Две от три

 

 

- Как така с 66 процента точност?

- Представи си го така: мога да ти кажа три факта за теб, които няма как да знам. Два от тях ще се окажат верни, но нямам представа кои точно.

- Добре, заинтригувана съм. Давай!

Замисли се само за миг и изстреля първите три неща, които изплуваха в ума му.

- Не можеш да караш колело, избягваш думата „перманентен”, защото всеки път я произнасяш грешно, и като малка си имала хамстер.

Тя го изгледа продължително. На лицето ѝ все още се четеше подозрение.

- Брей, всъщност беше морско свинче, но за останалото си прав.

- Перманентен?

- Пернаментен, пернанетен… ох, остави.

Двамата се разсмяха. Тренираното му око забеляза любопитните пламъче в очите ѝ и промяната в стойката ѝ.

- Хайде да пробваме пак! Виждаш ли например онези тримата – тя посочи към трима седящи в едно сепаре мъже. - Кажи ми имената им!

- Високият с тъмносиния пуловер е Георги, пълничкият с карираната риза е Евтим, а момчето с очилата е Генади.

- Добре, отивам за проверя!

Гледаше внимателно как тя се приближи грациозно до масата на тримата неволни участници в експеримента и размени няколко думи с тях. Докато тя си играеше с косата си и небрежно флиртуваше, Алекс беше повече от 66 процента сигурен, че те биха си казали и пинкодовете на картите си, в случай, че това прекрасно женско създание ги помоли за това.

Минаха още няколко секунди, в които те явно ѝ споделяха имената си. Тя се засмя, притиснала ръка до гърдите си, благодари им и се върна при него.

- Генади, Евтим и Кристиян.

- Казах ти.

- Това нищо не означава, може да ги познаваш. Макар че в такъв случай са много добри актьори. – той се подсмихна. Отлично знаеше, че единственият начин да я убеди, е тя предложи нов тест, който да премине успешно. Затова и търпеливо изчака.

- Добре тогава – тя извади телефона си, - първите три неща, които ще ми излязат като постове в Инстаграм.

- Окей, приятелката ти Валентина се е снимала в кифленска поза на някакво стълбище, видео със сладко корги и реклама на някаква козметика за коса – почти механично отвърна Алекс.

Тя започна да скролва, за момент повдигна пръст, сякаш щеше да каже нещо, но се отказа. Пълните ѝ полуотворени устни се извиха в кратка усмивка.

- Добре, признавам си, че съм впечатлена. Или казваш истината, или това е някаква скрита камера, а аз се хванах на въдицата. – Огледа се театрално, нацупи се и продължи. – Да кажем, че ти вярвам. Но как придоби тази дарба? И как ти помага това в живота? Освен в забиването на жени в бар – добави тя закачливо.

- Честно казано, избягвам да го споменавам пред непознати, защото ме мислят за странен - излъга той без да му мигне окото. - А дарбата ми е следствие от един жесток удар по главата преди три месеца след падане от колело в планината. Каската и докторите ми спасиха живота. Скоро след това започнах да виждам разни неща стига да успея да насоча мислите си към въпрос, чийто отговор не знам. И странно защо винаги в два от три случая виденията се оказваха истина.

- Чувал ли си и за други като теб? И има ли лечение?

- Търсих в интернет, но няма данни. Самите доктори пък не ми вярват все още, а и не искам да настоявам, за да не ме изпратят в Карлуково. Така че гледам да не се набивам на очи и да се възползвам от дарбата си. Най-вече, за да очаровам красиви жени, разбира се.

Това я накара да се усмихне по-искрено, макар и леко смутено. Свалката вървеше добре.

- А с какво се занимаваш?

- Напоследък с малко хазарт естествено – започна той, напомняйки си от колко казина вече го изритаха. – А и всеки път като пусна тото, познавам 4 от 6 числа.

По традиция след тази реплика изчака, докато бурните сметки в главата ѝ доведат до резултат и тя отново да се засмее.

Виждаше все по-големия интерес, който думите му предизвикваха у нея. Вечерта се очертаваше да бъде много приятна. Преди инцидента дори и не би си помислил, че е от категорията на жени като Наталия, а сега беше на път към поредното си впечатляващо завоевание.

Миговете на задоволство бяха прекъснати от странно схващане, което за секунди премина в остра болка - сякаш във врата му се забиха стотици малки иглички. Игличките постепенно се насочиха към темето му. Направи болезнена гримаса и премигна няколко пъти. Светлините около него станаха по-приглушени, образите губеха очертанията си, а ушите му долавяха единствено глухи звуци.

