неделя, 12 януари 2014 г.

Човечност



Вървя си из София. Наближават празниците и витрините на магазините са отрупани с кичозна украса. Весел съм - това ще да е коледното настроение. Около мен забързани хора ме подминават, заобикалят или не толкова забързано ми препречват пътя. Повечето от тях носят торби с подаръци или оглеждат витрината на поредния магазин със смесица от любопитство, анализ на финансовото си състояние и щипка отчаяние. Изведнъж се спирам, което за малко да предизвика верижна катастрофа от забързани пешеходци. "Коледа наближава все пак" - казвам си и се връщам няколко метра назад. Разглеждам скептично съдържанието на портфейла си, изсипвам в шепата си всички монети и ги слагам в неугледната кутия пред просяка, когото подминах преди секунди. Той ми благодари тихо, усмихвам му се и си продължавам по пътя. 
След миг отново се спирам и се обръщам под недоволните погледи на заобикалящите ме хора. Наблюдавам как много от минувачите хвърлят бърз поглед към просяка и продължават все така  забързания си ход. Има и такива, които се спират и му оставят някакви монети или банкнота от два лева. „Останала е някаква човечност в крайна сметка“, си мисля. Доволен от своя акт на състрадателност, си тръгвам. Една друга мисъл обаче не напуска ума ми и започва да разваля коледното ми настроение.

Прибирам се вкъщи и проверявам в тълковния речник думата „човечен“ – постното определение гласи: „който проявява отзивчивост, състрадателност; милостив“.  Странна дума е тази. Подсказва ти, че това е качество, присъщо на всеки човек, но започвам да се съмнявам. Напоследък сме човечни само по празниците. Чувстваме някакво задължение да бъдем добри по това време на годината. Просякът сигурно най-добре знае това.

Мисля си за всички хора, които вероятно съм обидил, които съм пренебрегнал и на които не съм помогнал. Трудно е да се вгледаш в себе си, защото те е страх, че това, което ще видиш, може и да не ти хареса. Изправен на съд пред собствената си съвест, се оправдавам, че в крайна сметка всеки човек е поне малко егоист и лицемер, дори и да не си го признава. Всеки е мачкал по-слабия от него, присмивал се е на някой идеалист или е обръщал гръб на този, който има нужда от помощ. Причините вероятно са тривиални – личен интерес, незаинтересованост, апатия, пари...  „Човешко си е някак“, продължавам да се защитавам мислено. Не много убедително. Достатъчно е съвестта ми да посочи онова определение от тълковния речник, за да ме обори. 

Преглеждам новините. Дори и по празниците лошите са в пъти повече от добрите. „Тези хора нямат ли съвест?“ – питам се. „Съвестта само пречи“ – мигновенно си отговарям.  Много по-лесно се живее без досадното гласче на съвестта в главата – твоят последен съдник. В днешния животински свят на никого не му е от полза да бъде съвестен. Ако си такъв, единственото, което получаваш, е да те сметнат за глупак. Чувстваш се като арабин на американско летище – самотен и обграден от враждебни хора.

Човек е устроен съвсем просто - несравнимо по-трудно му е да дава, отколкото да взема, по-трудно му е да подарява, отколкото да получава. Една мъдрост гласи, че това, което получаваме от живота, е следствие на това, което даваме. Не съм съгласен. Справедливостта не е участвала при написването на законите на вселената.  Животът не е справедлив, а доказателствата за това са много – през годината добри хора напуснаха този свят твърде рано, престъпници се издигнаха, за да управляват държавата, богатите се грижеха за собствените си хищнически интереси, а бедните се превърнаха в зверове, за да оцелеят.  Трудно е да намерим дори една молекула справедливост във всичко това. Безпомощни сме пред този факт. Тази безпомощност ни кара да забравим каква беше разликата между добро и зло. Кара ни да прекратим усилията си да превърнем този свят в едно по-хубаво място. Кара ни да се лишим от съвестта си. Кара ни да се предадем. Защото в противен случай трябва да се борим, да даваме и да не очакваме нищо в замяна. А това не е толкова лесно – все пак изисква усилия.

А каква беше мисълта, която не ме напускаше? Просто си зададох въпроса: „кое е това нещо, което ни отличава от животните?“  Казват, че това е разумът - той ни позволява да творим, да мечтаем, да имаме чувства, да различаваме доброто от злото. Първичното е заменено от рационалното, животинските инстинкти - от внимателно премисляне на действията. Казват също, че хората притежават уникални добродетели, неприсъщи на останалите форми на живот – всичко онова, което се съдържа в думата „човечност“. Казват, че имат съвест. 

Добрата новина е, че това все още са нещата, които ни отличават от животните. Лошата е, че се намират все по-малко доказателства за съществуването им.

Няма коментари:

Публикуване на коментар