Туристи

Стивън и Джон са туристи от Англия, дошли в България, защото чули, че тук има много забележителности, вкусна храна, евтин алкохол и хубави жени. Забележителностите определено не ги интересуваха чак толкова.

Никола е типичен млад български левент, който по случайност се превърна в техен екскурзовод, защото поназнайваше английски. Бяха го спрели на улицата и му се примолиха да ги заведе в някоя хубава българска кръчма. Английски туристи в София не се срещаха толкова често, така че Никола реши да им помогне. Нищо, че според него „турист“ беше синоним на „идиот“. В случая той беше техният Ринсуинд.

Двамата го питаха какво трябва да посетят в България, какво да опитат и от какво да се пазят. Следваха стандартни отговори – посетете музеите, старинните църкви и крепости; обиколете Витоша, Рила и Пирин; опитайте ракия с шопска салата; не ходете на твърде малки групи в Студентски град и определено гледайте да не се озовете в някоя циганска махала.

Докато Стивън и Джон чертаеха маршрути по картата и оглеждаха жените в кръчмата, Никола набързо им разправи с какво още е известна България – започвайки от киселото мляко и розовото масло, минавайки през Тервел, Борис, Симеон Велики, Калоян, Стоичков и Бербатов, и завършвайки с красивите ни и презастроени планински и черноморски курорти. Бирите обаче му се насъбраха, патриотизмът в него отстъпи място на песимизма и накрая започна да говори за това, за което говори всеки типичен българин на маса:

- Вижте сега, мейтс – започна той. - Досега все хубави неща ви наговорих за България, но истината е, че тука е гадно. Аз, например, ако искам да си намеря работа по специалността, след един куп интервюта и откази ще ме вземат в някоя пробита фирма и ще ми плащат 600 лева. Това са 300 евро, май френдс. Представяте ли си?! Че то вашите пенсионери взимат в пъти повече! – Стивън и Джон просто кимаха с глава. 

И знаете ли как се оцелява с 300 евро на месец? Не знаете естествено, как ще знаете...  След като си платите наема, храната и всички сметки, ще ви останат толкова, колкото да излезете един-два пъти в месеца и да се напиете до безпаметност, за да забравите колко преебани от живота сте. А пък ако се появят непредвидени разходи, ще изпаднете в ситуацията да имате твърде малко пари и твърде много останал месец до следващата заплата... Накрая спирате да виждате смисъл в бачкането по 8 часа за тези кинти и си намирате работа в някой кол център за повече пари.

- Ник, парите не са най-важното в живота – реши да го успокои Стивън.

- Е, не са. Може и да не те правят щастлив, но ти отварят възможности и ти решават проблеми. Бедни сме, мейт. И финансово, и умствено. Населението си избира да го управляват идиоти и престъпници; прекланя се пред звезди, които са завършени олигофрени; вярва в психотронни оръжия, врачки и конспирации; мрази Европейския съюз, щото не му е направил живота по-хубав с магическа пръчка и още куп тъпотии.

- Че то и в Англия е така – включи се Джон.

- Бро, далеч си от истината. Тука сме на първо място по демографски срив в Европа, минималната заплата е по-ниска от тая в Тринидад и Тобаго, хората са нещастни, отчаяни, вечно недооценени и с промити мозъци. Повечето от младите и кадърните емигрираха. Бизнесът крета, инфраструктура липсва, никой не инвестира в образование и здравеопазване, за да ни поддържат глупави и болни...

- А ти защо не си емигрирал досега? - обади се Стивън.

Никола погледа халбата си с бира, замисли се и рече:

- Не знам точно. Вероятно мога да ти изброя десетки тъпи причини – заради семейството и приятелите; заради неприятното чувство да си чужденец в друга държава; заради красивата природа и още по-красивите жени; заради хората, които колкото и да са нещастни, знаят как да се забавляват; заради уюта, който ти създава родното място; заради сляпата вяра, че нещо ще се промени към по-добро...