- Чуваш ли това? – успя с огромна трудност да изрече.

След миг го обгърна непрогледен мрак.

***

- Трепери, демоне! Ти си мой слуга!

- Ъъъ, к’во? - успя с мъка да отрони Алекс. Главата го цепеше, чувстваше се адски отпаднал, но беше сигурен, че това не е гласът на прекрасната Наталия.

- Трепери, демоне! Ти си мой слуга! – повтори с малко повече апломб същият нестроен младежки глас.

Макар и отворил очи, Алекс все още не можеше ясно да фокусира каквото и да е пред себе си. Имаше обаче непогрешимото усещане, че вече не се намира в бара, макар спареният въздух и миризмата на пот и влага да говореше за противното.

- Ама ти не приличаш на демон… Или това е измама?! Изпитание? Говори, рогати!

Алекс най-после успя да свикне с мъждивата светлина и присвил очи различи по-ясно човека срещу себе си. Беше някакъв пъпчив тийнейджър с дълга мазна коса и наболи мустачки, облечен твърде старовремски, вероятно от майка си. С дрехи останали от брат му.

- Къде съм?

- В земите человечески, о, създание от пъкъла! – това, че гласът на момчето все още мутираше, разваляше цялостното му представяне.

- Това да не е някаква пиеса? Колко точно пих снощи? – изникналите въпроси бомбардираха сякаш преминалия през центрофуга мозък на Алекс.

- Никаква пиеса не е това, демоне! Аз те призовах, изричайки думите от Кеноупанишада! Ти си мой слуга!

- Добре, добре, пауза – изрече, правейки универсалния знак за таймаут. - Може ли малко вода?

Тези думи съвсем объркаха младежа. Все едно го беше помолил да реши тригонометрично уравнение на челна стойка. Видя напиращата паника, примесена с разочарование и щипка гняв във воднистите очи на пъпчивия тийнейджър и малко го съжали.

-  Наистина добре се справи. Сигурно пиесата ще се получи чудесно, макар че нямам никакви спомени защо и аз участвам в нея. Нека продължим по-късно. Искам малко да си почина и да си събера мислите. А и съм много жаден.

Момчето се почеса по брадичката, измънка нещо под носа си и излезе от стаята. Алекс успя да се огледа. Имаше десетина свещи, които едва успяваха да разсеят мрака. Беше влажно и студено и липсваха прозорци, така че предположи, че се намира в мазе. Ракла, един стол, няколко черджета и нещо, което приличаше на буркани със зимнина. На пода пред него имаше три свещи и паничка с някаква гадост, разположени до странни знаци, нарисувани с тебешир.

Преди да може да ги разгледа по-обстойно пъпчивецът се върна с ведро вода. У Алекс започна да се поражда много неприятно подозрение.

- Как се казваш, приятел? – реши да разчупи леда, докато отпиваше от ледено студената вода.

- Явор – бързо отговори момчето, след което настъпи кратка пауза, в която то очевидно обмисляше нещо. – Абе ти верно ли не си демон?

- Не съм, имаш думата ми. Или ако съм, то съм най-лошият демон, който земите человечески са виждали.

- Е, аз хвърлих малко светена вода у ведрото за всеки случай. Кат’ гледам не си се изпарил, та май ти вервам.

- Супер! А би ли ми казал къде сме и коя година сме?

- Е у назе сме, село Подуяне. А годината е 1823-а.

Настъпи неловка тишина. Чувствата на съмнение и притеснение се опитаха да привлекат вниманието на мозъка му, но бяха удавени от дълбок шок.

- Може ли да изляза на чист въздух?

- Оф, добре, но бъди тих, че нашите спят.

Алекс се насочи бавно и несигурно към вратата, неуспешно опитвайки се да потисне пулсиращата болка в слепоочията си. Вратата проскърца като я отвори, преодоля две стъпала и се намери на малък спретнат двор. Тревата беше прясно окосена, вляво се виждаше изстрадала дървена маса с четири стола и старинна каменна чешма под нещо кафеникаво, което много приличаше на асма. Вдясно се виждаха редичка от десетина овощни дръвчета, но не можеше да познае плодовете по тях. Беше необичайно светло, въпреки че очевидно беше късна нощ и нямаше запалена лампа. Може би пълнолуние? Погледна нагоре и дъхът му секна.

В небето имаше две луни.

