Първите слънчеви лъчи нахлуха през полуспуснатите щори, заиграха
се със стелещия се като буреносен облак цигарен дим, потанцуваха по по-тъмните
кътчета на стаята и осветиха тясното пространство между четирите празни бели
стени. На етажерките нямаше книги, кухненските шкафове пустееха, уредите, с
което всяко домакинство трябва да разполага, липсваха. Целият живот в тази
малка стая беше съсредоточен в два стола, една маса, почти празна бутилка и
пепелник, пълен с угарки.
За последните няколко часа в този миниатюрен свят живееха
двама души със своите терзания, спомени, надежди, разочарования и мечти. Беше
им уютно. Наслаждаваха се на последната си възможност за това. Едва ли щяха да
се видят отново скоро, защото единият от тях заминаваше в търсене на по-добър
живот в чужбина.
В момента и двамата се питаха един и същи въпрос: „Колко
дълго можеш да си говориш с един човек, без да си кажете най-важното?“
- Леле, слънцето изгря! От колко време си говорим?
- Ако съдя по броя на цигарите, които си изпушила – вероятно
от една седмица.
- Забелязах същото по количеството алкохол, което изпи.
- Амии, не смятам да се кача на онзи самолет трезвен.
Той наля от уискито в двете стъклени чаши, погледна я в
очите, каза й наздраве и отпи.
- „И керванът от хиляда камили зависи от едно единствено
магаре, което върви отпред.” Надявам се един ден това магаре да съм аз.
- Ако спре да те мързи толкова, може и да успееш.
Тя се засмя с онзи свенлив смях, който пази за моментите,
когато се опасява да не е засегнала събеседника с шегата си.
- Хубаво е, че оставям някои неща зад гърба си. Като
например тъпите си фейсбук статуси от близкото и далечно минало.
Смях. Нова наздравица.
- Дали наистина отговорът е 42? – изведнъж изстреля тя.
- Хах, само смисъла на живота не сме обсъждали – той се
облегна на стола, завъртя глава, загледа се в празното пространство в кухнята,
заемано някога от хладилник и продължи. – Ако питаш мен, смисълът на живота е в
това да преживеем колкото се може повече мигове, в които сме щастливи.
- Ах, колко мъдро...
- Замисли се, да, наистина е хубаво да оставиш нещо след
себе си – дом, деца, произведение на изкуството, дърво, лошо име – каквото се
сетиш, но в края на живота си ще си спомняш именно за тези моменти.
- Както и за разочарованията.
- Доста скептично, но си права.
- А съжаляваш ли за нещо?
Той я погледна в кафявите очи, които биха били възпяти от
„Мастило“, търсейки онзи знак, който се надяваше да открие още много отдавна.
- Естествено, че
съжалявам. За пропуснатите възможностите, за грешките, за всичко онова, което
ме е карало в малките часове на нощта да лежа в леглото и да се питам „защо, по
дяволите, направих или не направих това?“
- Разбирам те. Чакаме удобното време, удобния шанс, удобните
обстоятелства, а те вероятно никога няма да дойдат.
- Четеш ми мислите. И колкото да ми е болно, трябва да си
призная, че щастливите мигове са повече, когато имаш любим човек до себе си.
Размяна на погледи и неловки усмивки. Той се чудеше дали все
пак има неща, за които никога не бива да говорят. И докато се чудеше, моментът дойде, разходи се
из стаята и си тръгна.
Телефонът му звънна. Баща му го чакаше пред блока, за да го
откара до летището. Тя упорито отказваше да дойде. Остави й ключа, за да го
върне на хазяйна. Подозираше, че щеше да изчисти целия апартамент преди това.
Бяха вече в коридора, където го чакаха двата му огромни сака
с най-ценното, което беше събрал в 25-годишния си живот. Старото, леко напукано
в горния край огледало отрази силната им прегръдката. Както и целувката им.
Онази целувка, в която се съдържаха всички неизказани думи и неизразени чувства.
Устните им най-после се разделиха. Последва нова прегръдка,
тихите „Приятен полет“ и „Пак ще се видим“, бавното отключване на вратата. Той
взе саковете, погледна я за последен път и излезе.
Тя затвори след него и поспря, облегната на вратата.
Разгледа с интерес отражението си в огледалото.
Две сълзи се търкулнаха по бузите й...
Автор: Павел Апостолов
