпреки че бях почти сигурен, че е с маска на лицето и разлиства Коспомополитън.

Явно това беше намек, от който трябваше да се възползвам:

- Ами да дойда и да си изкажа мнението? 

- Ами ела де! Айде чакам те. Целувкиии! – отговори ми мигновенно тя.

Смотолевих нещо като „до скоро“ и й затворих преди разговорът да стане твърде лигав. 

И така. Бил съм свидетел на това как една жена прекарва около два часа в гримиране, пробване на дрехи, пробване на други дрехи, разваляне на грима, ново гримиране и други подобни комплексни процедури, само за да излезе до кварталната кръчма. А пък там обикновено никой не се впечатлява дори и да имаш засъхнали парченца от обяда си по износения си потник.

На един мъж обикновено не му е нужно много – да се изкъпе и да открие някоя дреха, захвърлена на стола, която не издава твърде подозрителен мирис. Всичко това ми отне около 20 минути. Последва бърза проверка в огледалото, намигване към собственото ми отражението тип "Брато, ти си човекът!" и отправяне към другия край на квартала.

Времето се беше заоблачило, но какво пък – разходката щеше да ми отнеме 15 минути и щях да изпреваря дъжда. След три минути започна да капе, а след още две се изля потоп, на който дори Ной би гледал с тревога. През това време тичах към някакъв подслон, все едно участвах в „Спасяването на редник Райън“ и немците ме обстрелваха. Намерих го, но лошото беше, че за компания имах две момчета, които си развъртаха цигара с марихуана и ме гледаха със смесица от подозрение и неодобрение, сякаш им бях пуснал песен на Анелия. Те ме гледаха, аз ги гледах, и общо взето никой не смееше да каже нещо. Неловка ситуация. 

- Накъде си тръгнал, пич? – най-накрая се престраши единият.

- Към гаджето. Ама заваля – отговорих аз и посочих към дъжда, все едно това е природно явление, което те не познават или не са забелязали.

- Искаш ли да си дръпнеш? – реши да се включи в интригуващия разговор и другият пич.

- А, не, не пуша – реших да бъде честен и да не увъртам като шеф на БНБ, когото го питат за едни изчезнали милиарди. Настъпилата тишина след тези мои думи беше доста изнервяща, така че приех, че е време да разчупя дебелия лед, който беше обхванал отношенията с новите ми приятели:

- Искате ли да ви разкажа един виц? - предложих им аз и те се съгласиха. Повиках на помощ цялото си актьорско майсторство и започнах бавно, защото знаех, че в момента им е трудно да ме слушат внимателно:

- Значи, хан Аспарух пуши марихуана - разказвам им аз и правя съответните жестове. - Влиза съгледвач и с тревога му съобщава: "Ювиги, византийците наближават. Над 250 хиляди!" След което Аспарух замислено дръпва от цигарата и му вика: "Много бе...“ 

Двамата се спогледаха за миг и прихнаха да се смеят. Кашляха толкова здраво, че бяха напът да си изплюят някоя важна част от белите дробове. 

- Мноо як виц бе, пич! – реши да даде експертната си оценка единият от тях, след като едва успя да си поеме дъх. – Мноо ми хареса!

Аз си стоях кротко и се усмихвах тъпо, все едно съм на партийно събрание, на което ме гласят за кмет на някое село. Другите двама бяха като излезли от „Ананас експрес“ и продължиха да се хилят и да си пушат. Накрая единият промълви:

- Пич, чичо Пешо - Бакшиша е спрял малко след оня блок. Ако искаш, тичай до там и му кажи да те хвърли, докъдето трябва.

Речено-сторено. Чичо Пешо, по прякор Бакшиша, беше типичен българин на средна възраст – едър, навъсен и четящ вестник за 50 стотинки. Но зад осанката му на болярин, имал лош ден, явно се криеше добро сърце, защото реши да ме хвърли до другия край на квартала:

- За къде си тръгнал в това време, момче? – попита ме той с нескрито любопитство.

- Да се видя с приятелката си – отвърнах му.

- Браво бе! Хубаво е младите да се обичат! – вика ми той развълнувано. – Не като мене и жена ми... - след като направи кратка замислена пауза и продължи.

- Ха, знаеш ли кво, ей сега прочетох във вестника нещо интересно - мъжките плодови мушици, отхвърлени от женските, пиели много повече алкохол от  тези, които са имали успешна среща - информира ме чичо Пешо и същевременно ми намигна.

- Ха! – изрекох аз, докато разсъждавах върху екзистенциалната връзка между алкохола и депресията в животинския свят.

Тези мой мисли бяха моментално прекъснати като с нокаут в петия рунд, когато колата пред нас спря рязко и чичо Пешо натисна спирачките. Заради мокрия асфалт обаче таксито плавно се заби в задната броня на Клиото пред нас. С ръмжене тип „Е ся му е*ах майката“ и завидна пъргавина чичо Пешо изскочи от таксито и се насочи към злощастния шофьор на другата кола. Злощастният шофьор обаче се оказа не по-малко едър българин на средна възраст, който явно не изпитваше удовлетворение от това да му мачкат задната броня на Клиото. Имаше размяна на реплики, за чието съдържание не беше необходим жестомимичен превод. Всичко това под дъжда, който все така продължаваше да си вали напоително. Накрая, явно вдъхновени от мача между Кличко и Пулев, двамата не издържаха да поддържат единствено словесен дуел и започнаха да си разменят не особено прецизни крошета в областта на главата и торса. 