    ***

 

- Абе ти какво точно се опитваше да правиш тук? – попита Алекс, след като се върна при своя домакин.

- Виках демон, страннико – започна да се оправдава Явор, – нищо лошо не съм направил.

- Що пък ти е демон на теб?

- Ами бедни сме, както виждаш, а аз съм и мъж за женене.

Алекс стисна устни и реши да не коментира. Но картинката се изясняваше.

- Имам лоша новина за теб - нещо със сигурност се е объркало и сега ще трябва да открием какво. За първи път ли викаш демон?

- Е, много пъти съм опитвал, но досега не ставаше. Сестра ми вика, че това са бабини деветини, ама ще види тя… като те види.

- Дай да почнем отначало. Какво използва за ритуала?

- Ммм, смеска от мандрагора, орлови нокти и феркохтен, престояла на пълнолуние, кръв от девица и думите от Кеноупанишада.

Алекс беше сигурен, че за такова нещо като феркохтен не е чувал, но реши, че е някаква особеност на местната флора. Явор твърдеше, че се намира на Земята, в България и конкретно в село Подуяне. Така че или сънуваше, или беше попаднал в паралелна реалност. И в двата случая изглежда трябваше да следва логиката на този свят, за да се опита да се измъкне от него.

- И всичко ли направи, както е написано? Сигурен ли си, че сместа е правилна?

- Разбира се. Три пъти я проверих. Да не ти приличам на глупак?

- Ъъъ, не точно. Нещо да си объркал при четенето от книгата?

- Аман, всичко съм изрекъл точно.

- Кръвта откъде я взе?

- От сестра ми, взех достатъчно, даже май в повече…

Алекс шумно въздъхна. Ако демоните съществуваха, някой от тях в момента се заливаше от смях.

- Ами тогава имам лоши новини относно сестра ти.

***

- В наше село нема много девици, Сашо – тъжно отбеляза Явор. Неочакваният му гостенин вече му беше разказал накратко, че идва от друг свят и възнамерява да се върне там. Странно, но момчето му вярваше напълно и дори не задаваше много въпроси. Май беше повече ядосан на сестра си.

- Не смятам да чакам до следващото двойно пълнолуние или там както му викате, така че нямам избор – мнимият демон нервно потропваше с пръсти по раклата. - Не се ли сещаш за някоя, която би се съгласила да участва в сатанинския ти ритуал? Обещай ѝ голяма зестра и охолен живот или нещо такова.

- Аз не си хортувам много с момите в селото.

- Не се учудвам, но съм отчаян, разбираш ли? Друга сестра нямаш ли?

- Не. Може би леля ми, ама и тя нема се съгласи.

- Тази твоя леля раждала ли е?

- Е да, барем седем пъти.

- Значи е девица, колкото и сестра ти. Мамка му! Моля те, кажи ми, че поне едно от седемте ѝ деца е момиче.

- И седемте са момичета, боже опази. Ама ‘ич не са стока, да знайш.

 

***

Според думите на Явор двете най-големи братовчедки се бяха омъжили и автоматично отпадаха. Явно в книгата му имаше и някакво възрастово ограничение, така че и най-малките две бяха игнорирани. Оставаха три и на Алекс тези шансове му допаднаха.

Обсъдиха плана, Явор донесе чаршаф и две тежки одеяла за злополучния „демон“ от бъдещето и обеща, че ще го събуди рано. Сутринта трябваше да се измъкнат по терлици и да се насочат към къщата на леля Васка и чичо Стоян. Алекс щеше да се представя за училия във Франция син на софийски чорбаджия, развеждан из селото от Явор. На външен вид го докарваше, все пак още беше в костюм и хубави обувки. Прибра ръчния си часовник, за да не предизвиква въпроси и да не бъде мишена за местните джебчии. Телефонът му остана някъде върху бара при Наталия.

Разпита Явор относно историята на този свят, но момчето отговаряше уклончиво. Алекс се съмняваше, че е попаднал на най-острия камък в село Подуяне, но все пак от неясните му отговори разбра, че религията е много подобна на християнството и само някои от имената бяха различни. И тук България е била със статут на империя в миналото, но малко по малко е била разрушена и покорена. Освобождението се беше случило преди 33 години след успешно въстание и известна доза чужда помощ. Чуваше познати имена – Левски, Ботев, Бенковски, Раковски и някои непознати. Странно как имаше толкова много прилики и все пак чувстваше този свят ужасно чужд.