Поговориха още няколко часа, размениха си координатите и се разделиха. Стивън и Джон прекараха още две седмици в България, обиколиха всякакви прекрасни кътчета в страната, запознаха се с различни хора и опитаха много неща. След време написаха пътепис за странстванията си и го изпратиха на Никола със съобщението: „За нашия любим екскурзовод – усмихвай се повече и бъде по-позитивен!“ , на което той отговори с: „Пичове, аз съм българин и като такъв не бих могъл да бъде по-позитивен. Иначе се радвам, че тук ви е харесало повече, отколкото на мен.“

След което погледна през прозореца и се усмихна. После поклати глава и изрече с лек присмех една-единствена дума:

 - Туристи.


Автор: Павел Апостолов

Случайности

- Защо не напишеш някоя любовна история? – попита ме веднъж преди години Дани. Той е добро и състрадателно момче, лесно влюбчив веселяк, който вижда винаги доброто у хората, безкраен оптимист. Накратко – абсолютен наивник.

- Защото не съм нито достатъчно депресиран, нито пък съм домакиня на средна възраст. А и нямам подходящо вдъхновение – отговорих му напълно откровено.

- Търсиш вдъхновение ли? Нали съм ти разказвал как се запознах с Дани.

- Даниеле, историята, в която си поръчваш кафе, а после си объркваш чашата с тази на Даниела, защото и на двете пише „Дани“, не е чак толкова романтична.

- Да, но виж как съдбата ни събра.

- Това не е съдба, а чиста случайност.

- Не вярваш ли в Съдбата? – по такъв начин го изрече, че наистина чух главното „С“.

- Естествено, че не вярвам. А и намирам за твърде потискаща идеята, че животът ти е предначертан от някаква всемогъща сила, която ти наричаш Съдба.

Имам се за реалист, атеист и в известна степен циник, но в очите на Дани съм „ебаси песимистът“. 

- Искаш да кажеш, че дори и в най-невероятните съвпадения не виждаш пръста на Съдбата?

- Да. Това, че шансовете едно нещо да се случи са едно на милион, не означава, че то никога 

няма да се случи. И при това Съдбата и нейният пръст, пък бил той и средният, нямат никаква роля... Всъщност това ме подсеща за нещо. Искаш ли да ти разкажа една история, която е може би точно обратното на любовна?

- Какво е „обратното на любовна история“?

- Ами слушай внимателно и си води бележки – прочистих си гърлото, събрах си мислите и започнах един разказ, едновременно невероятен и ужасяващ:

Имало едно време един брат и една сестра. Били близнаци и полусираци – познавали единствено майка си. Но дали наистина я познавали? 

Когато майка им починала, братът и сестрата получили по едно запечатано писмо. Инструкциите били прости: едното писмо трябвало да бъде предадено на отдавна изгубения им брат, а другото – на баща им, когото смятали за мъртъв. Двамата тръгнали на дълго пътешествие, по време на което щели да разкрият страховити семейни тайни, напоени с кръв и сълзи.

Корените на майка им били в страна от Близкия изток. Била християнка, но се влюбила в неподходящ човек – мюсюлманин-бежанец. Семейството й било опозорено и двамата решили да избягат. За нещастие обаче, братята й ги намерили, а гневът им бил толкова жесток, че убили младия мъж. Били готови да екзекутират и собствената си сестра, но старата им баба ги възпряла.Младото момиче признало на старицата, че е бременно и след няколко месеца то дало живот на момченце. Бебето било предадено в дом за сираци, а майката заминала да учи в голям град. 

След няколко години избухнала гражданска война между християнското и мюсюлманското население. Отчаяната майка не забравила сина си и тръгнала да го търси сред руините на войната. По пътя станала свидетел на редица нещастия, но така и не открила детето си. Изгубила всякаква надежда и с единствената цел да отмъсти на хората, започнали войната, тя се присъединила към радикална групировка, заставайки на страната на ислямското население. Убила един от влиятелните християнски политически лидери, но била заловена и вкарана в затвора.