Седях си аз в таксито, гледах ги с интерес и неразбиране, както Матю МакКонъхи гледа черната дупка в „Интерстелар“, и се чудех какво да правя. Абе неловка ситуация. Все пак реших да не проследявам развръзката на боя, а да се изнижа незабелязано, подобно на български футболист след хикс с Малта. Оставих три лева на чичо Пешо, пожелах му мислено успех и се затичах към блока на любимата.

Същият този блок не беше чак толкова близо, а и аз не бях кой знае колко добър спринтьор. Всъщност съм толкова бавен, че ако бях влак, вероятно щяха да ме използват в БДЖ.
Отдъхнах си под един малък заслон до оградата на някаква къща. В този миг от кучешката колибка в двора на къщата подаде муцуната си огромен черен доберман и започна бясно да ме лае. Ако бях религиозен, вероятно щях да сравня очите му с тези на Луцифер, ама не съм. Хубавото е, че беше вързан, така че на този етап лаят му не ме притесняваше. Лошото е, че след миг спря да лае, а единственото, което чух беше звук от скъсан синджир и стъпки в неизвестна посока.

В такива моменти се замислям за Бръснача на Окам. Съгласно този принцип, от множеството теории, които обясняват един и същ проблем еднакво добре, за предпочитане е най-простата, т.е. тази, която използва най-малко предположения. Останалите се изрязват като с бръснач. Демек, когато един доберман те лае, след това скъса синджира си и изчезне в неизвестна посока, то е логично да се предположи, че търси начин да стигне до теб. Това се потвърди и от обстоятелството, че собственикът на кучето се показа на входната врата, погледна скъсания синджир, погледна ме и мене, и недвусмислено ми извика „Махай се от там!“ 

В следващия миг иззад ъгъла се подаде муцуната с двете сатанински очи, вперени в мен - така де, в такива напрегнати ситуации един атеист може изведнъж да стане дълбоко религиозен и да започне да се моли, надявайки се да е сбъркал в убежденията си, както би казал Пратчет. Затичах се да си спасявам кожата и със задоволство установих, че спринтьорските ми качества внезапно се бяха подобрили.

Чували сте легендата за Орфей и Евредика, в която нашият човек слиза в царството на Хадес, за да си върне обратно мъртвата съпруга. Хадес се съгласява, но при условие, че Орфей няма да се обръща, за да я види, преди да излязат на горния свят. По пътя певецът не издържал и се обърнал назад и Евридика отново се върнала в подземното царство. 

Та мисълта ми беше, че ако ви подгони доберман, не се обръщайте назад! За съжаление, някои неща обаче са по-силни от нас и аз се обърнах. След това се спънах и паднах в една локва. Поне инстинктът ми за самосъхранение все още не си беше взел почивен ден и се свих на топка. Доберманът ме настигна с няколко крачки и без да се церемони ме захапа за маратонката. Зад него чувах как мъжът, тичащ също след нас му вика „Рекс! Не!“ „Естествено, че ще се казва Рекс...“ – мислех си аз, докато се въргалях в локвата. 

Най-накрая всичко приключи щастливо за десния ми крак и стопанинът на кучето го усмири. Започна да ми се извинява, ама разкаянието му беше по-изкуствено и от македонския език. Накрая се отдалечи от мен все едно съм преносител на ебола, а на мен не ми оставаше нищо друго освен, накуцвайки под проливния дъжд като един същински д-р Хаус, да се отправя към блока на възлюбената. Имах време да поразсъждавам над живота. Не съм суеверен, нито пък вярвам в съдбата, но вече имах чувството, че стеклите се събития от последните минути трябва да ги възприема като знак. Какъв точно знак обаче, все още не бях установил.

И така в тъжни размисли, вир вода, изкалян, със скъсан крачол и маратонка, най-после достигнах крайната си дестинация. Позвъних на вратата, приятелката ми я отвори и ме изгледа с изненада, към която беше добавила солидно количество погнуса:

- Ама какво ти се е случило? - пита ме тя, а аз с изтерзан поглед като на малко дете, което е разбрало, че трябва да ходи на зъболекар, я моля да вляза.

Пусна ме вътре с известно колебание и аз започнах да й разказвам премеждията си, докато тя ме прекъсваше с „Ей всичко изкаля!“, „Не там, ще измокриш!“ или „Ами да си беше купил кола!“ Спрях да говоря и я погледнах – мръщи ми се, а веждите й са придобили такава форма, сякаш е спонсорирана от "Найк". По лицето й нито белег от съжаление. В такива моменти човек разбира доста неща за другия, а и за връзките като цяло:

- Ами аз по-добре да си вървя – казах й накрая.

- Добре, оправи се и ела пак – предложи ми тя с очевидно безразличие.

- Не смятам да се връщам – изрекох съвсем спокойно и хлопнах вратата след себе си. 

Мда, явно трябваше да обръщам повече внимание на знаците, които ми поднасяше живота и най-вече на тези от хората около мен. Едно различно чувство напираше в мен и добре разбрах какво им е на отхвърлените плодови мушици. Пиеше ми се.

Излязоха навън, а дъждът вече беше спрял – приех го за добър знак номер едно. Дори и слънцето се опитваше да пробие облаците.

Едно момиче се спря недалече от мен и затвори чадъра си. Погледна ме с недоумение и ме попита:

- Добре ли сте? Имате ли нужда от помощ?

В красивите й очи се четеше състрадание и съпричастност. Добър знак номер две.


Автор: Павел Апостолов