Спа зле и се будеше на няколко пъти от неприятен кикот. Не помнеше кошмарите, макар да имаше усещането, че е преследван. Надяваше се да получи някакво провидение или знамение насън, но такова нямаше. Или пък по ирония на съдбата го бе забравил. Придремваше когато Явор се появи, след като беше помогнал на родителите си с работата по двора. За щастие, никой не слезе в мазето и двамата тихомълком се измъкнаха.

Стояновата къща не беше далеч, така че не срещнаха особени затруднения или преценяващи погледи от безделничещи подуянци. Явор нахълта пръв и подготви почвата, докато чорбаджийският син чакаше пред оградата на добре поддържаната къща. Леля Васка, освен гръмогласна, явно беше и съобразителна жена, нетърпяща възражения, така че за по-малко от пет минути беше издала всичките си заповеди към домочадието и мъжа си, а след още пет къщата вече беше готова за посрещането на важния гост.

Алекс влезе с възможно най-напетата си походка и се запозна със семейство Стоянови. Нарочно обърна по-голямо внимание на трите щерки на възраст за женене – Райна, Гергана и Катя. Докато си разменяха любезности с домакините, момичетата не спираха да си шушукат и кикотят, както подобава на 18-19 годишни фльорци. Леля Васка за миг прецени, че любезният и префинен „французин“ е сгодна партия, така че след кратката гощавка тихо размени няколко думи с Явор и съвсем безцеремонно намигна на госта. Братовчедът даде знак на момите и каза на леля си, че ще се поразходят.

Алекс нямаше много време да обмисли как да подходи. Явор го беше предупредил да внимава най-вече с Гергана, която се явяваше нещо като тартор на квачките. Реши да кара без заобикалки и директно да стовари вината за положението им върху Явор. Спряха при едно дърво далече от хорските погледи и той им изложи набързо каква е работата.

- Девойки, идвам от друго място и друго време, но заради малоумния ви братовчед попаднах във вашето село. Мога да ви разказвам много и да отговоря на всичките ви въпроси, но се боя, че нямам достатъчно… ами време. Искам много да се върна у дома, но за целта ще трябва да ми помогнете като участвате в един мъничък ритуал. Напълно безопасен, както ме увери братовчед ви.

Райна и Катя го гледаха със смесица от страх и неразбиране, но Гергана взе нещата в свои ръце.

- Яворе, пак ли ти и глупавите ти демони – сгълча тя гледащия в земята младеж. – Не разбра ли, че така няма да си намериш жена, бе, хърсъзино! – После вирна брадичка, заповяда на сестрите си да се върнат вкъщи и да залъжат с нещо майка им, и погледна право в Алекс – Добре, французино, казвай сега какво ви трябва! Песнопение? Танци по пълнолуние? Кръв на девица?

***

- Седем капки и нито една повече! Това чисто ли е? Оф, дай на мен! – Гергана заповядваше на многострадалния Явор. Алекс беше сигурен, че тази мома е изпреварила епохата си. Чудно дали щеше да се намери достоен мъж, с който да се задоми.

- Мъжете в твоя свят хубавки като теб ли са? – реши да полюбопитства.

- Ами повечето се поддържат, ходят на фитнес, спортуват, бръснат си космите на краката, такива работи.

- Фитнес?

- Едно място, което замества копането и работата по полето за гражданчетата, които искат да правят мускули.

Тя кимна.

- А защо им е да си бръснат космите на краката? Да не са толкова дълги, че се оплитат?

- А, знам ли, сигурно си мислят, че така са по-неустоими.

Този път Гергана поклати глава. Задаваше му още въпроси за бъдещето, на които Алекс се опитваше да отговори максимално неясно, за да не вземе да се обърка нещо с времевия континуум. Беше гледал достатъчно филми по въпроса. Превъзмогна напиращото желание да остане още някой и друг ден и да опознае по-добре Гергана. Прецени, че колкото се бави повече, толкова по-трудно ще му е да се върне. А и майка му щеше да се тревожи.

Всичко като че ли беше готово. Явор направи същата смес от непреседяли на пълнолуние билки, имаше истински кръв на девица и трябваше да произнесе същите слова от книгата. Алекс седна на стола и зачака магията да се случи. Повдигна вежда, слушайки бавния мутиращ глас на Явор. Размърда се неспокойно в стола, но нищо не се случи. Подпря глава на свития си юмрук и зачака някакво изтръпване или иглички по врата.

Подейства.