Петнадесет години била подлагана на нечовешки мъчения, но не се пречупила. Накрая за неин мъчител бил извикан един същински демон, носещ името Абу Тарек – хладнокръвен убиец, садист и звяр с печална слава. Насилвал я многократно и след време затворничката родила близнаци. 

Така двете пораснали деца разбрали кой е техният истински баща, но не могли да намерят повече данни за него. Затова тръгнали да търсят брата, когото не познавали. Научили, че той се казвал Нихад и по време на войната постъпил във въоръжен отряд като снайперист. Бил безжалостен и безразсъден, но все пак оцелял и дълги години търсел родната си майка...

В този момент прекъснах разказа си, докато Дани ме гледаше очаквателно. 

- Знаеш ли, - казах му – в този момент винаги се сещам за „1984“ на Оруел и властта на Партията, която е способна да те накара да повярваш, че две плюс две е равно на пет. Там главният герой се чуди дали ако всички повярват в една лъжа, това я превръща в истина... Ако питаш мен, истината понякога е толкова жестока, че на човек му се иска просто да повярва в една удобна лъжа.

- Добре де, но как завършва историята?

- О, историята завършва с драматичен обрат, когато истината излиза на сцената. В този случай се оказва, че едно плюс едно е равно на... едно.

Последва кратка пауза, в която Дани се опитваше да осмисли това умозаключение. Накрая все пак успя да се досети:

- Н-н-н-е, да не искаш да ми кажеш, че...

- Точно така – в тази история Абу Тарек и Нихад са един и същи човек. В началото се сражавал за мюсюлманите, но по-късно бил пленен от християните и минал на тяхна страна, превръщайки се в кръвожаден мъчител. И един ден, далеч след края на войната, той получил двете писма, които му разкрили стореното от него... А сега ми кажи, според теб всички тези събития съдба ли са или поредица от случайности?

Дани не знаеше какво да каже и затова реши да отговори на въпроса с въпрос:

- Чакай малко, а това истинска история ли е?

- Всъщност не, но това няма значение. Истинска е дотолкова, доколкото вярваш, че е възможно да се случи. Това, което ти разказвах в последните минути, беше просто сценария на един филм.

- Кой?

- Това няма да ти кажа. Нека тази история да ти остане за спомен. След време, докато разцъкваш каналите на телевизора, по някаква случайност ще попаднеш на този филм и ще се сетиш за този разговор. Тогава ще ми се обадиш и ще ми кажеш дали още вярваш в Съдбата или всичко е сбор от случайности и съвпадения.

Дани се съгласи и след две години наистина ми се обади. Бяха се разделили с Даниела и новият му подход към живота беше някаква смесица от депресивен реализъм и сардоничен непукизъм. Не знам дали го беше прихванал от мен, но беше по-различен човек. 

Разказа ми как излязъл на среща с една симпатична девойка, но изпитвал съмнения, че това е жената, с която иска да има сериозна връзка. Впоследствие разбрал, че и тя си мислела същото. Все пак двамата излезли и на втора среща. Отишли на кино, в което давали стари филми и си избрали един напълно случайно. Не щеш ли, оказал се същият, за когото му бях разказал преди две години. Дани споделил всичко това с нея и двамата се съгласили, че това е знак от Съдбата, която се опитвала да им покаже, че трябва да бъдат заедно. Ако питате мен, тези знаци явно си ги тълкуват, както им изнася. Аз, от своя страна, му казах, че този разговор няма да го водя втори път, пожелах му успех и му затворих. 

Оказа се, че нещата са сериозни и двамата ще се женят. Даже ме възприемат като човекът, дал своя безценен принос в това Съдбата да ги събере. Това ме кара да изпитвам смесени чувства, но какво пък - няма да тръгна да ги разубеждавам...

В крайна сметка този разказ се превърна в нещо като любовна история. И това ако не е случайност!


Автор: Павел Апостолов

Краят на войната

Сержант Пиърс запали нервно цигарата си.