***

Алекс отвори очи. Замъгленият му поглед успя да различи очертанията на болнична стая. Една фигура, вероятно медицинска сестра, бързо излезе. Отново силно главоболие, но усещаше, че се е завърнал в правилното време. Още преди да успее да се огледа в стаята влетя лекар, последван от медицинска сестра.

- Ах, господин Василев, радвам се да ви видя буден! Аз съм доктор Спасов. Как се чувствате?

- Имам чувството, че някой е стиснал в менгеме главата ми и съм ужасно жаден, но иначе съм добре. Какво точно се случи?

- Изпаднали сте в безсъзнание вчера вечерта. Не успяхме да установим причината, но разбрах от майка ви, много мила жена между другото, че сте претърпели травма на главата преди около три месеца – избълва набързо доктора. – Нека направим няколко бързи теста – продължи той, приближи се до него и светна с фенерче в очите му. – Помните ли трите си имена и коя дата беше вчера?

- Александър Методиев Василев, а вчера беше 3 април.

- Добре, погледнете насам, моля. А сега насам. Много добре. Помните ли какво почувствахте преди да припаднете?

- Едно странно изтръпване и иглички във врата.

Докторът написа няколко неща в бланка, продължавайки да задава въпроси за предишни заболявания, консумирани лекарства и други медикаменти, нива на стрес и така нататък. Разпитът продължи още около минути, но накрая май остана доволен

- Чудесно, не забелязвам поражения – каза докторът с известно разочарование. Явно се беше поровил в картона му. - По-късно ще ви направим още няколко теста, но засега си почивайте. Ще извикаме и майка ви. Дотогава сестрата ще се грижи за вас.

Докторът излезе, а Алекс изпи наполовина шишето с вода, което намери до леглото си. Е, върна се обратно. И сега какво? Трябваше да измисли достатъчно добра версия за пред майка си, която сигурно си умираше от тревога. Едва ли имаше смисъл да търси Наталия – гледката на мъж, губещ съзнание, докато разговаряте, със сигурност не е сред нещата, които една жена очаква на първа среща. Все пак малко съжаляваше, че не успя да ѝ вземе телефона.

Реши да започне с важните неща. Усмихна се на младичката сестра и завърза разговор:

- Знаете ли, много ме бива в налучкването на имената на хора, които не познавам. Даже е нещо като дарба. Вие, например, ми приличате на Лидия Георгиева Маркова.

- Налучкахте само бащиното ми име – весело отвърна тя. – Василена Петрова, приятно ми е!

- И на мен! Чакайте тогава, мога и по-добре. Нека се опитам на позная часа с абсолютна точност – Алекс направи кратка пауза, за да се натрупа повече съспенс. - 8 и 39?

- 9 и 19 – отвърна тя след като погледна часовника си. – Всъщност не бяхте много далече.

- Но не и достатъчно близо – констатира Алекс омърлушено. 

- Да не би нещо да не е наред? Как се чувствате?

- По дяволите – на лицето на Алекс се появи крива усмивка. – Чувствам, че ще трябва да започна нов живот.

33 процента не беше чак толкова зле. Реши да се възползва от новите си шансове.

- А какво ще кажете след като ме изпишат да ви поканя на кафе?

 

 

Ничия земя

- Дъхнете ми моля! Хмм, усещам, че снощи малко сте попрекалил с червеното вино. Май ще трябва да ви изчакаме да изтрезнеете. И тези ботуши, тц, тц, въобще не отговарят на изискванията на член 6...

Граничарят избълва това с най-неодобрителния си възможен тон под бурните хихикания на останалите. 

- Ами този кон? Вижте го само! Подковите – за смяна, опашката – твърде дълга, цветът – твърде светъл, за седлото няма и да отварям дума! Позовавайки се на член 7 от Наредбата за кралските вестоносци, разпореждам този кон да се отведе в конюшнята на поделението и да се подложи на измервания!

Мамка му, поне веднъж граничарите от пограничната дупка, наричана град Гхаас, можеха да не му правят номера. Добре знаеха кой е и каква работа върши, но в крайна сметка ги разбираше – беше другоземец, подчиняваше се на крал, с когото техния владетел беше във вражда. А и той самият вероятно беше най-забавното нещо, което им се е случвало тази седмица. Не за пръв път му цитираха прословутата Наредба за кралските вестоносци, в която подробно се описваше как трябва да изглежда един вестоносец и дори какви пропорции е нужно да притежава конят му при преминаване през Тулва.

- Хайде, хайде, добре знам какво следва – започна Базил с най-дружелюбния си възможен тон. - Ще вкарате този напълно годен за дълъг път кон в конюшнята и след около час ще изкарате от там дръглива кобила, на която това може да е последното пътуване в живота. И така ще ми се наложи да прекосявам по тъмно Ничията земя, търсейки подслон. Знам, че на вас и на колегите ви е забавно, но нека поне този път да пропуснем цялото това представление!

Граничарят обаче не отстъпваше и сантиметър.

- Да не би току-що да обвинихте граничното поделение на град Гхаас в измамни действия спрямо кралски вестоносец? Не вярвам на ушите си! Разочаровате ме, господине, наистина ме разочаровате! Единствено безкрайното ми уважение към вашата професия ми пречи да ви арестувам.

Той правеше неистови опити да не се разсмее, докато изричаше тези думи. Базил беше в безизходица. Не разполагаше с пари, отделно от тези за нощувка в някой долнопробен хан, така че ако се опиташе да ги подкупи, най-много да го тикнат в ареста. А и за разлика от долнопробните ханове, граничарите не издаваха разписки.

Преходът с негоден кон щеше да бъде опасен. Ничията земя се беше появила вследствие на алчността и безхаберието на двамата крале, които не успяха да си поделят един от най-безполезните райони на вече бившето кралство Антел. Докато през три четвърти от него минаваше пълноводна река, разделяйки го почти наполовина и улесняваща подялбата му между крал Драйг и крал Юнт, останалата част беше заета от планина и обширен хълмист регион, пресичан от малката рекичка на име Озва. Изненадващото ѝ пресъхване преди четири години развърза ръцете на двете скучаещи армии да си погаждат номера. Започна безкрайно местене на пограничните стълбове, от което само пострадаха селищата около реката, които се оказваха ту в Тулва, ту във Фелайн. На селяните хич не им хареса плащането на двоен данък и боя, прераснал постепенно в мародерства и изнасилвания. Малко по малко всички напуснаха домовете си. Къщите биваха плячкосани и подпалени, а животните - избити. Областта се превърна в пепелище и получи неофициалното название „Ничия земя”. Макар тя да беше вече напълно безплодна, двете кралства не спираха да враждуват за нея, а Драйг и Юнт – да си разменят обиди и неприлични епитети. Всеки от тях чакаше някой от другите съседи на противника да се активизира и да му създаде проблеми, за да може най-после да сложи необезпокоявано ръка над тази безполезна земя. 

А на него му предстоеше дълъг и труден преход. Омразата му към Гхаас нарасна още повече. Мразеше боклуците, калните улици, просяците, миризмата на кенеф, развалена риба и повръщано, отношението към чужденците. Времената му на оживено търговски средище бавно отминаваха и градът все повече събираше най-долната утайка от съседните региони.

Не се учуди, когато след час от конюшнята излезе престарял кон, който уж отговаряше на всички изисквания в наредбата. Добър кон прекосяваше Ничията земя за осем часа. На този щяха да са му необходими поне дванадесет, а вероятно и цялото време на света нямаше да му стигне с този вид на ветеран от войната. По-дългият и безопасен път означаваше опасност от дисциплинарно уволнение или поне няколко удара с камшик. Кралските вестоносци не можеха да си позволят забавяне по-голямо от четири часа. Естествено никой не си беше направил труда да включи в Наредбата за кралските вестоносци наказание за умишленото им забавяне.

                                                                ***

Часовникът удари десет, когато Базил излезе от западната порта на град Гхаас, пришпорвайки клетото животно. Започна в тръс, докато конят свикне с тежестта му, по-късно се опита да го накара да премине в лек галоп, но с незадоволителен резултат. След почти два часа в това бледо подобие на галоп, задникът на вестоносеца започна да изтръпва и той си взе почивка. Последните къщи с някакъв признак на живот отдавна останаха зад гърба му. Пред очите му се разкриваше безкрайна гледка на изпепелена земя, почернели от огъня камъни и скелети на къщи. Вятърът се засилваше, навявайки прах и мръсотия в сълзящите му очи

„Кажи на твоя крал, че предложението му е обидно. Няма да приема нищо по-различно от гранична линия по протежението на Веразките хълмове и северния край на Ринта.”