- Каква е процедурата? – попита и издиша гъст дим.

- Ще включа диктофона и вие ще разкажете за събитията, довели до инцидента на 18 май. Готов ли сте?

- Откъде искате да започна?

- Може би с малко предистория. Ще бъде интересно за читателите ни.

Репортерката включи диктофона и му даде знак да започне:

- Малко предистория значи... – сержант Пиърс дръпна повторно от цигарата си и се загледа замислено в тавана. – Както знаете, войната започна преди 7 години. Един атентат доведе до друг, етническият конфликт се превърна в икономически и накрая вече нямаше връщане назад. Като в сценарий на долнопробен екшън, с изключение на това, че лошите постигат целта си.

Скоро целият свят пламна. 

Когато ме мобилизираха в 62-ри пехотен полк, бях асистент по финанси в Бостънския университет. Минахме бърз подготвителен курс, но той беше напълно безполезен. Нищо не може да те подготви за гадостите, които ще ти се наложи да вършиш по време на война. Офицерите ни знаеха, че който воюва по-мръсно, той печели. Женевските конвенции им бяха непознати. Накрая, естествено, го отнасяше цивилното население. Пред очите ми умираха хора. Умираха деца.

Сержант Пиърс направи пауза и впери очи в отсрещната стена, сякаш видя нещо на нея. Беше празна:

- Хм, „деца умират“ – не мислите ли, че в тези две думи е събрана най-голямата трагедия на света? Само две думи, а притежават по-голяма сила и от най-тъжния разказ. 

Последва неловко мълчание, което репортерката реши да прекъсне с въпрос:

- Как ви повлия всичко това? 

- Вижте, в армията по време на война всеки с малко повечко ум в главата или полудява, или си пръсва мозъка – започна сержант Пиърс, а цигарата му димеше в пепелника. - На мен ми липсваше смелост сам да си пръсна мозъка, така че реших да дам шанс на враговете да го направят и се записах доброволец за самоубийствена мисия. За мой късмет, се върнах жив и решиха да ме направят сержант. Дори ми повериха малък взвод от кретени. Бяха родени за войници...

- Как се справихте със самоубийствените си влечения?

- Много просто – започнах да се друсам. Като сержант можех лесно да се снабдя с каквото си поискам. Опитах от всичко. Чели ли сте Хъксли? В „Прекрасен нов свят“ той пише за един наркотик, който те кара да забравиш за всичките си проблеми и общо взето те превръща в едно щастливо мушкато. Без други странични ефекти. Оказа се, че китайците са изобретили нещо подобно и аз се възползвах... Както и да е. Предполагам искате да чуете повече за ефрейтор Стоун?

- Да. Кога се присъедини към вашия взвод?

- Около две седмици преди инцидента. Беше мълчаливец, затворен в себе си. Животът ме е научил, че всеки си носи своето бреме, всеки е преживял някаква травма в миналото, но дори и не искам да си представям на какво се е нагледал ефрейтор Стоун. Бяха го преместили в 137-ми полк, който действаше в Северна Африка. Носеха се слухове, че са заличавали цели селища, заради подозрения, че там се криели врагове. Копеленцата може би са избили няколко десетки хиляди невинни.  – изтръска пепелта от цигарата и всмука пак от дима.

- Ефрейтор Стоун беше умен младеж. Не се друсаше, дори не пиеше. Нямам представа как беше оцелял до този момент в съжителство с демоните в главата му, които го измъчваха.

- Говорили ли сте си с него за това?

- Единственият ми по-продължителен разговор с него беше на 17 май. Охранявахме Световната мирна конференция в Брюксел. Политици от цял свят вече трети месец се опитваха да сложат край на войната, но безрезултатно. Пушехме по цигара, когато той реши да ме попита нещо от рода на: „Сержант, ако имахте възможност да прекратите войната, но за целта трябва да убиете едно напълно невинно дете, ще го направите ли?“ Не очаквах подобен въпрос, но му отговорих с „да“. „Ами ако децата са 10?“ – продължи той. Вече виждах накъде бие. „Ами ако са 100, 500 или 1000? Къде е границата?“ Не знаех какво да му отговоря. Знаех само, че заради това, което го бяха карали да върши, той отдавна беше преминал всякакви граници.

Явно и той го знаеше. На 18 май ефрейтор Стоун нахлу в конферентната зала с огромна табела „Не искам да убивам повече деца“, насочи оръжие към сърцето си и сложи край на живота си. Нямаше медии и целият случай остана скрит досега. На следващия ден беше подписан мирният договор, който сложи край на войната.

Това е.

Репортерката остана безмълвна, вгледана в снимката на ефрейтор Стоун. Сержант Пиърс загаси цигарата си, пресегна се и изключи диктофона.


Автор: Павел Апостолов

Шах

- Знаеш ли, четох, че най-самотното животно на света е кит, който си търси половинка повече от две десетилетия – неговият повик обаче е на много по-висока честота от тази на останалите китове и никой не му отговаря. И така той си обикаля океана самотен и неразбран. Тъжна история...  - лицето, облечено в бяло, премести белия кон на D4. - Твоите колеги имат ли пръст в това?

- Не, не се занимаваме с подобни работи. Предполагам, че е просто поредната изтънчена шега на природата – изрече лицето в черно и с офицера си взе белия кон. – Мъжки или женски е китът?

- Не знам. – отговори събеседникът му и взе с пешка чуждия офицер.

- Ако съдя по дългогодишния си опит, вероятно е мъжки. – каза облеченият в черно, усмихна се иронично и премести дамата си на В5. – Нещо друго вълнува ли добрата ти душа тази сутрин?

- Всъщност, винаги съм се чудел дали вие сте помогнали на хората да изобретят алкохола – поинтересува се облеченият в бяло, докато обмисляше следващия си ход.

- Не. Сами са се досетили, колкото и да е странно това. Мисля, че само за текилата имаме някакви вина – нова иронична усмивка.

Играещият с белите фигури го изгледа с досада:

 - Честно казано, никога не мога да разбера кога се шегуваш... – изрече и малко нерешително премести топ на Н3. 

- Какво да ти кажа, хората са изключително изобретателни, когато става дума за навличане на неприятности. В повечето случаи дори не е нужно да се намесвам. После се успокояват, че за всичко си има причина и така е било писано, а всъщност причината е, че са глупави и взимат лоши решения. – издекламира своята философия играещият с черните фигури и премести една от пешките си.

- Аз пък си мислех, че проблемите им идват от това, че действат без да мислят или пък мислят твърде много без да действат. – контрира го играещият с белите и побутна дамата си на F5. 

- Зависи от гледната точка – черната дама взе бялата. – Факт е, че остаряват твърде рано, но помъдряват твърде късно.

- За мен няма значение. Харесвам хората. Във всеки от тях си съжителстват демон и ангел, опитващи се да надделеят един от друг – белият офицер взе черната дама.

- Казвал си ми го хиляди пъти... Вие, ангелите, обичате да се повтаряте – жегна го противникът му в шахматната партия. Направи кратка пауза и добави – С какво ще се занимаваш днес?

- Обичайното – влюбвания, благородни жестове, вдъхване на надежда, щастливи случайности... Знаеш. Ами ти?

- Изневери, измами, депресии, алчност... Сещаш се.

Двамата се спогледаха. Гадеше им се от това, което правеше другият, но знаеха, че не могат един без друг. Може би точно това хората щяха да нарекат приятелство. Бяха изиграли хиляди партии шах и всички до една завършваха по един и същи начин:

- Реми? – предложиха едновременно и се засмяха. Върнаха красивите фигурки по местата им и станаха.

- До утре! – изрече демонът, поколеба се за миг и прибави – А онзи кит... ще се погрижиш ли за него?

- Естествено – отговори му ангелът, обърна се и си тръгна с широка усмивка на лицето.


Автор: Павел Апостолов