Естествено това беше цензурираната версия на съобщението, което Базил трябваше да предаде от краля на Тулва до този на Фелайн. По правило кралският вестоносец беше длъжен да възпроизведе дума по дума изпратеното съобщение и получения отговор, но опитът в тази професия учеше, че пунктуалността на вестоносците е едно качество, което не оцелява дълго, подобно на притежателя му. Базил Гринкот, по прякор Стрелата, се специализира в умението да предава най-вече есенцията от съобщенията между крал Драйг и крал Юнт, с което най-вероятно спомогна да се успокои конфликта между двамата и да не избухне нова кръвопролитна война. Абсолютно неблагодарна работа.

Всичко беше толкова по-просто в армията – скука, игра на карти, стрелба по мишени, фехтовка, задяване на жени и пиене. Като най-малкия син на нисш благородник от двора на крал Драйг за Базил нямаше по-добър избор от това да стане част от кавалерията. Бяха спокойни и безгрижни времена, а военните конфликти се разрешаваха още преди да започнат поход към вражеските позиции. Или поне всички без един.

Преди шест години кралете на Тулва и Фелайн сключиха пакт и заедно нападнаха лежащото между тях малко кралство Антел. Спомни си за вълнението от предстоящата битка, за нетърпението най-после да се окъпят в слава и почести, за възхищението, което щяха да породят, когато триумфират над врага.

Всичко тези очаквания  бяха набързо унищожени при обсадата на Ингрен. Врагът се оказаха хора, които се биеха за земята, в която бяха отраснали и която скоро щеше да бъде опустошена. В тези отчаяни хора обаче имаше много повече ярост, отколкото в многобройната разглезена пасмина, която представляваше съюзената войска.

На третата нощ от обсадата защитниците на крепостта извършиха неочаквано настъпление срещу лагера им, изскачайки навярно от скрит портал в някоя от стените или друг таен проход. Хаосът беше всепоглъщащ, за минути видя някои от най-добрите си приятели да умират или да биват осакатени. Конете хвърляха отчаяно опитващите се да се покачат на тях кавалеристи, отвсякъде мушкаха копия и мечове, свистяха стрели. Не знаеше дали се бие срещу свои или срещу чужди. В него се блъскаха тела на приятели и врагове в един мрачен танц на смъртта. Успя да се измъкне от мелето, намери кон и го яхна, едва задържайки се на седлото. Неволно се превърна в свръзката между армията и командния щаб, но и една изключително удобна мишена за вражеските стрели.

Тази самоубийствена авантюра завърши с две стрели в десния хълбок на коня му, който не престана да препуска лудешки, докато не се спря пред палатката на висшите офицери. За беда, трета стрела се беше забила в задните части на Базил и никакво количество адреналин не беше способно да му попречи да почувства този факт. В крайна сметка, със стърчаща стрела от задника, той доложи пред самия крал, че силите му се нуждаят от моментални подкрепления след неочаквано нападение по най-дясната част на лагера им. Армията на Драйг успя да се прегрупира и да отблъсне антелците, извоювайки трудна победа. Младият Гринкот пък се извоюва доживотен прякор. 

Цялата сцена толкова впечатли обикновено равнодушия крал на Тулва, че Базил беше провъзгласен за кралски вестоносец. Бащата му беше безкрайно благодарен, но не и задните части на новоизлюпения вестоносец, които щяха от този момент нататък да извършват редовни дванадесет часови преходи на кон.

                                                                ***

След още шест часа пейзажът не се промени. Единствените обитатели на Ничията земя бяха бегълци от закона, но дори и те рядко се навъртаха около главния път, тъй като по него обикновено поемаха твърде добре охранявани търговски кервани. Беше изминал малко повече от половината разстояние, когато започна да се смрачава. На небето се появиха страховити черни облаци, а бурните повеи на вятъра намаляваха.. Къщите в тази част на Ничията земя бяха твърде порутени, за да му осигурят покрив над главата и заслон при евентуална буря. Щурците бяха замлъкнали, земята беше притихнала в очакване небето да се разтвори.

Преди да се отчае напълно видя на около километър от пътя малка раззеленила се горичка и дим, идващ от комина на една неугледна кирпичена къщичка. Колебанието му трая кратко. Всичко беше по-добре от черната пустош наоколо.

Върза коня за едно от странно останалите непокътнати от пожарите дръвчета и се запъти към входната врата, от която изведнъж излезе старец с къса бяла рехава брада, голям нос и сияеща усмивка. Базил никога не беше виждал толкова прави и бели зъби в притежание на толкова възрастен човек.

- Базил Гринкот, кралски вестоносец. Ще ви помоля за подслон и малко храна за коня.

- Разбира се, господине, – отговори старецът с дружелюбен тон. – Базил Гринкот... Името ми е познато. Вие не сте ли героят от Ингрен? Ама разбира се, че сте, - продължи той и се плесна по колената. - само като видя униформата на вестоносец и тази осанка... Няма съмнение в това! Знаете ли, подвигът ви спаси много хора.

И уби немалко биещи се за земята си антелци, помисли си Базил.

- Да, макар че заслугата беше по-скоро на коня ми.

- Ах, конете, тези наши най-ценни животински приятели. Какво стана с него след битката?

Базил се усмихна. Никой преди не го беше питал за онзи кон, който спаси живота му, както и този на стотици други.

- Успях да издействам да не го приспиват въпреки раните му. След няколко месеца си беше като нов, но после му изгубих следите. Предполагам все още е на служба в кралския двор. И той беше сивичък като този древен индивид отвън...

- Благородно дело, господине. Уважавам хората, които се грижат добре за конете си. Заповядайте до камината да се постоплите. За нещастие, мога да ви предложа за ядене единствено каша от коприва. За кончето също ще се намери нещичко.

- Напълно е достатъчно. Благодаря!

Вътрешността на измазаната от кал къща се състоеше от маса с два стола, малко огнище, над което къкреше гърненце, грубо изковано легло и множество градински инструменти. Подът беше осеян с пръст и изсъхнали листа. 

За Базил беше озадачаващо да намери приятелски настроена жива душа, която живееше в тази пустош. Освен любезен, старецът на име Ден се оказа и добър разказвач. Започна да разправя за живота си в Ничията земя, за избягалите близки и за зверствата на армията и разбойниците. В думите му липсваше упрек към Базил, че е на страната на завоевателите.
- Земята ще се възстанови, - обичаше да вмята. – Аз само ѝ помагам.

Часовете минаваха неусетно, но вестоносецът започна да усеща тежестта на съня върху клепачите си. Тъкмо щеше да помоли Ден за постеля, когато разговорът им беше прекъснат от конски тропот. Явно светлината от камината привличаше още неканени гости. Базил бързо се изправи, докато през главата му минаваше неприятната мисъл, че ножът му беше останал отвън. Погледна към Ден и установи, че старецът е необичайно спокоен. Изпълни се с надежда, че този път неприятностите може би щяха да му се разминат. Вратата беше грубо изблъскана и вътре нахълтаха четирима мърляви бандити, които изглеждаха така все едно в свободното си време обичат да плуват в градския канал и да дерат кожите на невинните си жертви.

- Я, какво си имаме тук... - изрече ниският, сух и с най-набито телосложение главатар на бандата, докато очите му шареха из бедно обзаведената къща. - Ти пък кой си? – запъна се леко, виждайки Базил.

Надеждата на Базил, че тази неприятна среща ще мине без инциденти бързо се изпари. Четиримата го обградиха за нула време, нямаше накъде да бяга.
- Кралски вестоносец. Аз...
- Грег, удари го! 

Базил беше обучен да реагира мигновено на всякакви опасности, но имаше един проблем: не знаеше кой е Грег. Моментното му стъписване беше достатъчно за високия мършав грозник отляво на него, който му нанесе светкавичен удар в тила. Последното нещо, което видя преди да изгуби съзнание, беше усмивката на стареца.

                                                                    ***

Стрелата се събуди с гадна болка в тила до кротко пасящия си кон. Нямаше следа от къщурката и стареца. На тяхно място се бяха появили нови четири дръвчета. Базил се изправи и се подпря на десния хълбок на коня. Там забеляза два отдавна зараснали белега. Погали ли го нежно по главата и се покачи на него, вглъбен в мислите си. Търсеше някакво логично обяснение на случилото се, но не го намираше. Беше сигурен, че не беше сънувал. 

Знаеше, че ще често ще разправя тази история, докато почива от дългия път в някоя странноприемница. Щяха да го помислят за луд или твърде пиян, но щеше да има и такива, които ще му повярват. Дали всички легенди се раждаха по подобен начин? Дали имаше повече истина в приказките за магьосници, вещици, чудовища и древни митични създания, отколкото си мислеше?  

Странно, но дори седлото като че ли беше по-удобно. Хвърли последен поглед към дръвчетата и се усмихна. Нямаше нужда да пришпорва коня - след миг той вече беше започнал да галопира, разгадавайки намеренията му.  

Чакаше го работа. Трябваше да предаде поредното съобщение.